Автор: Татяна Федотова
Източник: www.nosuicid.ru
Превод: Татяна Филева
И аз съм била младо момиче, сама не помня кога… По онова време имах майка, баща, приятелка и дори любим млад човек. Но го нямаше най-важното – нямаше топъл, сигурен дом, нямаше мир и любов между най-близките ми хора, нямаше място, където бих могла да дойда, когато ми е зле, когато целият свят е против мен, когато е необходимо просто да си почина в топъл, тих ъгъл, ближейки раните си и без да се страхувам, че във всеки момент могат да ми нанесат предателски удар в гърба.
А каква полза, ако имаш собствена стая или дори жилище, когато в него няма мир и топлина, когато този ъгъл се нарича твой само на думи, а в действителност в него може да влезе всеки? Когато си беззащитен пред чуждите разпити и безцеремонно нахлуване в твоя живот. Когато ти си никой и никой не се интересува какво искаш и какво обичаш, защото трябва, не, просто си задължен да живееш така, както ти е казано, както другите предварително са решили за теб. И не можеш да разкажеш на никого за своята беда, защото това е срамно, защото не бива да се показват кирливите ризи на семейството, защото, накрая, това е абсолютно невъзможно – да кажеш на други хора, че най-много от всички те обиждат тези, които трябва да бъдат твоя защита, подкрепа, опора, твой топъл и сигурен свят – твоите родители.
Този ужас, болка и срам носех в себе си много години, смятайки, че съм някакъв отхвърлен човек, че на мен изключително, катастрофално не ми е провървяло в живота, и силно завиждайки на онези, чиито отношения с родителите са били съвсем други. Но колкото повече пораствах, толкова по-често от най-различни хора слушах разкази за детството и младостта, които поразително приличаха на моя собствен. Не казвам, че всички, но поне половината от онези, които срещах в социалните мрежи и във форумите, носеха в себе си същата болка и отхвърленост, същата обида и срам, каквито и аз. Много говорехме с тях на тези теми, учехме се да оцеляваме, да живеем и да бъдем щастливи, независимо от своята болка, въпреки нея. И в края на краищата, ето какво разбрах.
Хора, в действителност на нас всъщност невероятно, чудно ни е провървяло. Ние сме оцелели, ние сме живи въпреки всичко, а това не е ли чудо! Колко от онези, които са били край нас само преди няколко години, вече никога няма да станат, няма да видят огряната от слънцето пролетна гора, морския прибой, августовските падащи звезди, не… не… не… А знаете ли, че децата, които родителите наистина не обичат и не желаят, не остават живи? И дори ако им се удаде да се появят на бял свят, те си отиват много бързо, едва направили първите си крачки и произнесли първите си думи.
А нас ни има. И значи, нас все пак са ни обичали и ни обичат, макар и криво, макар и неумело, макар и много странно и посвоему, но ни обичат и искат да ни има. Значи, на света има някой, на когото сме скъпи. Затова нека се опитаме да видим тази искрица любов, да се постараем да разпалим от нея огън, около който можем да се сгреем. Но дори ако вкъщи всичко е много лошо, ако всички усилия са напразни и няма, и не може да има топлина – нека се заслушаме, нали ние не сме сами под това огромно небе… Трябва само да не се страхуваме да протегнем ръка към този, който е близо до нас. И много е важно да не пропуснем да чуем тихия глас: „Ти си ми нужен, да вървим заедно”.
Спомняте ли си как Малкият Принц търсел приятели? „Нарисувай ми една овчица!” И с малката неумела картинка завършва нечия самота. Тогава хайде да рисуваме овчици!
