Автор: отец Стаматис Склирис
Източник: периодично издание на храм Св. Андрей – „Църквичката на Свети Андрей“, брой №2, „Християните днес“
Превод: Мартин Ганев
КЪМ ЧАСТ ПЪРВА
Ето един пример за свещеника, който е добър човек, християнин, разбрал е много неща, иска да промени много неща в Църквата, и след това започва да ги променя по начин на една “супер” духовност, която обаче проявява нещо лъжливо след това. Вероятно стигнахме дотук, тъй като вярата в Христа е станала нещо установено и е станала начин да се осребрява, впрочем на доста добра цена.
Това е започнало с Византия и св. Константин Велики, който е прекратил гоненията. Това не означава, че трябва да го отдадем само на Константин Велики, който ни е дал свобода и не ни ядат вече зверовете. Не означава, естествено, че постоянно трябва да сме в период на гонения. Напротив, трябва да поставим въпроса по-директно: Защо Християнството в по-трудните моменти триумфира, докато напротив, когато всичко е наред в нашия околен свят, ние се превръщаме в лицемери и фарисеи.
Аз вярвам, че там, където сме се провалили е в Новия свят, в Америка, където точно защото хората не са гладни, нямат ниски заплати, не се изправят срещу същите проблеми, които имаме на Балканите, са станали много секуларизирани. В крайна сметка толкова важно средство в ръцете на дявола са външните обстоятелства, доброто преживяване, така че накрая да ни помете и да ни победи във всичките ни страсти.
Изглежда обаче, че съществува някакъв духовен закон тук. В моменти на изпитания всички знаем, че прибягваме към молитва, докато, когато всичко ни върви наред, знаем всички много добре, как забравяме за Бога. Във времена на гонения християните колективно са били в по-голямо бодърстване, докато от Константин Велики насетни в началото са били допускани, а после са се наложили. Впоследствие ние на Балканите сме преживяли Турското робство, което отново ни е смирило. Когато обаче сме се освободили отново сме започнали с лицемерието.
Противоотрова на това погрешно схващане би било да прочетем Евангелието и цялата еклисиология посредством две оси. Първата ос е тази, че всичко в Евангелието говори за последните неща (есхатона), дори и Блаженствата, деянията и ученията на Господа, всички те говорят за едно идващо състояние, и така Христос показва, както казваше и отец Юстин Попович, че човекът е едно въвеждащо същество, той е едно същество, което представлява въведение и коридор за нещо друго, за едно битие, което идва.
Например Нектарий, който е живял през 1920 година не се е състоял от всичките елементи, които съставят св. Нектарий. Изпълването на св. Нектарий става с небесния Нектарий. Колкото повече подчертаваме това, толкова повече ще намаля в нас светът и светското мислене. Ето защо не трябва да губим този ориентир, т.е., че не живее за тук.
Втора ос е, след като не живеем за тук, то тогава всичко тук е поправимо; не трябва да имаме някаква тревога и вина и каквото и да ни се случи, дали падение или трудност, всичко да го посрещаме с простота.
Този въпрос за простота е като суровата истина за нас. Защото простотата се е изгубила от всички. Изгубила се е от манастирите, от отношенията между стареца и монасите, изгубила се е от отношенията между родителите и децата вътре в семейството. Поставяме си високи цели, нещо подобно на идеята за Гръцкия експанзионизъм, заради която сме заплатили по-късно с последвалата катастрофа. Както е било при експанзионизма , по същия начин е и великата идея, която имаме за себе си, за християнството, за християнската идея. Великата идея като нещо, от което зависи нашето достойнство. Върху това трябва да е нашият удар.
Казваме например, ние сме християнско семейство, ние не сме като другите. А някой може да види в едно светско семейство, което има страсти как се карат, имат светски дух, празнуват, и как те същите възпитават техните деца да работят, женят ги, обичат семейството си, гледат родителите си, когато остареят. Виждаме обаче, противно на тази естественост, в образцовите християнски семейства, които възпитават техните деца да ги уважават, и накрая децата да противодействат, като ги захвърлят в старческите домове.
Може би е време за повече мълчание, за една откровена простота, която би ни направила като героите на Достоевски, да застанем на площада и да кажем “заплюйте ме братя мои, аз съм виновен”. Да се изправим и ние с чист поглед и с откровеност и честност да кажем “Деца наши, братя наши, всички вие, които сте извън Църквата, не се справихме добре. Нещо му попречихме на Христа, стана някакво объркване. Забравете за нас, дръжте се в Христа, Църквата и Евангелието, та като стигнете до нас, не се хващайте за нашите лични неуспехи и слабости. Молете се и вие за нас, та заедно да открием отново правилната нагласа за нещата”.
– Според Вас кое е това, което може да привлече един млад човек днес в Цървката, и кое е това, което ще задържи един човек, който израства в едно “християнско семейство”?
– Ще изложа на опасност един личен отговор. Привлича ги някоя личност. А това е един всечовешки закон. Човек е роден, за да обича и да бъде обичан, но по един уникален начин. Доколкото младият не намира това, може да отиде в някоя организация, в някоя група, в някой футболен клуб, някъде, където да се съгласува с останалите, но не навсякъде ще открие, че това го изпълва. Това, което го привлича е когато съществува някоя личност, която да разпръсква около себе си, подобно на фар, като един електрически генератор, електрическия ток на безкористната любов, която те приема такъв, какъвто си. А това, което ще го задържи впоследствие, мисля, е честността. Това означава, че енорията или човекът, който ни привлякъл в Църквата, да не се преструва на светец, на добър или съвършен човек.
Разбира се, че Църквата ни спасява с Тайнствата, със свещеника, но смея да кажа, че ако не съществуваха някои хора, които имат Божията благодат, нито аз бих бил свещеник, нито пък бих се задържал в Църквата. За това трябва да се молим Бог да постави повече святи личности в Църквата.
– Старецът Паисий казваше, че светските хора се залъгват със светски забавления, докато много духовни хора постоянно тичат по духовни дискусии, богословски четения, беседи и т.н., и че накрая след всички тези светски забавления и богословски обсъждания, това, което остава е една празнина, защото всичко това, с което се занимават не изпълват душата им. Ние например започнахме с един вестник. В “Свети Андрей” се случват беседи, срещи, проповеди и т.н. Ние знаем, че християните трябва да се срещат, трябва да съществува това общуване и катехеза. Защото всичко това, което споменахме по-горе, вместо да ни храни, много често ни оставя неподплатени.
Аз виждам, че съществува опасност във всяко духовно нещо някой да се услади, да придобие една наслада, дори и духовна, но с разположение да задържи това само за себе си, сякаш това е центърът на света. Това бихме могли да го наречем естетически подход за приближение към действителността. Например отиваме на Света гора и забелязваме колко добре са построени сградите, колко добре са положени тухлите, и накрая оставаме само на това и не виждаме откъде произлиза това преображение на материята. Някой друг, който ходи от беседа на беседа, за да слуша и да има в своя актив участия от много духовни събития, мисля, че има някакво услаждане от самото духовно събитие, което обаче той не реализира по духовен начин, но по егоцентричен.
Бихме могли да кажем, че и догматът би могъл да се превърне в идол. Един “супер” православен, който вярва, че се е хванал за същността на нещата може да превърне догмата в идол. Друг пък прави от своя старец идол. Можем ли да повярваме, че не съществува Православие извън нашия старец и нашето духовно обкръжение? Следователно, кое е лекарството за един такъв естетически подход, който ни държи в рамките на страстния човек, който по страстен начин подхожда дори към святото и свещеното?
Емпирично бих казал: да започне човек от себе си, като едно същество непълно и провалено. Когато човек стигне до помирението със себе си, без да се изкарва непотребен. Когато кажа на себе си “обичам те, искам да се спасиш и намериш Христа. Познавам обаче и зная, че лицемерничиш, че искаш да се покажеш, че искаш да си център на света”. Във всичко това се състои голямото прегрешение, че си присвояваме дарованията на Бога. А това е голямото оскърбление от страна на християнина. Тъй като Христос ни дава дарования, можем да говорим, да дишаме, да пием вода, и това го смятаме за даденост, докато може би някой друг трябва да я пие с лъжичка, тъй като е болен. Ако забравя, че всичко са дарове от Бога, че дори и самото съществуване е дар от Бога, то тогава мога ли да присвоя дарованията и да кажа, например, колко съм добродетелен, умен и т.н.
Един действително богоугоден човек обаче би заплакал и съжалявал, казвайки “какво правим сега, злоупотребяваме с даровете на Бога, които ни Е дал, и ги използваме, за да проявим нашите слабости”. Един светец, който се възхищава на себе си, се възхищава на своя Създател и казва “Христе мой, благодаря Ти колко Си хубав. Дано да отъждествя моята воля с Твоята, и аз да стана по благодат Христос”. Когато казваме “аз съм нищо и каквото имам, то е дар от Бога”, не само чувстваме, че унищожаваме егоизма си, но в този момент чувстваме, че се преизпълваме не от превзетост, но от това хубаво желание да се охристовлим, чрез приоритета и инициативата на Христа спрямо нас, а не от нашaтa тенденция да бъдем нещо. Следователно, ако преживяваме това, ние не предизвикваме в себе си тази злочеста вина, която води до инертност. Един основен критерий за духовен живот е да не стигаме до бездействие заради този егоизъм, който чувстваме, например, когато изпаднем в грях.
Ако разгледаме по този начин всичките степени на християнския живот и йерархията, тогава един покайващ се християнин, който има епитимия би се радвал на своята епитимия. Той би прославил Бога, че неговият старец го обича толкова много и му е възложил тази епитимия, за да стане по-добър. Тогава един духовник не би се държал, като че ли има власт, но като дяконстващ (т.е. като прислужващ), и той би искал първо да се разкае за себе си, и после би поискал и другите да се разкаят под неговия епитрахил. Епископът паралелно с ролята, която Църквата му е възложила да играе в църковната йерархия и да спасява Църквата от ереси и от всичките опасности, на които се изправя Църквата, би сметнал, че трябва да се бори не да спаси душата си, но да отблагодари за факта, че и той е един грешен човек, несъвършен, едно въвеждащо същество за нещо друго, а не водач на Църквата, някакъв православен Папа.
– От Вашия голям опит, какво мислите Вие за днешните новогърци, вярват ли в Бога и в какво точно вярват?
Като духовници ние виждаме, че хората се намират в един добър етап, етап на покаяние. Виждаме например някой студен капиталист. В подходящия момент обаче този човек може да прояви една много голяма и дълбока вяра и така да се преобърнат представите, които са говорили за него, че този човек е изгубен и без отношение за Църквата. Аз мисля, че от опита на живота заключаваме, че всички са християни в потенциал или несъзнателни християни. Всички хора имат в тях нещо християнско и ние трябва да гледаме по позитивен начин не само гърците, но и извън границите на Православието.
Едно от моите духовни чеда, което учи в една страна, която не е традиционно православна ми пише – “тук има отчуждение, не зная какво да правя”. А аз му отговарям – “Къде не съществува отчуждение. Дори и твоя духовник е отчужден, и гърците са отчуждени, стига само да видиш какво се случва в провинцията днес. Просто гледай на другия като на дете на Бога”. Самият Господ говори постоянно на евреите за самаряните. Самарянин е бил добрият човек, който прибрал изпонаранения. Самарянин бил и онзи, който от останалите десет се върнал, за да се отблагодари на Господа. Самарянка била и онази, на която Господ е казал, че вижда Сина Божи.
Значи можем да кажем, че всички имаме вътре в нас нещо християнско, и че е наш проблем дали го виждаме или не. Един християнин може да го види в една чаша вода, която му бъде дадена, от който и да било човек, от която и да било държава да е произхождащ. Докато говорим с него, трябва да видим тази искра. За да видим обаче тази искра, трябва да я провокираме. И я провокираме, ако имаме действителна любов, значи ако в другия намерим, измежду хилядите лоши неща, нещо добро. Защото когато аз считам, че другият е еретик, и че другият има всичките злини в себе си, когато считам например, че другият, който е французин е един изгубен римокатолик. А също и в православното пространство, ако в този, с когото говоря търся да открия дали говори правилно или еретично, или се чудя каква ерес се крие зад еди кой си епископ; вероятно тогава не само не провокирам тази искра, но съм обладан от цял комплекс злини и разцепления, комплекс на разделения във всичко.
Дали в крайна сметка не съм задоволен да се срещам с 1-2 свещеника, с още 5 духовни събратя и да вярваме, че ние сме автентичните, и че другите ако искат нека дойдат при нас. Когато първото ни движение е да разкрием в другия лошотията или ереста, или греха, то тогава ние никога не бихме могли да го накараме да прояви добро. Нека го погледнем, както е излязъл от ръцете на Господа, с предписание и той да влезе в Рая, без да разглеждаме какво посредничи за това, или коя е неговата религия, но че и той е дете на Бога. Защото както майката има своите деца като пет пръсти и не може да отреже нито един от пръстите и да задържи другите, но обича всички поравно, така и Господ обича всички хора. Друг е въпросът какво ще се случи после, но когато човек се ражда и идва на тази земя, той е дете на Бога. Значи така трябва да гледаме на този човек, така трябва да виждаме и големите, като деца на Бога; и това би било една много продуктивна позиция, позицията да провокираме другите да проявят най-доброто, което притежават.
