Автор: Христо Димитров
Слово за 5 Неделя след Неделя подир Въздвижение
“Да говоря всички езици човешки…
Да имам пророчески дар…
Щом любов нямам, нищо ме не ползува.”
(1 Кор.13:1, 2, 3)
Братя и сестри,
„Любовта е дълготърпелива.” (1 Кор.13:4).
Дори само от това изречение става ясно, че без търпение в човека няма как същия този човек да бъде част от любовта.
Господ Бог Иисус Христос казва: „Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата.” (Мат.5:12). Тъй щото, когато се радваме в Господа, тогава сами ще оставим земното, за да прегърнем небесното. „Обаче не се радвайте на това, че духовете ви се покоряват, а радвайте се, че имената ви са написани на небесата.” (Лук.10:20). Звучи като обещание. И е точно такова. За разлика от хората Бог не пристъпя думата си. Но имената ни ще бъдат написани на небесата тогава, когато възлюбим Господа и ближния си. „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен.” (Иоан.3:16).
Съвършената любов се яви в човешкия живот. Това е съвършеният пример, който да следваме… до края на дните си. Защото любовта не е и не може да бъде цел. Тя е път. Път толкова лесен, колкото и труден. Тъй щото човек обича, да. Но често тази негова любов е стъпила върху пиедестала, наречен „егоизъм”. А в този смисъл – за любов по примера Христов – не може и дума да става на въпрос. Защото този път е трънлив, понеже е осеян с препятствия, често пъти изглеждащи непреодолими със собствени средства, със собствени сили. И тези препятствия са нашите собствени вродени и придобити предразсъдъци! Нашият начин на съществуване, в който гледаме на ближния не като на брат и не като на сестра, а като на конкурент. Също тъй гледаме на Господ Бог Иисус Христос не като на Спасител, Чиято ръка ще ни удържи /по думите Давидови/, а като на нещо абстрактно, невидимо, далечно от нас.
Не за това се говори в Химна на любовта. Не. Точно обратното. Тя може да се разглежда като каменните плочи с Господните заповеди в един… като че „съвременен” вариант. Поставям думата „съвременен” в кавички, тъй щото по времето, когато Сина Човечески е ходил по земята… сме далеч. Но от друга страна: „Любовта никога не отпада…” (1 Кор.13: 8). Че не отпада се знае още от старозаветната книга на пророк Исаия, чрез когото Господ Бог говори и казва: „Преди Мене нямаше бог, и подир Мене не ще има.” (Ис.43:10). Стихът от Химна на любовта продължава тъй: „Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат.” (1 Кор.13:8).
Това за езиците се явява интересен момент в нашия живот.
Всеки ден изричаме най-различни думи. Но често казваме това, което не искаме, мислейки си, че изговаряме това, що желаем да кажем. И в тези наши приказки, после превърнати на дело, виждаме думите на Св. Ап. Павел до Римляни: „Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша.” (Рим.7:19). И това – без дори да се замислим за действията си СЕГА, камо ли за последствията ПОСЛЕ. И не ги виждаме смътно, като през огледало. Много ясно си ги виждаме! Това, което виждаме смътно в огледалото са последствията от думите ни, последствията от мислите ни и последствията от разсъжденията ни. А защо точно това се вижда ли? Ами защото в посланието на Св. Ап. Павла до Коринтяни се казва: „Когато бях младенец, като младенец говорех, като младенец мислех и като младенец разсъждавах.” (1 Кор.13:11). А докато нашите действия са диктувани от егоизма, от изгодата, от печалбата никаква награда на небесата няма да видим, да не говорим пък за духовно някаква израстване. Посланието на светия апостол продължава тъй: „А като станах мъж, оставих младенческото.” (1 Кор.13:11). Тъй като всеки /често/ в живота си е този младенец…
Това за знанието – също е не по-малко интересно. Ако си направим труда да вдигнем поглед от себе си, разбира се, и се огледаме наоколо.
Първите два стиха от посланието на св. ап. Павел са тези: „Да говоря всички езици човешки и дори ангелски, щом любов нямам, ще бъда мед, що звънти, или кимвал, що звека. Да имам пророчески дар и да зная всички тайни, да имам пълно знание за всички неща…” (1 Кор.13:1-2).
Ние си мислим, че знаем. Възвеличаваме се, надуваме се. И се държим така, все едно само от нас зависи. А знанието… знанието всъщност – това са нашите действия, нашите дела.
Поназнайваме по нещо относно заобикалящия ни свят. Този, който е извън нас. Но за това, що се намира в сърцето ни – май много не можем да кажем. Пресветата Божия Майка Дева Мария пази години наред думите в сърцето си: „А Мариам спазваше всички тия думи, като ги слагаше в сърцето си.” (Лук.2:19). А ние това не можем. Не можем… понеже не се вслушваме в сърцето си. Затова и не го познаваме… и точно него виждаме смътно, като през огледало. Там, където е вярата ни, чрез която проумяваме (Евр.11:3).
„Любовта не завижда, любовта се не превъзнася, не се гордее.” (1 Кор.13:4).
Ето това е, което ни е дадено да можем: да не завиждаме; да не се превъзнасяме – колкото и много да си мислим, че знаем, и заради което – да не се гордеем. В това ни е потребно да успяваме и този е един начин да направим на дело в живота ни думите от Давидовия псалом: „Сърце чисто създай в мене, Боже, и правия дух обнови вътре в мене.” (Пс.50:12). Така сами себе си – чрез нашите усилия – ще успяваме сами себе си да изправяме – тъй щото любовта е преди всичко действие, не просто вяра, не просто думи.
Любовта… която… „Не безчинствува, не дири своето, не се сърди, зло не мисли.” (1 Кор.13:5).
Ето това е, което ни е дадено да можем: да не дирим своето – като награда; да не се сърдим – като се учим да прощаваме, и заради което – да не допускаме да мислим зло към Бога и към ближния.
Но как да стане това?… Как ли?!
Нещата са прости.
Като спазваме Господните заповеди – като ги пазим в сърцето си. Като гледаме на тях като на съкровище, което Сеяча – Сам Господ Бог – да посее в същото това наше сърце.
Ето кое е за човека да дири – да търси първо Господ Бог Иисус Христос. А всичко друго, от което има нужда – то ще му се придаде. А това, от което наистина има нужда човек е Любовта. Всичко друго /светско/… то е крайно недостатъчно, тъй щото е тленно и вятъра разпилява. „Любовта никога не отпада.” (1 Кор.13:8). Именно в това изречение можем да видим, че Любовта не отпада; само тя не отпада. Всичко друго е прах и пепел. Можем да видим, да. Но! Ако не сме заслепени от собствените си очаквания, най-вече – егоистични очаквания: ще ти дам, но ще искам нещо. Ще искам… Любовта не иска, тя само и единствено дава! Точка. В посланието на Св. Ап. Иаков се казва: „Но ще рече някой: ти имаш вяра, пък аз имам дела; покажи ми вярата си без твоите дела, и аз ще ти покажа вярата си от моите дела.” (Иак.2:18). Ето. С вяра и дела в Господа човек може много повече, от колкото си мисли, че може. Тъй щото когато човек върши делата си с любов, с чисто сърце и с вяра, тогава всичко като че от само-себе си се нарежда.
Братя и сестри,
Това, което Господ Бог Иисус Христос иска от нас изобщо не е много. Още повече пък – трудно.
Всичко ни е дадено.
Всичко.
Господ Бог Иисус Христос не ще ни даде товар, който да не можем да носим.
А ние се страхуваме, че можем да не успеем. Страхуваме се от толкова много неща, и най-вече се страхуваме от смъртта; да не умрем.
Смъртта е страшна, да. Но само когато човек се страхува да не загуби – себе си, близките си, някоя вещ. Без да съзнава, че нищо от това не е негово притежание. Праведният Иов говори и казва: „Гол излязох от утробата на майка си, гол ще се и завърна. Господ даде, Господ и взе; (както беше угодно Господу, тъй и стана) да бъде благословено името Господне!” (Иов.1:21). Колко мъдрост има в тези негови думи! Думи-дела. Думи-завет към всеки, който вярва в Господ Иисус Христос и който изповядва Неговото име.
Фундаментът, върху който да стъпим. Основата, която да използваме за опора, заедно със следните думи от Химна на любовта: „И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, — щом любов нямам, нищо ме не ползува.” (1 Кор.13:3).
Нека всичко, което е около нас, да можем да ползваме по единственият възможен най-красив начин – с любов. И нашето отношение към Господ, към ближния или към нещо неодушевено – например нашия дом. Защото само когато променим себе си и отношението си към всичко около нас, и към това, което с око не може да се види, но пък всеки ден тупти вътре в нас – сърцето ни и вярата ни в Спасителя Иисуса Христа – тогава ще можем наистина да се радваме на всичко, да се радваме в Христа, за да промълвим словата, върху които се крепи света ни: „А сега остават тия три: вяра, надежда, любов; но по-голяма от тях е любовта.” (1 Кор.13:13).
