Как да измерваме духовното си преуспяване?

1421 0
izcelenie

Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов

След Възкресението на нашия Господ Църквата отбелязва изцелението на разслабления (Йоан 5:1-15), който 38 години лежал болен. Тук Христос се открива и като Изцелител на телесното заболяване – на парализата.

В евангелския откъс се казва, че в Йерусалим Ангел от време на време слизал над Силоамската къпалня, раздвижвал водата и този, който първи успявал да влезе вътре, се изцелявал.

Един човек цели 38 години стоял парализиран до къпалнята, но поради неговата парализа, поради безсилието му да скочи първи в нея, не се изцелявал. Господ го доближил, попитал го дали иска да се излекува и защо не се е изцелил, след като толкова години стоял до къпалнята, а той отговорил „нямам човек”.

Две неща можем да отбележим.

Първо, Господ го пита дали иска да оздравее. Вижте какво уважение към свободата му! И ние можем да имаме това като принцип, като начин на живот спрямо нашите ближни. Да питаме за тяхната воля. Ние обикновено сме съсредоточени в нашето аз по един себелюбив и болен начин, фиксирани в нашата воля, в нашите желания, и не се задълбочаваме да изследваме реалността на другия човек, на другото лице.

Ако уважавахме свободата на другия, на нашия ближен, и се опитвахме да я разберем, питайки за неговата воля, навярно нещата биха били много различни в нашия живот. Това да търся волята на другия човек е уважение към неговата свобода, уважение към неговата личност, то е благородство на душата; възможност за разбиране и възможност за връзка. Колко любезен въпрос! „Искаш ли?”. Да питаме другия за неговата воля, да го разберем.

Ние обаче живеем с бързане, с напрежение. Всъщност живеем болестта на нашето себелюбие, на фиксирането в нашите очаквания и желания, и пренебрегваме другия човек. Това да пренебрегваме другия човек обаче изразява нашето най-дълбоко падение.

Второто нещо: Господ пита разслабления дали има човек и той отговаря, че няма.

Първо, като се обръща риторично, църковната химнология ни казва „Как казваш, че нямаш човек? За теб станах Човек”. Христос е нашият Човек! Нашият личен Приятел! Той е нашият Човек, така че да не можем да казваме, че нямаме човек. „За теб станах Човек и казваш, че нямаш човек?”. Това ни казва нашата химнология.

След като Господ изцелил разслабления, Той му казал „вземи одъра си и ходи”  и накрая Внимавай, недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо. И човек се пита какъв грях е извършил разслабленият? Има ли връзка между телесното заболяване и греха? Категорично. Нима много пъти не се свързват телесното заболяване с тревогата, която е резултат от маловерие, или с вътрешните конфликти, които са резултат от липсата на екзистенциална ориентация? Много такива състояния можем да анализираме.

Всички неща имат връзка помежду си. Грехът не е отделен от биологично-телесното съществуване на човека. Грехът покварява душата на човека, покварява и тялото му. Много телесни болести са резултат от нашето себелюбие, от нашата алчност и егоцентричност.

Господ казва на разслабления Внимавай, недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо. Но кой бил грехът на разслабления? Къде тук се вижда грехът му? Грехът му, и тук е най-важното място от днешното евангелско четиво, е това, което разслабеният изповядал: „Нямам човек”. Това е неговият грях, че нямал човек. Ние сме свикнали да гледаме само външно на нещата. Смятаме, че след като един човек е изоставен от всички, виновни са тези, които са го изоставили. Несъмнено и това може да става и човек да минава през състояние на изкушение – състояние, необходимо за духовното му развитие, за да се смири. Но повечето пъти нашата самота е резултат от нашето падение и поквара. Как става това? „Човек нямам” е грехът.

В Православната Църква монахът, който е сам и се уединява, изразява измерението на една друга самота. Монахът е „отделен от всички и съединен с всички”. Той е този, който се е отделил от всички, за да се съедини с всички. Той е този, който се е отделил от всички от любов за всички, за целия свят. Това е напълно различно.

Съществува обаче и самотата (и самотността) на човека, която е резултат от неговото себелюбие, своенравност, капризност и злопаметност. Много пъти човек се отдалечава от всички, защото се чувства засегнат и като ги презира, иска да ги нарани. Някой човек чувства, че не е успял да убеди другите за това колко ценен е той самият и затова е злопаметен в душата си и се оттегля. Някой друг иска всички да се занимават с него и понеже не постига това, изморява и обременява другите и така всички се отдалечават от него.

Нашата самотност, която може да приеме формата не само на телесно, но и на вътрешно дистанциране, е форма на ропот, огорчение и жалване, с която демонстрираме, че всички хора са ни изоставили, защото нямаме благородството на смирението и покаянието.

Разслабленият преживявал това състояние на своята самотност, на неговата антисоциалност. Психологическото изражение на нашето падение е нашата антисоциалност, нашата увреденост да общуваме, да  имаме хармонични отношения и да диалогизираме с другия човек.

Този вътрешен „спад”, това да не мога да се чувствам уютно и да карам и другите да се чувстват уютно с мене, е състояние на падение. Дори да съм най-„религиозният” човек – и обикновено, парадокс, хората, които повече се затрудняват да се разберат с другия човек, са „религиозните хора”! Защото нашата „религиозност” е опит за удовлетворяване и егоистично потвърждаване на нашата лична ценност. По какъв начин? След като се провалих с хората, ще намеря някой, който да не може да ме контролира дали вървя добре или не, и това е Бог – Който не говори, и аз определено не Му говоря, и така с помощта на моята идеята и въображение имам някой Всемогъщ, Който трайно ме обезопасява и потвърждава моята лична ценност.

Така човек вътрешно закоравява и казва, че няма никаква работа със светските хора и се затваря в църквата си. И дори в църквата, където ще отиде, се дразни от присъствието на други хора, че уж накърняват неговото благочестие и святост по време на богослужението, като го смущават с присъствието си.

Това затруднение да чувстваме уют близо до другите хора, да укоряваме по-малко, това затруднение да прощаваме, този устрем да роптаем и постоянно да се оплакваме, игнорирайки волята на другите хора, и да се стремим постоянно да ни почитат и да ни се дивят, всичко това са греховни състояния, които пораждат или потвърждават нашата самотност. Самотата не като избор, за да отидем по-близо до Бога и да обикнем повече нашия ближен, а като състояние на грях и падение.

Така степента на нашето духовно преуспяване, степента на нашето покаяние се отсъжда от това дали можем със същия уют да живеем с всички хора, църковни и нецърковни, християни и врагове на Христос, уют да живеем с всички хора. Човек, който лесно се засяга, не е влязъл в процеса на покаянието. Човекът на прошката, снизхождението и разбирането принадлежи на Христос, макар и трайно да съгрешава, но и трайно се покайва. Бог сърцето ни ще види.

Сърцето на човека бива съдено с тази мяра. С мярата на простотата, прямотата и духовния уют. Напълно непонятно е да съществува християнин, който се затруднява да съществува заедно с другите, да го ядат помислите „как ме погледна, какво помисли, как ще се отнеса с него!”. Между другото вечер можем да правим сто поклона, да не ядем олио и да ходим на църква пет пъти в седмицата и да се причастяваме! Къде е Христос?

Дори и тези форми на общуване (в този случай) служат, за да усилим нашия религиозен егоизъм, да удовлетворим нашия нарцисизъм. Понеже не успяхме с хората, се опитваме да успеем в Църквата и с Бога, защото Бог не е един друг жив човек, за да ни изобличи, да ни съди и да ни нарани егоизма. Човек се нагажда, казвайки: „Аз не излизам вечер, седя и се моля с броеницата си”, и казва това, защото се е провалил в своето общуване и не понася да съществува заедно с хората!

Тази наша вътрешна реалност е състояние на нашето падение, но това е и критерият на нашето спасение, защото от себепознанието се поражда единството. Следователно трябва да преодолеем всякакви подозрителни антисоциални помисли. Как се разкъсва, как се раздробява нашето единство? С тези глупави помисли, с този ропот и оплаквания, където, за да се чувстваме добре със себе си, искаме да намерим грешка в  другия човек, т.е. осъждайки го.

Нещата обаче са напълно различни. Човекът, който не се засяга, който има простота на опрощението и снизхождението, който лесно забравя своите оплаквания и зло, което другите са му сторили – това е критерият за духовното преуспяване.

Някой пита: „Как да бъда с другите хора?” Духовното състояние е:  с простота и непринуденост, непресторено, без задни помисли, да доближим с ясно виждане и ясен слух нашия ближен. Амин!