КОГА ПСИХОЛОГИЯТА Е НЕОБХОДИМА

3555 0
phs

Автор: Леонид Виноградов
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева


В православното вероучение с думата „страст” се определя болезненото състояние на душата, което тегли човека към нарушаване на заповедите. Учителите на Църквата казват, че страстта е греховен навик, вкоренил се в душата. Как да се избавим от тиранията на гордостта, тщеславието, унинието, гнева? Защо хората от година на година изповядват едни и същи грехове, а не могат да се справят с тях? С тези въпроси журналистът Леонид Виноградов се обръща не към свещеници, а към водещи православни психолози. В беседите с тях осемте главни страсти се разкриват в един неочакван ракурс – от гледна точка на християнската психология. И се оказва, че греховните състояния често паразитират върху нашите комплекси и душевни травми, а нерешените психологически проблеми могат да станат сериозна пречка по нашия духовен път. Предлагаме на вашето внимание откъс от книгата на Леонид Виноградов „За страстите и изкушенията”.

В православните среди се отнасят с подозрение към психологията. Дори съществува мнение, че това е някаква псевдонаука, която се стреми да замени религията. Тези опасения са съвсем неоснователни – академичната психология не се занимава с духовни въпроси. Да, психическата и духовната област са тясно свързани помежду си, но въпреки това между тях съществува граница. И професионалният психолог (за самозванците изобщо не говорим) никога не да се намесва в религиозния живот на човека. Психологът има друга цел – той работи с травмите, с неврозите, с това, което, впрочем, често пречи на хората да водят пълноценен духовен живот. Защото у човек със сериозни психологически проблеми религиозността също така ще има изопачен, болестен характер.

Всеки свещеник в своята практика се сблъсква с такива енориаши. В техните религиозни преживявания и изповеди винаги се забелязва някакво преиграване, болка, неестественост. Това значи, че духовният живот на човека е станал продължение на неговата душевна травма. И докато той не получи професионална психологическа помощ, духовната сфера от неговия живот ще приема карикатурни форми.

Опитът показва, че най-отявлени противници на психологията всъщност са тези, които най-остро се нуждаят от помощ. Има такъв закон, многократно изпитан на практика: ако човек твърди, че няма никакви психологически проблеми, това е симптом на сериозно психологическо неблагополучие. Хората се страхуват да разкрият своите душевни рани. Защо? Само защото не се доверяват на психолозите ли? Не мисля. По-скоро главната причина е страхът, че ще се възобнови онова, което вече е забравено и не безпокои човека. А може би и наивната детска надежда, че всичко ще се оправи някак от само себе си.

Това ми напомня за страха, който хората изпитват преди изследването на туморните маркери. Онколозите отдавна говорят за това, че в ранните стадии ракът е излечим! Тоест човек има всички шансове да се справи с болестта, но за целта е необходимо да бъде открита навреме. Тогава защо никой, знаейки това, не бърза да отиде в поликлиниката и да застане на опашка за изследване за злокачествени клетки? Нещо повече, дори след като са получили направление за изследване, много хора така и не стигат до него. Нещо много подобно става и с психологията. Човек отрича своите психологически проблеми, опитва се да се скрие зад религиозната терминология. Да, действително „чревоугодие” звучи много по-благородно, отколкото „лакомия” или „булимия”. Но да се каеш за страстта на чревоугодието, страдайки от булимия, няма никакъв смисъл. Това е психологически (а понякога и психиатричен) проблем. Колкото и да се изповядваш, това няма да промени нищо. Човек се хваща за духовния инструментариум, но той не проработва и духовният живот на такъв човек приема карикатурни форми. Именно за да не се случва това, е необходима психологията.

Свещеник Пьотър Коломейцев

Как да различим унинието от депресията

Когато човек изгуби интерес към живота, когато активността му забележимо спадне (включително и религиозната, ако е вярващ), това може да бъде и явление от духовния живот, но и състояние, болестно в медицинския смисъл. Първото състояние светите отци са определили като униние, а второто в медицината се нарича депресия, въпреки че неспециалистите, както в църковните, така и в нецърковните среди, употребяват думите „униние” и „депресия” много неясно и разтегливо. Например много хора наричат депресия всяко състояние на потиснатост, а в действителност това далеч невинаги е болестно състояние, изискващо лекарска помощ. Специалистите могат и трябва по-точно да определят и разграничат тези понятия.

По мое мнение, това може да се направи най-успешно и съдържателно въз основа на трихотомичния възглед за човека – дух, душа и тяло. Тялото – това са органите и системите от органи в тяхната взаимовръзка и взаимодействие. С нарушенията в тяхното функциониране се занимават специалистите по вътрешни болести. Както органите и системите са основата на нашето телесно съществуване, така душевните процеси – възприятие, мислене, емоции, памет, воля, моторика – са инструменти на психичната дейност. Те съществуват не сами по себе си, а винаги изпълнени с едно или друго съдържание – религиозно, познавателно, естетическо, нравствено. Това е и сферата на духовното – смисли, ценности, всичко, което човек поставя по-високо от себе си и заради което живее (това е медицинското, клинично разбиране за духа, което е различно от богословското). При този подход унинието се поставя в сферата на духовното, а депресията (в медицинския смисъл) – в сферата на душевното. Ако човек отива на лекар и се оплаква от загуба на смисъл и интерес към живота, трябва да се види дали тази загуба на смисъл не е симптом на депресия. Клиничните признаци на депресията са добре изучени и могат да бъдат разпознати, но това изисква от лекаря знания, време и душевни усилия.

Съществуват три основни групи депресивни разстройства: психогенни, соматогенни и ендогенни. Психогенните – това са, както в старо време са казвали, психози от ударите на съдбата. Соматогенните – това са телесно обусловените депресии, възникващи вследствие на различни вътрешни заболявания: терапевтични, хирургически, неврологични, мозъчни. Ендогенните депресии не са обусловени нито от физическото състояние, нито от житейските обстоятелства, в много случаи дори не могат да се намерят ясни причини. Затова те се наричат ендогенни, тоест възникващи отвътре. Дори би могло да се каже, че възникват „от нищото”, което придава на ендогенната депресия някакъв привкус на фаталност.

Но аз мисля, че при разграничаването на депресията като медицинско понятие и унинието като духовен феномен е важно да се отчита и другият подход към депресията – като към сложно психопатологично образувание. При клиничната депресия обикновено се наблюдава спад на настроението, потиснатост. Някои пациенти са измъчвани от мисли с особено съдържание – понякога самообвинение, понякога усещане за безсмислието и безсъдържателността на живота. Психолозите наричат такава депресия екзистенциална или депресия на духа. В психологията понякога говорят за депресия, свързана с така нареченото морално безчувствие, при което пациентът (тук става дума именно за болен) смята себе си за неспособен за живот, неотговарящ на онези нравствени, морални изисквания, които предявяват към човека обществото, околните, Църквата (за религиозните хора).

Затова търсим причините, изучаваме душевната нагласа на пациента, опитваме се да разберем имало ли е в тази нагласа изначално предразположение към болест. Всички тези подходи и параметри дават възможност да се определи дали зад вътрешната опустошеност стои болезнен спад на интереса към живота, или някакъв обрат, зиг-заг по духовния път, защото за човека, отговорен към себе си и своя живот, са неизбежни и моментите на съмнения, на тревоги, на някакво избледняване на идеалите. Не всяко субективно тягостно преживяване е болест в психиатричния смисъл на думата. Значи, в единия случай човека ще лекува лекарят, а в другия е желателна помощта на психолога и свещеника.

Борис Возкресенски, кандидат на медицинските науки, доцент в катедрата по психиатрия и медицинска психология на Руския държавен медицински университет.

Как сребролюбието разрушава личността?

Когато изкарването на пари стане основен мотив в живота, всичко останало отстъпва на заден план. Съответно, разрушават се отношенията с другите хора, не само с най-близките роднини. По-нататък, ако нещата стигнат до развод и разделяне на имуществото, такъв човек се съди за всяка дреболия, само и само да остави за себе си колкото се може повече. И то с жената, която някога е обичал и с която е преживял не една година и имат общи деца! Страстта на сребролюбието така го е погълнала, че той вече не е способен на нормални човешки взаимоотношения. И колкото и успешен и признат да е външно, той постепенно се оказва в екзистенциален вакуум.

Вторият много важен момент е, че за личностното израстване, за духовното развитие, като правило, не плащат. Затова винаги има избор: или да употребиш цялото си време и сили за това да получаваш повече пари, или да се развиваш. Разбира се, ако ти се развиваш, това с времето е много вероятно да донесе и материални плодове – личностното израстване включва в себе си и професионалното; съответно, рано или късно ще те оценят и ще можеш, малко или много, да изкарваш прилични пари. Но за тази цел трябва да се впуснем и в „далечно плаване”, което още не е известно как ще завърши, но има и възможност да се заемем с това, което веднага ще донесе пари. Мнозина избират втория вариант и действително започват да получават добри пари, но много често именно тук спира тяхното не само личностно, но и професионално развитие.

След това възниква най-големият проблем – човек умее да изкарва при, изкарва много, но вече не разбира защо, не помни защо го е правел преди. Той губи смисъла на живота, изпада в депресия, която Виктор Франкъл е нарекъл ноогенна. Парите дават много, но не и смисъл на живота. Ако аз правя нещо за друг и той ми благодари, възниква някакъв обмен на енергия. Или в природата: посадил съм дърво и когато то порасне, чувствам, че ми се отблагодарява. А ако единствената ми цел е да печеля, тогава няма да има обмен на енергия, защото самите пари не носят никаква енергия. В резултат на това човек се изтощава емоционално и психически, и то твърде бързо.

Сребролюбието разрушава личността така, както и останалите страсти, само че не така бързо, както алкохолизмът. Ти не се търкаляш по земята, печелиш добри пари, караш скъпи коли на всякакви важни срещи, възхищават ти се, но по някакви признаци – депресия или често желание да се напиеш, или проблеми в семейството, или друг признак – разбираш, че нещо в твоя живот не е наред.

Денис Новиков, психолог, доцент във Висшето училище по психология