Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов
Колкото и да си се наранил, решението не е и ти на свой ред да нараниш другите, за да се почувстваш по-добре.
Може да си се наранил, но не позволявай твоята рана да стане нерви и гняв, раздразнение и злоба към другите; особено към хората, които за нищо не са ти виновни.
По-добре да извикаш към Бога, отколкото към другите. Защото Бог издържа нашия ропот и нерви, защото ни обича дълбоко и неизменно и вижда раните ни. Другият човек обаче може да няма нито търпението, нито духовното състояние, нито любовта да претърпи нашето враждебно отношение и така да нанесем голяма вреда на нашата връзка.
Това е безумието, което правим, когато казваме: „Ако не избухна срещу моите, срещу кого ще избухна?“. Но това е трагична грешка. Да не превръщаме нашите близки в боксови круши. За нищо не са ни виновни. Защото едно е да споделяш твоята болка, оплакване, изпитание с твоя човек, а друго да изкарваш нерви и викове, понеже ти се е случило нещо, което няма връзка с другия човек, или някаква ситуация, с която твоят човек нито има връзка, нито може да поправи.
Падни на колене и кажи всичко на Бога. Заплачи и извикай. Кажи оплакванията си, изроптай, избухни. И това ти го казвам, защото, колкото и неща да кажеш, каквото и да кажеш на Бога, е нищожно и се губи пред Неговата безкрайна прегръдка.
След като избухнеш, след като „кажеш всичко“ на Бога, след това замълчи. Замълчи, за да чуеш Бога. Замълчи, за да почувстваш Неговата утеха. Замълчи, за да облекчи болката ти със Своето докосване. Молитвата може да подейства толкова благотворно в живота ни, че ако знаехме величината на благодеянието, щяхме да я направим главна дейност на живота ни. Но за съжаление, пренебрегваме нейното благотворно въздействие в нашето всекидневие върху малките и големите въпроси на живота ни.
Страшно е колко много Бог ни чува. Не се вслушва във всяко нещо, което искаме от Него, но чува. И добре че не се вслушва, защото много неща, които искаме, по-скоро не са за нашето вечно добро. Но нека помислим следното: ние слушаме ли Бога в молитвата ни? Бог ни слуша. Ние слушаме ли Бога? Мълчим ли, за да чуем отговора Му, или сигурно говорим външно и вътрешно толкова много, че Божият глас бива задавян в нас? Както и да е, винаги помни, че имаш Някой, Който ще те чуе, Който няма да се отвърне от теб дори тогава, когато говориш с нерви и неуважение, дори тогава, когато говориш с раздразнение и гняв.
Винаги помни, че има Някой, Който ще изслуша твоята болка, че можеш да избухнеш върху Него и Той ще отвърне с приемане и прегръдка, с прошка и любов. Оттам нататък от теб зависи дали искаш да Го чуеш. Но ти казвам, че е хубаво да го изслушаш. Да го изслушаш и да се вслушаш в това, което ще ти каже, в това, което извести сърцето ти; за твое добро ще е, лекарство за раната ти ще е, запас за твоята борба ще е. И тогава, повярвай ми, сълзата ти няма да остане напразно. Ще стане храна, за да станеш по-силен, по-мъдър. Защото тези твои сълзи няма да падат на земята безцелно, а ще напояват сърцето ти с утеха и приемане; защото ще бъдат сълзи, които са претърпели „дестилация“ с Неговото докосване, с Неговата благодат, с Неговия вечен призив, с Неговото вечно приемане, което си вкусил някъде там в твоите нерви, плач, ропот… коленичил пред Неговата икона.
