Когато е трудно да обичаме родителите

3709 0
roditeli

Автор:протойерей Алексий Умински
Интервю: Оксана Головко
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева

Беседа с протойерей Алексий Умински, настоятел на Храма на Живоначалната Троица в Хохли.

‒ Днес проблемът „бащи и деца” звучи ли по-различно от преди?

‒ Мисля, че тези проблеми са естествени за всички хора. Остротата и контекстът могат да се променят в зависимост от времето, от конкретното семейство, но същността остава една и съща.

Разделението, неразбирането между хората е започнало много отдавна, още от времето на грехопадението. Хората започнали да губят връзката помежду си. Разказът за Вавилонското стълпотворение е ярък пример за това. Те изведнъж започнали да говорят на различни езици – това е един много характерен израз, който и до днес несъмнено се е запазил и в преносен смисъл. Ние, носителите на един език, можем да говорим на „различни езици” дори вътре в семейството.

Разединеността и неразбирането, за съжаление, са характерен признак на повредеността на човешката природа, няма какво да се прави. На това Църквата противопоставя друго единство – в Христос и самия празник на светата Петдесетница, който показва обратната перспектива: изведнъж хора, които говорят на различни езици, започват прекрасно да се разбират помежду си. Защото Дух Свети събира всички в едно. И нямаме друг път към единството, освен в Христос, само чрез Христос, чрез Евангелието, чрез развитието на способността да слушаме, чрез развитието на собственото сърце, болезнено и неприятно, защото в нашия свят, когато човек започне да се разкрива, веднага получава удари.

‒ Неведнъж сте казвали, че хората заменят живота с неговата имитация, включително и в семейството. Как да разберем къде е истинският живот и къде – имитацията?

‒ Обикновено това се разбира, когато всичко започне да се руши. Когато хората, които са склонни да си създават представи за нещо и някого и да живеят с представи, се лишават от тези представи. Ето тогава падането на този дом бива голямо, и от този момент някой успява да прогледне.

Ние се сблъскваме със ситуации, когато семейството живее, но вместо с любовта – с представите за нея. Когато хората приемат за себе си живота по някакви предварително зададени схеми. Тези схеми могат да бъдат зададени в предишното семейство, в което са израснали, и хората да повтарят образа на родителското семейство в своето собствено.

Случва се това да е благочестивото желание да се живее по правилата. Например, според образа на „православното семейство”, за който много сме чели в благочестивата литература.

Но и най-благочестивата литература, и най-благочестивите примери тук могат да се окажат лъжливи помощници. Да кажем, книгите на Николай Евграфович Пестов. Самият той е забележителен педагог, създал е прекрасно семейство, отгледал е деца. Но неговите съвети, неговият опит и преживявания могат да бъдат възприети от някого като обща схема, необходима за всички и приложена към собственото семейство механично, като някакъв шаблон. Или хората са прочели, например, как са възпитавали преподобния Сергий Радонежки неговите благочестиви родители, и отново прилагат шаблона. Така се създава някаква изкуствена представа за това какво трябва да бъде истинското християнско семейство. При това родителите не успяват да видят своите деца и техните особености. Кои са те, техните деца? В какви условия живеят? На колко години са? Какви са техните интереси?

И започват да дресират децата по определена схема. При това благочестивите родители имат и много правилни желания да направят своите деца истински християни. Макар и по-скоро скрито, в това има и стремеж да покажем на другите какво е нашето забележително православно семейство и как трябва да съответстваме на този образ на православно семейство. Защото самите родители никога не са съответствали на това и, ето, сега изкуствено се опитват да създадат такива представи.

Децата остават без истинско внимание, без истинска любов, без изслушване, без виждане от страна на своите родители, и през цялото време започват да се стараят – да съответстват, да съответстват, да съответстват… Защото децата искат да се харесват на своите родители, искат да получават похвали от тях, искат родителите им да ги забелязват, да ги обичат, да ги галят по главата, да ги хвалят, да им правят подаръци. Но се оказва, че в тази ситуация всичко трябва да се спечели с труд и средството за това спечелване е благочестието. До определено време това действа, но по-нататък неизбежно се стига до срив, до конфликт, до страшно неразбиране.

Често родителите се отчуждават от своите деца и престават да ги обичат, защото децата изведнъж са престанали да съответстват, разрушили са мечтата на родителите, разрушили са онзи идеален, измислен свят, който, по мнението на родителите, е трябвало да доведе децата до нивото на светостта и, в крайна сметка, едва ли не до канонизация. Но децата още в юношеска възраст са разрушили всички тези мечти.

И тогава много често става трудно, дори невъзможно да се преодолее възникналото отчуждение.

Изведнъж децата започват да се държат крайно неблагочестиво, нещо повече – отдалечават се от Църквата, падат в грехове, живеят както не подобава, грешно: пружината се разтяга в противоположната посока, и родителите ги ненавиждат заради това. Отчуждават се, затварят се, смятат, че децата са изгубени за тях. Дълбоко в себе си те могат да си кажат: „Такова дете не ми трябва!”. И в този момент те престават да бъдат родители, в този момент детето остава съвсем само. То трябва да се справя с нападението на изкушенията, за които е напълно неподготвено, самостоятелно, без родителска помощ. И то се пречупва под това нападение, не се справя, става играчка в стихиите на този свят и няма кой да му помогне…

Дори ако след това порасналото дете се върне в Църквата, то все едно вътрешно ще бъде отделено от родителите?

‒ Често се случва, което е съвсем неразбираемо, повече да не възникнат връзки между децата и родителите.

Вече не говоря за случаите, когато родителите изобщо не стават родители на своето дете, когато не възприемат своето дете като такова. „Имам проблем с дъщеря си”, „Имам проблем със сина си” – какви са тези изрази! Това не са проблеми на моето дете, а на мен с него, „аз” съм на първо място.

Отношенията се устройват така, че детето се възприема като проблем за родителите, който трябва да бъде нивелиран по някакъв начин. Да се направи присъствието на детето в живота на родителите удобно, комфортно. Често тези деца се отделят от родителите си много далече и за дълго. При това те, ако им позволяват средствата, могат да направят всичко за своите деца в материално отношение – да наемат детегледачка, да ги устроят в добро училище и т. н. Но родителите ще имат свой живот, и децата – свой. Какви са тези родители? Защо трябва да ги обичаме? Да ги почитаме трябва, но да ги обичаме е невъзможно. Защото там, където не е имало любов, няма и да я има.
Дадена ни е заповед: „Почитай баща си и майка си, (за да ти бъде добре и) за да живееш дълго на земята, която Господ, Бог твой, ти дава” (Изх. 20:12). Но там не се говори за любов. Защото, за голямо съжаление, децата могат да обичат не всеки родител. И не всеки родител сам обича истински. Ако родителят не е готов да отдаде живота си за своето дете, в това семейство нещо не е както трябва.

‒ Нерядко порасналите деца се измъчват от противоречието, че не могат истински да обичат своите родители.

‒ Да, защото за човека, от една страна, изначално е естествено да обича своите родители. Но когато родителите не дават достатъчно любов, не се свързват в истинска любов с детето, жаждата за любов въпреки това остава в него. Потенциалът на любовта не е изчерпан и затова човек попада в странно състояние, когато той не може да свърже собствения си живот с живота на този, когото той иска да обича и когото е длъжен да обича. А среща няма, няма кого да обича, няма родител. Въпреки че физически той сякаш е близо…

‒ Но ние трябва да обичаме и враговете си, а хората не могат да обикнат и собствените си родители.

‒ Ние нямаме нареждане да обичаме враговете си. Имаме заповед. Заповедта е много високо състояние, до което човек трябва да може да се приближи, и да се научи да обича враговете си. Не всеки християнин успява в това, от което не следва, че щом не ни се удава да обичаме, то е добро и правилно да не обичаме. Просто трябва да разберем, че заповедта за любов към враговете е надчовешка заповед. Тя поставя човека на едно ниво с Бога. Това е много високо призвание, към него можем да се стремим, за него трябва да знаем, към него трябва да вървим.

Нито едно дете не може да каже: „Аз не съм длъжен да обичам родителите си”. Напротив, длъжен си. Но ако тях, родителите, ги няма, кого да обичаме? Да, има някакви хора, които се наричат родители (слава Богу, не при всички ситуацията е такава), но как да ги обичаме? Като родители? Или като врагове? Или като някакви странични, чужди хора?

Неотдавна ми се случи да причастя едно момиче, което на другия ден почина от рак. Момичето беше от детски дом, родителите му по плът се бяха отказали от него, и след това го беше взела приемна майка. По спомените на момичето, баща му беше умрял, въпреки че след това се оказа, че е умрял не баща му, а някакъв човек, с когото майката живеела по това време

Известно време след като момичето беше настанено при своята приемна майка, се оказа, че има скоротечен рак.

Майката успя да научи, че биологичният баща на нейната приемна дъщеря се е намерил, че е жив и просто е лежал в затвора. Тогава тази жена дойде при него, мислейки, че за момичето ще бъде важно да узнае, че баща й е жив.

А той си помисли, че ще искат от него издръжка и каза: „Докажете, че тя е моя дъщеря”. Намериха се и нейните братя и сестри по плът, които също не пожелаха да се срещнат с това момиче.

След като причастих Поля, дълго беседвах с приемната й майка, тя ми разказа всичко това и много преживяваше, че не е казала на дъщеря си нищо за съществуването на роднините, все пак това е „родна кръв”. Казах, че тя е постъпила правилно: не е трябвало да се казва нищо на момичето, защото тези хора не са баща, братя и сестри. В такава ситуация да се измислят отношения, значи да се нанесе още един удар на нещастното дете. Отношенията между родители и деца не могат да бъдат измислени, тях или ги има, или ги няма.

Да, тази ситуация може би е особена, въпреки че тя, за съжаление, не е рядкост. И тук въпросът за почитането на родителите може да бъде поставен, но само като много, много голям подвиг за човека, който, разбирайки, че има някакви чичо или леля, които някога са го изхвърлили, и може да се моли за тях като за родители.

Към мен се обърна една от моите енориашки – млада жена, чиито деца са ученици. Тя беше израснала без баща: майка й казвала, че той бил летец и загинал. Но изведнъж се оказало, че той съвсем не е загинал, а просто почти четиридесет години не е искал да знае нищо за дъщеря си, и изведнъж се открил (при което той има друго семейство, други деца) и иска да общуват. „А аз не искам! Какво да правя, как да се отнасям към него?” – питаше тя. Отговорих й: „Ако този човек се намира в беда, в нужда, в някакви трудни обстоятелства, тогава вие трябва да му помогнете. Но ако при него всичко е наред, живее, заобиколен от внуци, от някакви други свои деца, не виждам смисъл да общувате с него. От страна на този човек няма и капка покаяние. А само нещо такова: „Привет, мило дете. Аз съм твоят баща. Не искаш ли да бъдем приятели? Ти имаш братя и сестри. Хайде да изиграем историята, че всички ние сме приятели, семейство. Да си измислим един такъв благополучен, безоблачен свят”. Не, не бива, това е лъжа”.

‒ Но има родители, които, без вътрешна близост, все пак са отгледали детето, влагали са нещо в него, лекували са го, когато е боледувало, обличали са го и т. н., то трябва ли да се чувства задължено за това?

‒ Да, то трябва да се чувства задължено. Длъжно е да ги почита. Лошо е, когато човек не помага на родителите си, които са го отгледали. Но не е възможно да обичаш, ако не са те обичали. Ако са те отгледали, но не са те обичали. Ако са те обличали, но не са те обичали. Ако са те лекували с лекарства, но не са те обичали в този момент.

Представете си, че сте болно дете, вие имате майка, боледувате и тя ви дава лекарства, но в този момент вие имате нужда мама не да ви даде лекарство, а да постои с вас, да ви погали по главицата. В крайна сметка тя не ви е давала най-важното лекарство.

Разбира се, родителите могат да разчитат на децата, които така са възпитали, че също ще им дават лекарства, храна или някакви финансови средства. А ето, за любовта, която сега толкова не им достига, няма откъде да я вземат, ако не я имало някога. Любовта между родителите и децата е особена. Не можеш да я получиш „след това”.

Можеш да възпитаваш в себе си любов към хората, които срещаш на улицата, като при това се бориш със своите недостатъци. Да се принуждаваш към нови подвизи, като прощаваш обидите и т. н. Да обичаш неблизки или напълно чужди хора.

А любовта между децата и родителите води началото си от много далече, от майчината утроба, от ранно детство. Последствията от ранната липса на любов към детето са източник на всички, всички по-нататъшни житейски конфликти, крушения на съдби, неразбиране на себе си, психични заболявания…

Да допуснем, че майката е оставила детето на тригодишна възраст за известно време, за половин година с бабите или бавачките – всичко това е травма за детето и може би то никога няма да се възстанови от нея.

Или се е случило нещо ужасно, когато пред очите на малкото дете семейството се е разпаднало, родителите са се развели. След това тази травма не може да не се прояви в съдбата на този човек. Много неща, в които родителите са сгрешили, убиват душата на детето, оставят незарастваща рана за цял живот… За това трябва да се говори, да разбираме, че недостигът на любов е най-главният, най-страшният проблем на човечеството. След него всичко се разпада, отива на кино.

‒ Все пак как да преодоляваме тези рани от детството?

‒ Възрастният човек трябва да разбира какво се случва с него, откъде идват и накъде отиват неговите проблеми, и как да се справи с това. Задачата не е проста. За това съществува науката психология и, мисля, че тук в много случаи е необходима помощта на добър специалист. Вече не говоря за Църквата: участието в църковния живот е нещо, което се разбира от само себе си…