Автор: Деян Петров
„И целият народ от Гадаринската околност Го молеше да си отиде от тях; понеже бяха обзети от голям страх.” Лк. 8:37
Всички ние, родени и живеещи на този свят имаме своите светли и тъмни моменти, възходи и падения, достойни дела и жалки изпълнения. Някак сме приели, че това е приемливо, че е нормално, че е човешко да се греши. В крайна сметка, казваме на себе си и на другите около нас, сам Господ Иисус Христос дойде в плът, живя и пострада на кръста … за грешниците, за да ги спаси. Така че, има надежда за нас, Бог не ще ни остави. Така е, докато грешим с незнание, неспособност и като цяло без вина. Защото грешката, сама по себе си, наистина не носи вина, не е по причина на вината. Повтарянето, упорстването в греха, а знаем, че грях е всяка вреда, това, да търси и намираме оправдания да постоянстваме в грешките си всъщност вече е грях. Не да нараниш, а да нараняваш постоянно е лошо, не да обидиш неволно, а да си вечно пренебрежителен и без грижа за чувствата на хората е неправилно, не да задържиш нещо за себе си, а да мислиш и правиш постоянно неща в лична изгода е недопустимо. Постоянстването превръща грешката в грях, прави човек да се промени и не към добро. Така дори когато сме наясно, че допускаме или съзнателно вършим нещо нередно, пак търсим оправдание – доброто желая, но злото върша, не бях аз, всъщност не исках, някой друг, нещо друго ме накара, демоните са виновни, само не и аз.
Да, демони има – съвсем истински и около нас и в нас са постоянно. Обсебеността, от каквото и да е, всяка мания, фикс-идея, прекомерна отдаденост на нещо или някого си е всъщност служба на злите сили, защото ни отклонява от яснотата кои сме, защо сме и какво следва да правим докато сме тук. Дори човек, невярващ в Бога може да различи добро и зло, да се погрижи, когато синът му поиска хляб, да изразява любов. Всички живи същества различават нежност от грубост, грижа от безразличие, топлина от студ. Даже на съвсем базово ниво се проявяват всемирните закони на любовта, справедливостта, последствията от действията и взаимосвързаността на съществата и събитията. И то се проявяват съвсем осезателно, дори водят много хора към това, да станат суеверни, да изпълняват различни ритуали с надеждата и очакването те да им помогнат да се чувстват по-добре, да избегнат или променят състояния и чувства, които са отрицателни.
Едно от най-тежките такива чувства е страхът. Усещането за опасност, за несигурност, за предстояща болка или вреда, като цяло очакване на нещо лошо или неприятно. Особено силно е възприемането за надвиснала заплаха, и то независимо реална или въображаема е тя. Сковаващ, леден, каращ човек да прави какво ли не е страхът. В природата в такива ситуации организмите реагират или с вцепенение, или свръхинтензивно – и то като бягат или се борят. Така или иначе, животът ни изправя пред всякакви изпитания. Важното е не какво ни се случва, а как ние стоим в ситуацията.
Така сме устремени да работим, да учим, да създадем семейство, да построим дом, да завършим започнатото, че да започнем и друго, толкова сила усещаме в ръцете и сърцата си, че често забравяме за какво и за кого правим всичко това. За децата? За роднините? За приятелите? Ами ако всички те всъщност нямат толкова голяма нужда от нас и това, което ние правим? Нима утре слънцето няма да изгрее, ако ни няма? Нима всеки не знае безброй случаи, в които плановете се провалят, резултатите от усилията са неоценени, делото на живота ти става ненужно, че цели империи и народи са изчезнали от лицето на земята, че ние ли, аз ли, моите цели ли ще пребъдат? И тук идват страховете, а с тях и бесовете – егоизмът, себичността, неумението и нежеланието да дадеш, да обичаш, да се пожертваш. Защото всъщност се оказва, че градежите човешки ще рухнат, телата ни ще изтлеят, думите ни ще бъдат забравени, но само това, което дадем от себе си, любовта, делата на вярата ще пребъдат. И тогава ще сме без страх, независимо дали ни хвърлят на лъвовете или трябва да станем в 5, за да сготвим за децата си – ще знаем, че всичко вече има смисъл.
Това е всъщност и срещата с Бога – блясването на абсолютната, ослепителна Истина в живота на всеки от нас. Край на заблудите, половинчатостите, несигурността и страха – това е и чудото на любовта и на вечния живот. Защото е лесно, нормално и човешко да сгрешим, дори да кажем „Иди си, Господи” – с думи или на дело. Не само защото осъзнаваме, че сме грешни или че не желаем да бъдем недостойни Той да влезе под стряхата ни. Не и защото ни плаши неизвестността, а защото просто много по-удобно е дори и да се оплакваме, но да живеем по познатия начин, както досега – дали в малкото си градче, дом, стая, дали като бесуваме и късаме веригите и оковите, които обществото ни слага. Защото това се случва най-често – обръщаме гръб, прогонваме Господа, защото да живееш с Бог е трудно, изискващо, отговорно. И Той си тръгва, качва се на кораба и отплава, защото нашият страх ни владее, защото ни боли за загубите, за това, от което трябва да се откажем, ако искаме да сме с Него.
Какво загубили жителите на Гадарина? Стадо свини и бесовете. Нищо толкова голямо. Но колко страшно било да се изправят лице в лице с Онзи, Който демоните нарекли по име Иисус, Син на Бога Всевишний. Така и ние още при Светото си Кръщение сме се отказали от сатаната и делата му, при всяка молитва, при всяко Причастие подновяваме това свое обещание. И губим – губим хора, занимания, вещи, интереси, но все такива, които ни отдалечават от това да сме Божии, да сме истински, да сме Христови. Падат люспите пред очите ни и проглеждаме, изцелява ни Бог от недъзите ни и прохождаме, изгонва бесовете ни и се успокояваме и сме вече с ума си. И вече няма от какво да ни е страх, защото ако Той прогони злото от нас, ще се променим, но това е добро, ще загубим една голяма част от себе си и от света около нас, от ежедневието ни. Това би било страшно само ако вярата ни е в тези неща, които ни отдалечават от Бога и им служим. Защото иначе всичко, от което се отказваме е просто ненужна пречка, бреме, окови. А истинската свобода, живот и спокойствие не е да скъсаш веригите и да буйстваш както си искаш, а да осъзнаваш кой си, за какво си роден на света и да следваш пътя си – дори да си единственият в града си, който говори за Господа, дори да си бил обсебен от бесове и, както народа казва „луд за връзване”, ако си срещнал Бог и си бил изцелен, ако си пратен от Него в света да благовестиш – не само с думи, но най-вече с живота си, вече не ти, а Христос живее в теб и дори в плът, ще живееш по вяра, според завета Му, амин!
