КОГАТО МЪРТВИТЕ СА ПО-ЖИВИ ОТ ЖИВИТЕ, ИЛИ ЗА ЦЪРКОВНОТО ПЕЕНЕ У НАС

632 0

Автор: Ивайло Борисов

 (…) тогава мъртвите му станаха тъй близки,

като че чрез нея [смъртта] с тях бе той сроден —

и нека другите говорят, както искат,

не вярваше, и непознатата страна

наричаше той най-добра — благословена.

Натам по нейните нозе вървеше в тъмнина. [1]  

 Р. М. Рилке

Бързам да отбележа за хората с по-слаби нерви, че настоящият текст не е ориентиран към тематиката, разработвана от филмите на ужасите, напротив — става дума за нещо доста по-поетично и стойностно — църковната музика у нас.

Струва ми се, че в съвремието се наблюдава един колкото странен, толкова и печален феномен — мъртвите църковни музиканти сякаш са по-живи от нас, живите. Всички знаем, че смъртта е тази зима, която вледенява способността на човека за развитие и действие. Защото живият човек притежава една основна характеристика — той може да развива способностите си в услуга на съвременниците си.

Питам се къде са хората като нашите възрожденци-музикоучители с техния плам, с тяхната отдаденост на църковното пеене, чийто истински паметник са издадените им трудове — помагала и нотни сборници?

Къде са днес тези фигури, пленяващи ни със своята многостранност, в които образованието, музикалният усет, чувството за свобода се сливат в едно неделимо цяло? Нека вземем за пример един от нашите общественици, живели през ХΙХ в. — Тодор Икономов. От биографията му научаваме, че през годините на неговия земен живот той е бил министър на вътрешните работи, кмет на София, областен управител на Шумен, а освен всичко друго и добър църковен певец, който през 1872 г. издава в Цариград сборник с църковни песнопения. Вие днес познавате ли обществена фигура, човек от такъв мащаб, за когото да ви е известно, че някога се е интересувал или се интересува от пеенето в православния храм? Ще ви помогна в отговора — само пуснете телевизора и вижте какви са интересите на нашите общественици…

И пак казвам, нашите сънародници отпреди 150 и повече години са съчетавали любовта си към църковното пеене наред с ангажиментите си като духовници, администратори, учители, революционери, общественици.

Ако направим една сметка за периода от средата на ХIХ в. до двадесетте години на ХХ в., ще видим, че изпод ръцете на нашите съотечественици са излезли над 25 книги с църковно-славянска едногласна църковна музика (за ръкописите не говорим). Ако сравним това с броя на видялата бял свят богослужебна църковно-музикална литература през последните над 30 години (за фототипните издания на старите сборници не говорим), ще видим, че тезата за развитието на човека може да претърпи някои сериозни поражения.

Наистина не е за пренебрегване фактът, че някогашният живот, съответно положението на църковната музика в него, доста се е отличавал от сегашния. Да не забравяме, че през Възраждането сънародниците ни са нямали достъп до това медийно разнообразие, което имаме ние — нямали са радио, телевизия, а за интернет и дума не може да става. Те са се запознавали с музикалното изкуство посредством два „жанра“ — пеенето в храма и народната музика. Реално погледнато, първият оркестър у нас е основан в средата на ХΙХ в. в Шумен от унгарски емигранти [2] (едно сравнение — по същото време оперното изкуство, родено в Италия, има 250-годишен стаж).

По отношение на образованието е същото. Днешният век предлага доста примамливи по отношение на житейска реализация специалности. И в крайна сметка, не можеш да обвиниш в грях стремежа на човека за едно достойно съществувание. Не бива да забравяме и това, че чрез притчата Си за милостивия самарянин Господ ни казва, че наш истински ближен е този, който се грижи не само за душата ни, но и за нашето тяло (срв. Лук. 10:25-37).

И макар сегашната ситуация да обяснява донякъде отлива от църковното пеене, се питаме — защо в съседните ни православни страни това не е така. Вземете една Северна Македония — за гърците няма да говорим! — страна, която е повече от три пъти по-малка от нас, църквата ѝ е непризната от останалия православен свят, но това не им пречи да издават църковно-певческа литература със завидно качество.

Но нека оставим издаването на литература. Какво е положението с църковните певци? У нас певците, обслужващи храмовете, не са никак много. Понякога един човек пее в няколко храма. Което означава, че трябва да се помисли върху това как да се стимулират и привлекат повече хора с нужните качества за църковни певци. Наистина е тъжно, когато квалифицирани хора изоставят това, с което са се занимавали с години, за да работят нещо друго. Струва ми се, че не бихме сбъркали, ако разглеждаме притчата за талантите (срв. Мат. 25:14-30) не само в персонален, но и в един колективен, общностен, еклисиологичен смисъл.

Въпреки факта, че настоящето има доста какво да научи от миналото по отношение на църковното пеене, не липсват и отрицателни изказвания по адрес на предците ни. Например делото на нашия виден музиковед и протопсалт Петър Динев (†1980). Не трябвало, казват противниците на Диневото творчество, да се превеждат песнопенията от невмена на западна петолинейна нотация, защото по този начин църковната музика се „осакатявала”. Те обаче забравят, че с преводите си Динев прави достъпна византийската църковна музика за по-широк кръг от интересуващи се и познаващи теорията на западната музика. А и в крайна сметка западната нотация е толкова усъвършенствана, че би могла да запише всякакъв вид музика. [3]  

В богатия животопис на този наистина неуморен деец на църковната музика можем да прочетем, че освен преподавател по църковна музика в Духовната семинария, Духовната академия (Богословски факултет на СУ) и ДМА (сега Национална музикална академия „Проф. Панчо Владигеров”) [4], Петър Динев композира, превежда много песнопения от невмена на съвременна западна нотация [5], пише материали с научна и публицистична стойност, изготвя ценно „Ръководство по съвременна византийска невмена нотация”, издирва и ни завещава биографични данни за наши изявени църковни певци и музиканти, хармонизира и обработва народни песни. Според мен в съвремието ние, българите, по отношение на църковната музика нямаме фигура от такъв мащаб.

Някога в семинарията обсъждахме и осъждахме учението на католиците за свръхдлъжните заслуги на светиите. Според това учение светиите са извършили повече от необходимото за своето спасение, като това „повече“ се събира в духовната съкровищница на църквата. Оттам, по решение на църквата (папата), тези свръхдлъжни заслуги могат да допълнят недостига на добри дела у другите християни. Това прехвърляне съответно може да се осъществи, като например християнинът направи дарение на църквата. В светлината на тази доктрина е добре да помним, че заслугите на починалите певци и творци на църковна музика не могат да се прехвърлят автоматично върху нас. Те няма как да платят цената на нашето бездействие. Нека не ползваме портретите на великите като параван за нашия мързел. Това няма да ни донесе нищо добро.

Сещам се за имената на наши големи църковни псалти, като Димитър Златанов Вулгараки и Христо Пулеков, които са били известни и уважавани не само у нас, но и в останалия православен свят. Представете си каква само певческа енергия са имали тази наши предци, чрез която са докосвали околните по един неповторим начин. Едно предание например разказва, че смирненският протопсалт Никола Протопсалт Смирненски (един от най-продуктивните църковни музиканти на ХΙХ в.) отишъл в Солун, за да чуе прочутия теноров глас (обхващащ 3 октави) на нашия сънародник Димитър Вулгараки. За съжаление, днес това трудно може да се види.

Нека този текст не се възприема като писмена форма на укор, а като повод за благодарност и гордост от факта, че някогашните дейци на църковната музика са умножили богато таланта, даден им от Бога (срв. Мат. 13:23). Добре би било обаче тази гордост да има и едно по-практическо и съвременно изражение — да се опитаме да им подражаваме.

Да, когато погледнем назад, ние виждаме светли личности, посветени на църковната музика. Може само да си пожелаем тези след нас да могат да направят същото, а не да съзрат непрогледен мрак. Което, струва ми се, ще е в сериозно фактическо противоречие с нашето твърдо заявление, че вярваме правилно в Този, Който се нарича светлина на света (Иоан. 8:12).

Бележки:

[1] Из стихотворението на Райнер Мария Рилке „Смъртта“, превод Павел Спасов.

[2] Георгиева, К. Първият български оркестър – една право разбрана цивилизация, www.glasove.com, 25.04.2016 г.

[3] Вж. Борисов, И. Допустимо ли е използването на западните ноти за записване и изпълнение на източно-църковната музика?, www.mitropolia-sofia.org, 23.06.2016 г.

[4] От 1925 до 1936 г. Динев е преподавател по църковна музика в Държавната музикална академия. От 1926 до 1944 г. преподава същата дисциплина в Духовната семинария, а от 1926 до 1934 г. е доцент по източноцърковна музика в Богословския факултет на СУ.

[5]Плод на неговия труд са: „Духовно-музикални творби на Йоан Кукузел“ (1938), „Кратък осмогласник и божествена литургия” (1947), „Обширен възкресник“ (1949), „Триод и пентикостар” (1951), „Пространни пападически песнопения от литургията” (1953), „Църковни треби и слави от триода и пентикостара” (1957). Подготвени са за печат и „Слави за всички Господни, Богородични и светителски празници”, но за съжаление, ръкописът не е открит.