Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Има такава съвременна притча. Един човек имал сън. По брега на морето вървели той и Господ. На небето над тях се появявали картини от живота му, а след хода им по пясъка оставали следи от техните стъпки. Когато преминала и последната картина, той се обърнал и видял всички следи, отпечатани в пясъка. И с изненада забелязъл на определени места само стъпките на един, а не на двама души. Когато се вгледал, видял, че това са най-тежките мигове от живота му. Силно се натъжил и попитал Господ: „Нали ми обещаваше, че до последно и навсякъде ще бъдеш с мен и никога няма да ме изоставиш? А сега виждам, че в най-важните мигове съм бил сам. Кажи ми защо ме изостави тогава, когато най-много имах нужда от Теб?“. Бог му отговорил: „Мило мое дете, Аз те обичам и не те оставих и никога няма да го направя. Погледни добре — там, където виждаш стъпките само на един човек, знай, че това са Моите стъпки и в най-тежките мигове Аз те носих на ръце!“.
Колко пъти всеки един от нас е изпадал в тази ситуация! Защо сме такива? Небрежни, невнимателни и най-лошото — неблагодарни. Има цели периоди в нашия живот, в които забравяме, че Той присъства и се движи с нас. Тогава, когато ни връхлитат тежки изпитания, ние се мобилизираме, напрягаме всички свои сили и с цялата си целеустременост се втурваме напред. Влизаме и излизаме от бой в бой и в стихията на всяка схватка усещаме как преодоляваме препятствията по пътя си. Тогава повече от всякога нашият вътрешен глас ни говори, че можем и се справяме прекрасно. И това се дължи само и единствено на нас. Опияняваме се и се прехласваме по своите „забележителни“ способности. Твърде лесно изпадаме в плен на гордостта и на онази опасна и добре позната за нас прелест, че ние решаваме нещата. А забравяме най-важното — че без Него сме нищо. Така без да осъзнаваме, изгубваме представа за значимостта и тежестта на всяко нещо около нас и постепенно потъваме в лабиринтите на нашите мисловни лутания. Влизаме в коридор от изкривени огледала и се вглеждаме в многото наши изображения и вярваме, че това е нашето истинско лице. Така излизаме извън себе си и както блудният син напускаме самоволно дома на баща си, вземайки своя дял с алчността на свободната си воля. Жадни, запленени, самозабравили се…
Какво нещо е човекът? Когато имаме успехи, ги приписваме на себе си, а когато ни връхлетяват нещастия, обвиняваме Бога, че не е до нас и ни е изоставил. Колко сме нищожни и жалки… И най-важното — непризнателни. Защото Той ни е обещал, че винаги и навсякъде ще бъде с нас и за нищо на света няма да ни изостави. Но иска от нас да Му вярваме и да се уповаваме на Него истински и безрезервно. Защото е „дух и истина“ и изпълва всичко около нас — малките и големите неща, видимото и невидимото, всичко, което е около нас, е изпълнено с проникващото Му присъствие. Той ни поставя в стихията на различни обстоятелства, наблюдава ни, изпълнен с любов, и сам решава в кой миг да се намеси и по кой точно начин да ни покаже, че Той е ключът за нашите проблеми. Като грижовен баща, който гледа детето си отблизо, оставя го да се движи до него и внимателно следи за всяка негова стъпка, а когато залитне, бързо се намесва и протяга спасителната си десница. А когато се разплачем, ни взема на ръце, притиска ни до гърдите Си и избърсва сълзите ни. Превръща нашата болка в своя и ни дава утеха. Но иска от нас да признаем немощта си и съзнателно да приемем, че без Него сме нищо. Прах и пепел, сянка и мъгла, вълна, размятвана от вятъра.
Можем ли изобщо да обозрем колко пъти Той е с нас и ни избавя не само в най-напрегнатите периоди, но и в най-незначителните мигове от нашето връхлитащо битие — когато пресичаме улицата покрай преминаващите автомобили, когато се срещаме с неподходящи хора или когато нападат болести? Какво ни е обещал и не е изпълнил? Нали е изрекъл, че и космите на главата ни са всички преброени (Лук. 12:7).
Неговите ангели бдят над стъпките ни и ни покриват с крилата си, където и да се намираме и каквото и да правим в нашите криволичещи пътеки. Затова нека бъдем благодарни въпреки невежеството си. Ние се молим и просим, но целият ни личен разговор с Него е на принципа „Подай, Господи!“, а най-малко време в обръщенията си към Него отделяме да Му благодарим.
Господи, дай ни този дар да Те виждаме във всичко в своя път — и в болката, и в радостта, и в победите, и в загубите! Избави ни от лекомислието да изгубим съзнанието, че всичко и навсякъде е изпратено или допуснато от Теб! Да живеем с Теб, да пребъдваме в Теб и Ти в нас!
Ние Му дължим всичко — чудото на живота, парчето хляб, глътката вода и този най-съкровен подарък — че ни е призвал и превърнал в туптяща част от Неговото живо Тяло. Той ни обича повече, отколкото ние обичаме себе си.
Нека да отворим духовните си очи и да видим нишката на нашия живот до този миг и да осъзнаем нашето пълно нищожество. Истински верният е преди всичко благодарен. Да благодариш е привилегия само за просветените. Нека не пропускаме да го правим искрено и с наведени глави, призовавайки Го да ни пази както досега. Нито за миг да не забравяме, че Той никога не ни изоставя. Само ние можем да Го изоставим най-вече тогава, когато имаме най-голяма нужда от Него.
Той е нашият неизбежен спътник. Виждайки нашето безсилие, Той ни взема на ръце и ни понася в спасителната посока през бурите и връхлитащите стихии около нас. Колкото повече се проникнем от това усещане за непрекъснатостта на невидимото Му духовно присъствие, толкова повече ще бъдем пълноценни и като личности, и като християни и ще живеем в необяснимия свят на Неговата благодат.
