Автор: отец Ангел Вангелов,
енорийски свещеник в храм „Св. архангел Михаил”, гр. Благоевград
Сигурно ви се е случвало да пътувате във влак. Той тръгва, но съзнанието ни смята, че стоим на едно място. Виждаме как нещата около нас почват да се движат и на мозъка ни му е необходимо малко време, за да приеме, че се движим заедно с влака. В първия момент е възможно дори да се изплашим.
Ще разкажа подобна история, но не за физическото движение, а за движението на съзнанието и за постоянното търсене на щастие и спасение. Герой на историята съм аз — свещеник на малко над 30 години. Свещеник съм от две години. Опитвам се да бъда на мястото си, за да помагам, доколкото мога, на хората, които идват в храма. Често говоря и мисля по теми свързани с вечността, с миналото — както на човека, така и на християнството — и с бъдещето. Странно е да си толкова млад, а да ти се налага да говориш и да съветваш, да се молиш и да се опитваш да помогнеш за решаването на проблемите на всякакви хора, които те търсят. Млади, стари, мъже, жени, разведени, със семейства, ергени, с любовници, здрави, умиращи, страдащи, щастливи…
Вглеждайки се в другите и в техните проблеми, започваш да губиш почва под себе си. В един момент става лесно да кажеш на другия какво не му е наред, лесно се свиква с позицията да ръководиш и да съветваш.
На всяка служба ти се налага да проповядваш, в моя случай по-скоро не ми се налага, но аз го желая. Това също е капан. Воден от идеята да стигнете до обща полза, е възможно да ти хареса да говориш пред публика. Това дава сила. Ставаш оратор. Винаги ще се намери някой да ти каже, че говориш много хубаво, че се молиш много усърдно и Бог те чува, че си добър изповедник и духовник… Това може да е смърт за душата ми.
Ще се върна пак на размислите за „сега”, „преди” и „след”, за движението и баланса в живота ни, който ни води до душевен мир. Зная, че за да помогнеш на някого, първо ти самият трябва да си здрав. Зная, че не можеш да се молиш, ако нямаш мир в сърцето си. Зная, че обратното е актьорско майсторство и това си личи и не помага. Затова за моя мир и за моя баланс ще стане въпрос.
Времето е извън нас, това ни е ясно. Не можем нито да го спрем, нито да го забързаме. Но можем ли да се издигнем над него, можем ли да се освободим от робството му? Бог е над времето, времето е част от вечността, но още не е победено или по-скоро не е преминало, не се е изпълнило — то ще бъде окончателно победено с идването на Христовото царство. Мисля, че Бог ни постави във времето, за да се научим да го ценим, за да разберем, че то е измамно и да търсим победата над него. За да ни напомня, че стареем, че телата ни ни предават. За да ни напомня за смъртта, която е краят на земното време за всеки от нас, а от друга страна, за да ни подсеща за вечния живот, който ни е обещан — за победата над смъртта. На пръв поглед това е жестоко решение — да ни остави роби на времето, да тичаме, винаги да закъсняваме, да остаряваме и да умираме. Светът ползва времето, за да ни смаже. Това е единственото нещо, което не можеш да си купиш. Смъртта е част от времето — негов край, от нея никой не може да избяга.
В търсене на баланс и на щастие ние сме на кръстопът. Как да подредя живота си, откъде да взема поуки за това как да го изживея, как да остана във вечността или поне да победя времето, ако не физически, то поне като спомен? В това търсене ние гледаме в миналото или в бъдещето. Казваме си, че поколенията преди нас са били по-спокойни. Най-малкото можем да кажем, че не са имали часовници и месинджър, от които днес ние не можем да избягаме. Можем да желаем да се върнем там, да потърсим там мир. Да си създадем свят, който вече е отминал, но да се опитаме да го възродим. Жена ми днес работи наравно с мен, но аз още мечтая за патриархат и за салата с ракия, която ми се полага по право. Още много такива примери можем да намерим. Има и църковни — какви светци е имало в миналото, какви старци, какви мъченици. Не си даваме сметка, че и те са били хора като нас и че не времето, а човекът прави разликата между тях и нас.
Можем да потърсим и в бъдещето. Ще направя планове, ще ориентирам живота си, ще го подредя, но от първо число. Ще изчакам да напреднат технологиите и тогава животът ми ще е по-лесен. Това са оптимистичните очаквания. Има и песимистични. Ще стане война, ще свърши всичко в магазина, ще останем гладни, бензинът ще се увеличи. Световните елити ще ни гонят, ще намалят населението, ще се изродим, ще има содомски грехове… Страхове от съзнанието ни, от бъдещето, които пренасяме в настоящето. Които искаме да решим преди да са се случили. Вместо да живеем сега, ние живеем бъдещите си страхове.
Аз, за жалост, съм от този втори тип хора — песимистите с бъдещи проблеми. Не си давам сметка за това и не искам да си го призная. Не искам да си призная, че нещата, които говоря на хората, липсват в сърцето ми — не съм се оставил на Божията любов, не искам да Му се доверя, че може да реши проблемите ми, че е моя опора, че Бог е с мен и от нищо не бива да се боя, както казва едно песнопение. Апостол Павел ни пита: ако Бог е с теб, кой може да е срещу теб? Аз не искам да се доверя, или по-скоро се доверявам, но за кратко, докато чуя новините за война, за инфлация, за нов закон за гей-браковете… Ако стигна по-дълбоко, ще видя, че в тези моменти на страх Бог не е в мен. Св. Йоан ни казва, че където има страх, няма любов, а Бог е преди всичко любов. В моите мечтания, страхове или вглеждане в миналото Бог отсъства. Бог е тук с мен, в тази секунда, в днешния ден. Той не е в мечтите ми. Бог е деен в момента, а не в представите ни за бъдещето и миналото. Трудно ми е да си призная, че съм свещеник, а Бог не е с мен или по-скоро аз не съм с Бог, защото съм зает с бъдещето и не Го виждам в настоящето. В капана на времето и на страховете си съм. Светът ме побеждава.
Бог обаче не ни оставя и в началото казах, че от времето не можем да избягаме, но можем да го победим. Как? С любов. Звучи много клиширано, но това е начинът. Любовта минава през времето, даже и през смъртта. Всички сме губили близък. Това, че някой е покойник, че времето му е свършило, не означава, че вече не го обичаме. Затова любовта е начинът.
Бог ме обича и не ме остави на страховете ми, не остави времето да ме победи. Той ми изпрати любов. Изпрати ми жена и чрез нея познах любовта. Като гаджета времето ни заедно летеше, като се караме, времето направо се влачи. Като я погледна в очите имам чувството, че може да контролира времето, в нашата микровселена тя има тази сила. Бог ни даде деца, които са освободени от страховете, свързани с времето — децата не закъсняват, не се страхуват от бъдещето, не искат да живеят в миналото, те искат любов и игра днес и сега.
Бог прави всичко за мен, така че да съм тук, да съм сега. Да Го намеря и позная в настоящия момент и така да се издигна над времето, което никога не стига. Моята жена не разбира страховете ми, не разбира, че те са страхове за семейството, не ги приема. Моята жена иска да живеем сега, да се обичаме сега, за да можем да се обичаме и когато или ако страховете ми се сбъднат. Моята жена има лекарство за страховете ми — любовта. Любовта, която Бог ни даде и чрез която можем да стигнем до Неговата любов.
Това е моята поука, че любовта е над времето. Любовта ме прави добър свещеник, любовта ни води при Бог, Който чува молитвите ни и ни напътства. Любовта се случва сега. Тя не е „преди”, не е и „след”. Тя побеждава времето —земното и човешкото, времето на света — и стига до вечността, до окончателната победа на Христос над времето. Тогава, когато любовта ще е всичко в живота ни, когато любовта ще е животът ни.
