КАК ДА ПОДОБРИМ ОТНОШЕНИЯТА СИ С НАШИТЕ РОДИТЕЛИ

Автор: Валерия Посашко

Превод: Татяна Филева

Източник: www.pravmir.ru

„Почитай баща си и майка си“ – тази заповед е известна на всички. А колко трудно е да я изпълняваме във всекидневния живот!… Когато майката настойчиво опекунства над вече порасналия син; бащата „мели“ на главата на дъщерята за това, че работи не там, където трябва, и дружи не с тези, които трябва; децата не си правят труда да изслушват родителите или да им помагат в домакинството – няма време…

За това какви стъпки да предприемем за подобряване на отношенията с родителите и защо това е толкова важно, списание „Фома“ разговаря с психолога-консултант, заместник генерален директор на психологическата служба „Семейно благо“ Глеб Слобин.

Защо „Бащи и деца“?

• Глеб Валериевич, казват, че взаимоотношенията с родителите влияят върху целия живот на човека – на собственото му семейство, на взаимоотношенията му в работата и т. н. Защо тези отношения са толкова важни?
• Разбирате ли, ние не се раждаме „бял лист”. Родителите ни дават живот и заедно с него – конкретни индивидуално-психологични особености, предават ни натрупаното от тях културно и духовно наследство. Господ е установил определен ред: мъжът и жената раждат деца и ги възпитават. И това, че ние имаме именно тези родители, а не други, е факт, който трябва да приемем като част от своя живот.

Затова почитането на родителите е задължение, което следва от този факт, и същевременно нравствено-психологическа задача. Трябва да се учим да ги почитаме не заради тяхните прекрасни качества, а просто поради факта, че сме се родили от тях. Най-често хората се ръководят от това лесно ли им е да общуват с родителите си, или не: ако им е лесно – могат да ги почитат, ако им е трудно – то могат и да не общуват с тях или да им се сърдят, да се карат с тях, да ги упрекват. Не! Майката и бащата са тези хора, с които за нас е принципно важно да изградим хармонични отношения. Това е важно и за спазване на Божията Заповед, и за родителите, и за самите нас.

• Иначе какво се случва?…
• Иначе, мисля, човек не може да бъде изцяло щастлив.

Родителите са онова звено, което ни свързва с предходните поколения. И конфликтите с тях, осъждането им, неприемането им ни пречи да почувстваме тази принадлежност към рода, а значи – да осмислим живота като цяло; лишава ни от преживяването на съпричастност, може да предизвика преживяване на собствената самота, ненужност, изоставеност.

Старите обиди

• Честа почва за осъждане са обидите от детството: „С мен бяха прекалено строги, не ме обичаха”; „Твърде много властваха над мен”; „Татко беше деспотичен”; „Мама не ми разреши да се занимавам с това, което ме влечеше”. Как да преодолеем такива неща?
• Първо трябва да осъзнаем, че от духовна гледна точка това са думи на ропот. Ропот срещу Бога. С други думи, когато човек казва: „Господи, Ти лошо си промислил за мен. Не си ми дал добри родители, ето защо сега не съм толкова добре, колкото бих могъл да бъда. Но аз нямам никаква отговорност за това!” И към ропота се прибавят самосъжаление и самооправдание. Това вреди на човека, лишавайки го от възможността да промени нещо в живота си. И създава почва за отчуждение от родителите.
• А времето не лекува ли такива обиди?
• Не. Обидата стяга човека като примка, напротив, тя може да се усили, да се превърне в греховен навик: ти свикваш да обвиняваш околните и да получаваш удовлетворение и изгода от това – защо, за какво ми е да изправям нещо в себе си, когато проблемът не е в мен, а в моите родители?

Състоянието на обида и изключително опасно и непродуктивно: човек е вътрешно пасивен, той се намира в плен на преживяванията на мнима несправедливост, на съжаление към себе си, на злоба по отношение на околните. И в действителност се опитва да избяга от отговорността за собствения си живот, за самия себе си.

• Какъв е изходът от това?
• Единственият изход е човек да си даде сметка какво се случва с него, да приеме като свършен факт обстоятелствата на своя живот, да се смири с тях и така да премине в активната вътрешна позиция на творец на своя живот.

Може би действително не са ти дали нещо в детството, нещо не ти е достигало. Но ти имаш живот, имаш ръце, крака, глава: как ги използваш? Към какво ги насочваш? Какви цели си поставяш? Това вече не са родителските ръце-крака-глава, те са твои, принадлежат на теб. Значи отговорността е изцяло твоя.

Затова човек може да се вгледа в себе си и да каже: „Днес аз съм именно такъв. Какво мога сега да направя с това? Искам ли да направя нещо?” Аз бих ви посъветвал да се отнесете по-строго към себе си, да си зададете тези въпроси, да намерите отговори, но да не седите на едно място, да не оставяте нещата на самотек. Времето не стои на едно място, ще закъснеете…

• Сега има един популярен начин: мислено да се преживява отново неприятната, обидна ситуация… Как смятате, допустим ли е такъв прийом?
• Спомних си един случай, описан от митрополит Антоний Сурожки (Блум): при него дошла възрастна дама, която страдала от безсъние. Когато си лягала да спи, в паметта й изплували различни неприятни случки от миналото. И Владиката й дал такъв съвет: „Когато в паметта Ви изплува една или друга ситуация, задайте си въпроса: ако това се повтореше сега, как бих постъпила?” И тя започнала да прави така. Доколкото разбирам, това бил момент на вътрешно покаяние, на преоценка на миналото. Тя казвала: „Да, тук не бих се държала така, не бих произнесла такива думи”. И постепенно тези спомени престанали да я измъчват.

Така че такъв прийом е възможен. Но принципният момент тук е собственото покаяние, търсенето на своята отговорност в тази ситуация в миналото! Не просто пасивно да си я спомняме, а да сменим критериите за нейната оценка, да променим отношението към участващите в нея хора.

Иначе се получава празна мечтателност: „Ах, ако те тогава на мен…, то аз сега…”. Много важна е трезвата, самокритична нагласа. Задачата на човека не е да измени миналото, нито да го забрави, а да види, да намери смисъла на тези ситуации от преди много години, от които се оплаква; да се примири с миналото, да го приеме като част от своя живот и да продължи нататък. Това помага да придобием вътрешна цялостност и хармония.

• Но нали тук става дума не за твоите грешки…
• Да допуснем, че е така, но тогава трябва да се запитаме: нима аз сега не правя грешки в своя живот, нима аз винаги постъпвам правилно и по съвест? Щом като аз се обиждам, може би моите родители също могат да „прехвърлят” отговорността за своите грешки в моето възпитание на своите родители, а те на своите, и така чак до Адам? Нима това прехвърляне на отговорността ще промени нещо в моя живот?

След като аз прощавам на себе си своето несъвършенство, своите пропуски, то по съвест би трябвало да се примиря и с несъвършенството на родителите.

„Няма да те посъветвам нищо лошо”

• Немалко конфликти са свързани с това, че вече порасналите деца и техните родители се разминават в мненията си за това как те, децата, трябва да живеят. Доколко трябва да бъде важно мнението на родителите за техните вече големите деца?
• Заповедта ни говори за почит, а не аз безпрекословно послушание. Но в ситуации, в които мненията ви се разминават, мисля, че на първо място трябва да бъде въпросът за уважението към родителите. Ако те настояват на своето: „Няма да те посъветвам нищо лошо!”, е по-добре учтиво, спокойно, но твърдо да отговорим: „Много ви благодаря, разбирам вашата гледна точка. Но вие сте ме възпитали като самостоятелен човек, дайте ми да помисля и да взема своето решение”. Най-важното е да не отхвърляме мнението на родителите, да не ги прекъсваме рязко, да не изразяваме пренебрежение към техния житейски опит и желание да помогнат. И ако все пак сме постъпили посвоему, по-добре е да ги уведомим за това. Дори ако те се разстроят, това ще бъде по-малкото зло, отколкото обидата от това, че са били пренебрегнати.
• Случва се и обратната ситуация: човекът е пораснал, но както и преди, излишно зависи от мнението на родителите си, и в крайна сметка постоянно се стреми да заслужи тяхното одобрение…
• Това показва, че човек в по-голяма степен, отколкото е необходимо за възрастния, се чувства дете, което има нужда от одобрението на родителите. Трябва да разгледаме причините за такава зависимост и да пораснем, да станем зрели хора. Причините могат да бъдат: преживяване на собственото безсилие и незащитеност, отхвърляне, убеждението „аз не съм добър” или „не бива да огорчавам родителите си”, които се коренят в детството. И тук човек е желателно да поразмисли с някого, може би с психолог или свещеник: защо ми е трудно да настоявам на своето при общуването с родителите? Какво става в мен, когато спорим? Какво мога да загубя, ако все пак постъпя посвоему? На какви свои качества мога да се опра, вземайки сложно решение?
• А как да реагира такъв човек, ако родителите постоянно го сравняват с онези, които са постигнали повече в живота?
• Такава ситуация е много болезнена. Такива сравнения подкопават чувството за собствената уникалност у детето и увереността в родителската любов. Получава се така, че в очите на най-близките хора ти сам по себе си не си особено важен, важни са твоите постижения.

Мисля, че в такава ситуация е необходимо вътрешно да поставим „стена”, да се оградим от такива сравнения и оценки. Да преместим фокуса на вниманието към самите себе си, да си зададем въпроси: „Какво искам да направя в своя живот? Какви цели си поставям? Кои неща имат значение за мен и кои нямат?” Зрелият човек тук се ръководи не от нечие мнение, а от своята съвест. А съвестта може да каже: „Ти не си той (тя). Не си длъжен със своя живот да оправдаваш очакванията на родителите. Ако си направил всичко, което си могъл в една или друга ситуация, то в оценките на другите можеш да се вслушваш и с половин ухо”.

• Известната формула „всичко се познава в сравнението” тук, изглежда, не работи?
• Ако ще се сравняваме, нека се сравняваме със самите себе си – това, което сме днес, с онова, което сме били вчера.

Освен това вярващият човек има своя система на сравняване: той сравнява себе си със Спасителя, на първо място с този Човек, Който е явил Себе Си като Спасител, сравнява се с идеалния, съвършения Човек. Така че когато се изгради вътрешната духовна координатна система, човек става много по-свободен от оценките на социалното обкръжение, от социалните стандарти и стереотипи. Той не се откъсва напълно от тях, не се стреми съзнателно да ги пренебрегва, а става именно по-свободен, „приемайки равнодушно похвалата и клеветата…”.

• „Стената”, за която говорите, не означава ли, че в отношенията между родители и деца не може да има пълна откритост? Това нормално ли е?
• Мисля, че е нормално. Абсолютна откритост, както в съпружеството или приятелството, както ми се струва, в отношенията с родителите не може да има, защото в тях има определено неравенство, йерархичност. Родителите са тези, които са ни дали живот, те винаги вървят преди нас в житейския път. Дори ако сме много умни и с три дипломи за висше образование, за тях винаги сме деца. От друга страна има аспекти от родителските отношения, за които дори порасналите деца не е полезно да знаят. Затова тук има друга форма на откритост.

Недообичаният

• Случва се родителите да се отнасят безотговорно към своите деца, да не се занимават достатъчно с тях. Как човек да преодолее тази пропаст в отношенията, когато вече е възрастен?
• Зависи от това как се чувства това вече пораснало дете. От една страна в него може да има обида и желание все пак да почувства добро отношение на родителите към него, и то ще се опитва да го „заслужи”, а от друга – може да свикне с това, че от тях няма внимание и подкрепа и да започне да търси тази подкрепа от други хора.
• И това нормално ли е?
• Такава ситуация е много трудно да се приеме за нормална. Но и да „заслужим” внимание и любов не си струва, не е необходимо да се натрапваме. Най-вероятно това няма да доведе до нищо добро. Но си струва да се опита да се направят някакви крачки по посока на родителите. Въпреки че това със сигурност ще бъде достатъчно болезнено: човекът носи в себе си неизживяното преживяване на разрива в отношенията, загубата на любов, пренебрежението към него, и когато, вече като възрастен, прави крачки по посока на родителите си, психологически отново се потапя в тази болезнена ситуация. Нали ако родителите в детството не са отделяли достатъчно внимание на детето, не е сигурно, че те са осъзнали това. Напълно възможно е да смятат, че щом синът или дъщерята са станали „не по-лоши от другите”, това значи, че те не са най-лошите родители и всичко са правили правилно. А именно това е позицията, която повече от всичко наранява „недообичаното” дете, защото то чувства нейната несправедливост.

И за да се опитаме да променим нещо, трябва да си осигурим духовна или психологическа подкрепа, тъй като изграждането на отношенията не става бързо. И главното е ясно да си отговорим на въпросите: „За какво ми е необходимо това? Какво очаквам?”, за да не се заблуждаваме с нереални очаквания и да не се сблъскваме с нови разочарования.

• А ако то реши, че това му е необходимо, какво да прави по-нататък?
• Следващата стъпка е да си представи различни варианти на очаквания резултат. „Какво очаквам – че мама ще ми поиска прошка, ще се разкае за своята липса на внимание, и между нас всичко ще бъде прекрасно? Или, че ще има само приятелски отношения и не повече от това?” Необходимо е да изпитваме сърцето си и със своя вече зрял разум да се отнасяме достатъчно критично към очакванията. Нали, ще се повторя, родителите не могат достатъчно да почувстват „недообичаността” на своето дете.

По-нататък: да си каже следното: „Независимо от всичко, аз ще направя всичко възможно, за да се състоят някакви отношения между нас”. Трябва да бъдеш готов за това, че твоите усилия – разговори, може би откровения, опити да направиш отношенията с родителите по-сърдечни – е възможно да не срещнат разбиране. Може дори да има реакция на обида: ето, ти не цениш това, което сме направили за теб. И трябва да бъдем готови за това, да не се разочароваме, да не паднем в униние.

И пак, тук е необходима подкрепа. Защото това е трудно. Но с такива усилия човек, първо, може да изцели своята травма, и второ, да стане по-мъдър и по-силен. Във всеки случай, няма да остане с празни ръце.

Самостоятелност и свръхопека

• Твърде разпространена ситуация – прекомерна опека или изобщо всяко положение, при което порасналият човек не може да стане възрастен докрай. Много психолози настояват, че порасналите деца трябва да живеят отделно от родителите. Доколко е вярно това?
• Много зависи от това доколко децата са подготвени за самостоятелен живот и доколко родителите мислят здраво и са съгласни, че тяхното дете е вече голямо. Нали въпросът не е в това къде и с кого живее човек. Въпросът е могат ли родителите и вече голямото дете да изградят отношението си на по-високо ниво на независимост, самостоятелност и отговорност. А това никак не е просто.
• Защо? Това не е ли естествено?
• Нашите родители твърде често – независимо на колко години сме – ни възприемат като деца. Това, най-общо казано, не е толкова страшно. Но при порасналите деца има такова изкушение: в някакви сложни житейски ситуации (или не чак толкова сложни) да застават в позицията на деца. Получава се така, че когато се развличаме, когато пътуваме някъде – ние сме големи, а когато трябва да перем, да гладим дрехите си, да почистваме, да даваме част от парите си в домакинството – тогава сме деца! Това изкушение е трудно да се избегне, когато живееш заедно с родителите си. Особено когато грижовната майка предлага: „Добре, дъще (или сине), аз ще свърша това (ще напазарувам, ще изгладя, ще почистя) – не ми тежи!”.

И тогава самостоятелността се оказва твърде едностранчива.

Затова може би в някои случаи за известно време можем да отпътуваме, да поживеем сами, да пробваме как е – това ще бъде полезно и за родителите, и за самия вече пораснал млад човек.

• А ако няма такава възможност, какво да правим, какви стъпки да предприемем по посока на самостоятелността?
• Трябва по-често да поемаме отговорност: да проявяваме загриженост, да се обаждаме, да узнаваме какво трябва да се купи, да правим нещо в домакинството, и т. н. Това, струва ми се, е принципно важен момент.

Синдромът на опустялото гнездо

• За детето е по-лесно ли да се приспособи към самостоятелния живот, отколкото за родителите – към това, че то вече е пораснало?
• Да, мисля, че за родителите е по-силно изкушението да оставят всичко „както е било преди”. Първо, все пак съвременните родители до голяма степен често забравят, че целта на възпитанието е парадоксална – да направим така, че детето да престане да се нуждае от нас, да стане зряло, способно да създаде свое собствено семейство; та ние, родителите, като някакви подпорки, да престанем да сме му необходими и нашите отношения да преминат към по-високо ниво – приятелското; та в края на краищата вече порасналите деца да проявават грижа за своите престарели родители.

Второ, за родителите никак не е лесно да отвикнат от ролята си на опекуни, която са изпълнявали повече от 20 години. Най-често се получава така, че единственото дете, в което са вложени много сили, време, сърце – си отива, откъсва се, започва да живее свой живот и у родителите възниква въпросът: „А кой съм аз сега? С какво да запълня своя живот?” Това откъсване на порасналото дете може да стане много болезнено за тях. Затова най-често им се иска да бъдат подкрепа, да задържат човека в неговото детство. А това не е от полза за никого.

• Можем ли в тази ситуация просто да поговорим честно и открито?
• Можем. И дори е необходимо. Но не бива да очакваме, че след разговора нещо принципно ще се промени. Работата е в това, че родителите се държат по един или друг начин не защото не разбират нещо. Въпросът е в тяхната способност да управляват себе си, своя живот и своето вътрешно състояние. Нали е необходимо да преустроят своя живот, да намерят нови цели. Ето в това е сложността.
• А как да помогнем на родителите в това?
• Както и във всяка друга ситуация, трябва да започнем от себе си.

Първо, тук е важно нашето поведение да бъде сериозно, отговорно в очите на нашите родители. Те да видят, че ние си поставяме определени цели, учим или работим, преодоляваме трудности и пр. С това ние им помагаме да престанат да се безпокоят за нас. Второ, вече порасналите деца могат да помогнат на родителите да осъществят желанията, интересите, мечтите, които имат, да им помогнат да намерят някакви занимания, които са им по сърце.

В психологията съществува понятието „синдромът на опустялото гнездо”: когато децата стават големи, родителите имат възможност поновому – не чрез детето – да погледнат един на друг и отново да изградят своите отношения. „Кои сме ние сега един за друг? Бяхме мама и татко. А сега?” През този период стават немалко разводи, защото хората за отвикнали да общуват като приятели, като обичащи се хора.

И нашата „възрастност” тук може да се прояви в това да помогнем на родителите да видят себе си поновому, да видят възможностите на живота, а не само бита и суетата. Общи рецепти няма. Но не е достатъчно да кажем: „Ти имаш един куп свободно време, иди където искаш” или „Има социален център, отивай там!” Проблемът може би е в това, че родителят и не иска да отиде никъде, той така е свикнал да живее по схемата „вкъщи, на работа, вкъщи”, че житейският хоризонт се е стеснил до един малък коридор. Важно е да намерим в себе си и търпение, и милосърдие към нашите родители, важно е да принудим себе си да положим усилия да разчупим тези рамки: да търсим, да узнаваме, да ходим някъде заедно.

Защото ние, пораствайки, ставаме по-силни, а нашите родители се смаляват във всякакъв смисъл. И нашата задача е да им дадем рамо, за да не чувстват своята безпомощност и безсилие.

Пенсионирането

• Подобно предизвикателство е пенсионирането на родителите. Как да смекчим този преход?
• Това е съвсем нов етап от живота. Всичко се променя! И често нашите родители не се справят на първо място с чувството за собствената ненужност. В съветското минало господстваше идеята за полезността на човека: ако ти си полезен за обществото, то твоят живот има смисъл, а ако не си полезен, то не си нужен. В своята работа често се сблъсквам с такова отношение към себе си у по-възрастните хора.

И не бива да игнорираме тези преживявания. „Престани, не си измисляй, ти не си безполезен!” или: „Представи си, аз отдавна мечтая да се наспя, а ето, ти сега можеш да спиш колкото искаш!” Дори ако ни се струва, че проблемите са измислени, трябва да снизходим към тази субективна истина на нашите родители, които са излезли от обичайния си ритъм на живот и страдат от това.

• А как да покажем това?
• С внимание! Просто по-често да им се обаждаме, да ги питаме как са нещата при тях, да им подарим нещо, просто така, без повод. По-възрастният човек, като правило, има какво да разкаже – ако ние имаме желание да послушаме. Нали това също е историята на нашето семейство, историята на нашия род и интересът към това всъщност показва, че твоите близки са ти необходими. Важно е да се откъснем един-два пъти в седмицата от нашата всекидневна суета, да останем с нашите близки, да им звъннем, да им отидем на гости.

И второ, пак е необходимо да се постараем заедно с родителите да им намерим ново поле за действие. Главното е новоизлюпеният пенсионер да не се чувства самотен пред тези житейски трудности.

• Младите хора, като правило, са много заети със собствения си живот. Освен заповедите, къде бихте ги посъветвали да търсят мотивация за това да отделят повече време на родителите?
• Ако не ви достига мотивация, осъзнайте, че проявявайки внимание, грижейки се за родителите, вие им връщате дълга: мама и татко някога са сменяли пеленките ви, цели нощи не са спали, гледали са ви, търпели са и болестите ви, и лошите ви постъпки. Сега просто сте сменили ролите си. И колкото по-възрастни са мама и татко, колкото повече са техните немощи – толкова по-очевидно е това.

Искате ли да не останете сами в старостта си? Грижете се за своите родители! А за вярващия човек, струва ми се, това трябва да бъде радост – възможност да послужи, да помогне, да подкрепи. И за това можем да говорим на глас: „Мамо, татко, вие не сте бреме, вие сте ми необходими! Аз се радвам, че мога да ви помогна, да се погрижа за вас, да ви разкажа нещо, да отида някъде с вас”. И това ще бъде много приятно за нашите родители, които понякога се чувстват много немощни или неинтересни за своите пораснали деца.