КОМПЛЕКСЪТ ЗА ВИНА

841 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Живеем във време, в което няма пълнота. Както в областта на духа, така и в сферата на чувствата. Напротив, всичко около нас и в нас е някак си разкъсано, фрагментарно и пулсиращо с някакъв неестествен ритъм, неразбираем за самите нас. Ние се лутаме като птици в мрака на връхлитащото ни ежедневие, опитвайки се да съберем ведно парченцата счупена мозайка на своята собствена природа. Духовният ни живот е твърде раним, за да очакваме да даде зрели духовни плодове, а радостта от него изчезва бързо, ако не напрегнем духовната си воля и не събудим мисловната си дисциплина. Поради това той се превръща в благоприятна почва за развъждане на множество бурени и тръни, които черпят от живителната струя на чистото общуване на вярващата душа с нетварните енергии на Бога.

Един от най-често срещаните недъзи в духовния живот на съвременния православен християнин е усещането за прекомерна печал, или комплексът за вина на религиозна основа. Той много често изсушава корените на истинското лично благочестие и отклонява живия извор на вярата в душегубителна посока.

Още в златния 4-и век на светата Църква св. Йоан Златоуст предупреждава: „Прекалената скръб, дори и за греховете ни, е от  дявола”. Дори и тогава — във времето на религиозни гении и на харизматично възраждане — се е проявявала тази особена зараза на духа, която засяга добрия ритъм на духовен живот на християнина. Наистина, последователите на Спасителя са призовани чрез покаяние към спасение, както от св. Йоан Кръстител, така и от нашия Господ Иисус Христос, но този призив е насочен към това те пълноценно да осмислят преживяното и да го превърнат в активно поведение и в практическо  изпълнение на десетте Божии заповеди. Това особено състояние на духа, известно като  „метаноя” (преоценка, преобръщане на ценностите), е същността на духовния живот на подвизаващия се християнин от древността до наши дни. В този смисъл това е едно пълноценно чувство, почиващо върху здрави основи и вдъхновено от чистата харизма на личната вяра на борещите се за спасение и живот в Царството Божие.

Тези симптоми са забелязани и от певеца на покаянието св. Ефрем Сирин, който твори в различна обстановка и няколко века по-късно, но който с горчивина изрича: „Внимавайте някой да не каже „Толкова съм грешен, че за мене няма прошка“. Който казва това, не знае, че Бог е Бог на каещите се и е дошъл на земята заради страдащите…”. Тази констатация звучи като красноречива диагноза, защото е направена от един забележителен творец, преживял във висша степен всички здрави и спасителни нюанси на искреното покаяние, които контрастират с проявите на болна мистика, явяващи се като вторичен продукт и отпадък от нездравата и чувствена дейност на душата.

Настоящото време, наречено от св. Игнатий Брянчанинов „време на залязващото християнство”, е преизпълнено с подобни примери в различните поместни църкви. Сега,  когато духовните дарове са оскъднели, навсякъде могат да бъдат забелязани редовно черкуващи се християни, които непрестанно се окайват, че са дълбоко грешни и които изричат това като тежка и окончателна присъда за  своя духовен път. Те нескончаемо се оплакват, че не притежават никакви духовни плодове и че каквото и да направят,  няма да се спасят поради своето лично нищожество. Техният говор е изпълнен  с охкане и възклицания, с окайване и въздишки, със сладникави признания за тяхната пълна духовна немощ и печална безнадеждност в делото на спасението. Духът им е заразен с някаква особена сантименталност и меланхолия, изпълнен е с носталгия и с блудкава смес от всевъзможни душевни отпадъци. Те упорито и утвърдително признават, че няма да достигнат до спасителния бряг, до блаженството на избраните и че Царството Божие ще остане далечен мираж в техния свят. Тези хлипащи създания, като бършат сълзи и бърчат лица в несвойствени мимики, винаги достигат до катастрофални заключения от рода на:  „Ех, как ще се спася, не знам!” или „Няма спасение за нас, недостойните!”.

Нима това иска от тях Христос? Нима Онзи, Който е победил силите на мрака, Който слязъл в ада и е благовестил Евангелието, а с Възкресението Си е разрушил смъртта, няма рецепта и за тях? Той е спечелил победата и иска да я споделим с Него. Всички, които твърдим, че сме Негови последователи, сме длъжни да съучастваме в нея, да я разгласяваме сред людете и да пръскаме светлината Му навсякъде и във всичко. Със Своята благост и човеколюбие Той ни кани да бъдем гости на този духовен пир и дори да се превърнем в съработници Божии в светото дело за спасението на човешките души. Призовава ни към това свято тържество с думите:  „Винаги се радвайте”(1 Сол. 5:16), защото е отворил нашите духовни очи и ни е приобщил към един по-висш свят. Ние сме посланици на Небето, а колко рядко се сещаме за това! В най-висша степен  това се отнася за нас, членовете на Източната църква, защото светото Православие, за разлика от римокатолицизма и протестантските деноминации, е преди всичко пасхоцентрично. Неговият дух, богослужение и насока са устремени към светата Пасха, към Възкресението на Спасителя Христос, Който е Син Божи и Син Човечески.

Един от  известните боговидци на нашето съвремие, св. Порфирий Кавсокаливит казва пред група поклонници на Атон: „Християнинът трябва да избягва  нездравата религиозност — както чувството  за превъзходство над другите, така и чувството за недостойнство заради греховете си. Едно е да си комплексиран, а друго — да си смирен. Едно е унинието, а друго — покаянието. (…) Смиренословието е дяволски капан, то внася в нас отчаяние и бездействие, докато истинското смирение ни дава надежда и ни води към изпълнение на Христовите заповеди” („Избрани съвети”). За съжаление, твърде често зад привидно високото лично благочестие и зад маската на  фалшиво смирение се крият признаци на маловерие, кривоверие и дори откровено неверие, както и нежелание за водене на истинска духовна борба със собствените пороци. Проявяват се признаци на болна мистика (прекалена трескавост, пресилване на външния елемент, ненужно увлечение по детайлите), които увреждат чистото и искрено общуване със Светия Дух. Лошият дъх на комплексите и на нехайството в духовния живот съсипват желанието за подвизаване в най-чистия смисъл на думата. Всеки от нас е достатъчно добър артист на сцената на живота и носи със себе си по няколко маски, с които прикрива своята собствена немощ и непълнота. Човек често се страхува от неразбиране в общуването с околните и с проявите си на лицемерие и на зле прикрит фалш постъпва като невярващите в света, а не като истински християнин. Вместо да стои в светлината и свободата на Христос, той се преобразява като хамелеон пред връхлитащите обстоятелства и ако не се нагоди достатъчно добре спрямо тях, вътрешно обвинява  Бога, че  не му е помогнал. Само свободният може се смирява, а обремененият от своите комплекси и страсти остава да се мъчи в тинята на старата си природа. Духът на тежестта е чужд на облагодатения ум. Пътят на спасението е преди всичко битка с ветхия човек, който е проникнал в личността ни. Това е една свята борба за освобождение в името на светлината.

Този, които желае да се бори и искрено иска да се спаси, винаги търси път и начин да го стори, като не губи от очите си личния пример на Спасителя и се опира на безспорния авторитет на светите отци. Истинските последователи на Христос дишат чистия въздух на майката Църква и на нейното учение и  с искрено съкрушение и решителност се борят да постигнат смисъла на земното си странстване — спасението на своята безсмъртна душа. Амин.