Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
Сега е трудно човек да понесе другия. Защо? Защото не е лесно да търпи себе си. Ако всеки от нас се научи първо да понася себе си, не само ще преоткрие другите, но и ще подреди своя живот по най-добрия възможен начин. Съвременният homo modernus е твърде комплексиран (от лат. complex — сложен). В него бушуват твърде много импулси, които го тласкат в различни посоки. Вътрешните недоумения и неспирните внушения на бесовете го разпиляват и раздробяват до такава степен, че той почти е изгубил своята цялостност и завършеност като личност. Това е част от трагедията на настоящото време.
Затова и въпросът „Как да се държим с другите?” е особено актуален и дори болезнен. Той е от вечните, „проклетите” въпроси, които са носили винаги особен заряд и вътрешно напрежение. Но преди години хората са били много по-завършени, цялостни и стабилни във всяко едно отношение. И това е така, защото са били много по-искрени и най-важното — по-истински. Живели са просто, но стойностно. Държали са се естествено и така по-лесно са намирали отговорите на връхлитащите ги житейски въпроси. Сега всичко е трудно и спохождано от какви ли не предизвикателства. Мирът между хората е много крехък и всеки контакт не само лесно може да се разпадне, но и да се превърне в драма. И в нещо още по-лошо — в травма, която да доведе до тежки последици.
Но ние, вярващите и изповядващите учението на Спасителя Христос, имаме ясен и категоричен ориентир, който да следваме всеки ден и миг — Свещеното Писание. То е закваската на новия живот и неизменният показател по пътя към Царството Божие. В него откриваме забележителни символи, вдъхновени образи на бъдещето и отговори на тайните на вечността. Единствено в него се съдържат ясни и точни съвети, които ако бъдат следвани, ще ни доведат до прости рецепти, които ще мотивират поведението ни в обществото. Защото са вдъхновени от Светия Дух и носят не само особена лекота, но и една ненатраплива неотменимост, която ни успокоява и утешава до такава степен, че да търсим винаги по-доброто. От нас се иска да ги приемем в нашия съкровен свят, да се вкопчим в тях и да изчакаме да берем техните зрели плодове.
В Посланието си до християните в Рим св. ап. Павел изрича следното: „Ако е възможно, доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци” (Рим. 12:18). Христос е Царят на мира и това наставление носи цялата пълнота и спокойствие на Неговата велика премъдрост. И в същността си синтезира много скрижали.
Първо, желанието да понесеш другия, да поемеш част от товара му, като приемеш неговата немощ. Да се опиташ да носиш поне част от личния му кръст и така да се опиташ да изпълниш закона на любовта. Ние всички обичаме да се оправдаваме, че сме нервни, изтощени, уморени и че нямаме време за човека до нас. Но това е част от нашата непълнота и зле прикрито желание да съучастваме в света на околните. Всичко у тях твърде много ни отегчава и ние бързаме да се отдалечим, прикрити зад маската на лицемерието и с една тежка въздишка на досада. С облегчение търсим самотата, за да намерим бленуваното спокойствие. И по този начин се опитваме да се отпуснем в измамния рай на собственото си себеусещане. Но това изобличава слабостта ни да обичаме и да приемем ближния в своя твърде специален свят. Тези прояви на невротичност не са нищо друго освен чиста проява на гордост и липса на завършеност на личността. Те са отсенки на съзнателното ни поведение, белязано от нашето собствено отстъпление.
Но християнинът е дете на мира и трябва да го предава навсякъде около себе си. Длъжен е да го излъчва така, както слънцето пръска своите зари около всички, предавайки своята светлина и топлина. Защото Спасителят ни е завещал следното: „Мир ви оставям; Моя мир ви давам. Аз ви давам не тъй, както светът дава” (Иоан. 14:27). Това е Неговият най-съкровен дар, който Той оставя на хората като вътрешно послание на утеха и отрада в стихиите на този безутешен свят. С него Той ни завеща да бъдем светлина в тъмата, радост в тъгата, надежда в безнадеждността. Светът може да ни предложи какво ли не, но не и да ни въведе в тайната на мира. Тъй като не го носи в себе си и посланието му е враждебно и изпълнено с вътрешна агресия. С всичко свое светът провокира в нас противоречия, мисловни борби и нестихваща непримиримост. А Божият мир е слънце сред облаците, спокойствие сред теготите, облегчение сред скърбите, оазис сред пустинята.
В Своето над тригодишно служение в плът Спасителят е излъчвал мир във всичко свое. Бил е аристократичен и достъпен, наставляващ и утешаващ, силен в благостта и благ в силата. Всички светии са били хора на мира, носители на чистото и ненатрапливо Христово послание, което е просвещавало сърцата на всички до тях. Те са просветили себе си, осветили са своя ум, душа, сърце и воля. Превърнали са се в съсъди Божии и са предавали мира навсякъде и във всичко. Така са побеждавали управници и князе, лекували са болни и са станали образци на лично благочестие за идващите поколения от повярвали в Христа.
Но знаменателните слова на апостола на народите носят и мъдрост, която оправдава наша лична немощ. Защото единствено Бог е съвършен, а ние, наследниците на изгонените от рая, носим печата на нашата повредена природа, поразена от смъртта, проклятието и греха. Уви, ние сме в плът. Всички страдаме от една почти непрестанна немощ и невъзможност да бъдем пълноценни. Затова и лесно се съблазняваме и отпадаме. Бързо се разочароваме и изпадаме или в малодушие, или в осъждане. Христос ни позволява това спасяващо чувство за дистанция, което ни предпазва от нашето отстъпление в отношението към външните, към хората от света. Това обаче не е проява на страх или малодушие, а осъзнаване на нашето лично недостойнство. Плод на дълбокото познаване на себе си, че донякъде знаем и донякъде можем. Той допуска това по великата Си милост, за да се обърнем към Него и да потърсим спасителната му десница, като малко дете, което интинктивно усеща своята слабост и бърза да потърси ръката на баща си.
Защото ни е казано: „Силата Ми се в немощ напълно проявява” (2 Кор. 12:9). Какъв пародокс — когато смятаме че сме силни, сме слаби, а когато смятаме, че сме слаби, сме силни. Нещо повече, всесилни чрез и в Него. Тази привилегия отразява и Неговия аристократизъм и достъпност, близост и непрестанна отдаденост. Бог допуска и дори благославя способността ни да се самосъхраним и да не се разпилеем в сянката на другите около нас. Позволява ни да се отдалечим, но не като бегълци, превърнали се в жертва на своето малодушие, а като помъдрели души, които разбират своята слабост и немощите на другите. И всичко това да сторим, за да съхраним своя душевен мир. Това е също проява на грижа и истинска любов, която отразява желанието ни не само да не нараняваме другите, но и себе си. Така бихме избегнали хаоса на помислите и беседването с демоните и ще се спасим от техните неспирни мисловни внушения. Затова нека се опитаме да приложим в нашия малък свят този Негов завет като истинска социална рецепта и с нея да придобием онзи вътрешен баланс и пълнота в общуването, които ни определят като чеда Божии и деца по благодат!
За първи път този текст е публикуван в сп. „Амвон”, бр. 2, 2019.
