Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“, гр. Варна
Светата Църква винаги е била жертва на обвинения, хули и несправедливи нападки от всички страни. В цялата си две хиляди годишна история е имала мощни врагове, както при зараждането си, така и при своя необикновен възход, утвърждаване и във всички етапи до наши дни. Затова е като крепост, атакувана отвсякъде.
Това е горчива истина, която не трябва да ни изненадва. Защото възвестява пречистата богоистина и пръска Божията светлина в този пропит от греха свят. Критиките срещу нея са повече или по-малко яростни и имат своето обяснение, но са постоянни и имат една цел — да я дискредитират в обществото.
Една от тях е твърде сериозна и достатъчно стара, а именно, че е затворено общество от хора, повече или по-малко вярващи, които извършват духовните си задължения за пари и печелят достатъчно добре за сметка и на гърба на всички други. Нейните служители, обикновените свещеници в градовете и селата, са се превърнали в търговци, груби печалбари, тунеядци, в един вид самодоволни търтеи, които не само на никого не дават отчет, но и са в тежест на останалата част от населението.
Затова и тези, които не искат да посещават храмовете при подкана от страна на свещениците и искрено вярващите, обичат да казват в своя защита, превърнала се според тях в „основателно оправдание“, така: „Защо да ходя на църква, когато ги знам свещениците? За всичко искат пари, всяко нещо — от най-малкото до най-голямото в храма — се заплаща и църковнослужителите още от входа започват да се пазарят с нас? Каква е тази Църква? Тя се е превърнала в търговско дружество, в пазар, а всичко там трябва да е безплатно за хората и само грижата и любовта към тях трябва да бъдат ръководещи. Нали Сам Христос е влязъл в храма и е изгонил търговците и през целия Си живот се е противопоставял на фарисеите, официалния клир и техните правила? Сега не е ли същото?”.
Затова въпросът „Користолюбци ли са свещениците?“ е значим и винаги актуален. Той е като „трън в петата“, „жило в плътта“ и трябва да бъде разяснен и изчистен в същността си.
Нека внимателно да разгледаме основната теза, че всичко в храма трябва да се извършва безплатно. Твърдението, че свещениците трябва да извършват своите духовни задължения абсолютно безвъзмездно не се поддържа никъде нито в Свещеното Писание, нито в цялото богатство на Свещеното Предание.
Никъде няма пряко указание за това и ясна и определена насоченост, която да е негова твърда основа. Сам Господ Бог говори чрез св. ап. Павел: „Не знаете ли, че, които свещенодействуват, се хранят от светилището, и които служат на олтара, делят си с олтара принесеното?“ (1 Кор. 9:13). Това е ясно указание за обратното и е изречено не от кого да е, а от прекия продължител на делото на Спасителя, който превръща учението Му в система. Неговите четиринадесет послания са включени в канона на книгите на Новия Завет и са признати за абсолютно боговдъхновени. Този конкретен случай касае устройството на християнските общини, които са плод не само на действието на Светия Дух, но и на целия труд на апостола на народите и на огромния му практически опит като ученик на Гамалаил и функционер на разпространяващата се религия. Затова е лесно обяснимо, че това указание се е превърнало в сентенция, предавана от „уста на уста“ между старите и новите свещеници и изразена в разговорното: „На олтара ще служеш, от олтара ще се храниш“.
Още от Моисеевия закон, познаван чудесно от Савел от Тарс, е била определена ясна такса за извършване на едно или друго свещенодействие. Ясно е, че още оттогава за служителите на култа са отделяни такси за личния им живот и техния бит, съобразно мястото и духовната им власт.
Няма религия, която да не урежда в своя вътрешен ред това. Това са Божии хора, но все пак хора, които участват в земните дела и които носят всички белези на нормалните човешки същества с всичките им права и задължения.
Няколко са случаите, в които Спасителят след изцеляването на някой болен или бесноват го изпраща да отиде в храма и да се покаже на свещенослужителите и не само да им каже за станалото, но и да внесе определената такса — пари или вещ (животно). Постепенно и естествено това продължава и в ранната църква при цялото ѝ устройство и установление в суровата реалност на този свят, в царството на Кесаря. Това се предава в традицията от поколение на поколение до наши дни.
Всички свещеници (бяло духовенство) в светото Православие имат семейства за разлика от събратята си римокатолици, които са целибатни (безбрачни). Това поставя въпроса с по-голяма сложност и му придава дълбочина. В тази съвременна действителност, в реалната и динамична обстановка на съпруга и деца това поставя въпроса на една много хлъзгаща се плоскост. Свещениците са длъжни да се грижат за семейството си при равни условия с останалите членове на обществото. В това отношение те не се ползват с никаква привилегированост и особен режим и пълноценно участват в гражданския оборот, както всички останали.
Спецификата на работата на енорийските свещеници от градовете и селата предполага една неспирна динамика, която огромната част от хората не могат и просто няма как да разберат, понеже виждат само външното.
Всеки свещеник има по няколко енории и посещава обществени места и публични прояви, на които е поканен. Свещениците са винаги в обектива на вярващи и невярващи. Всички до един са в условие на свято послушание пред каноничния им владика и на негово пряко подчинение. В това отношение положението им удивително много прилича на субординацията в армията, където всеки очаква заповеди от по-висшите си командири. Изпращат ги да представляват епископите или митрополията, което е въпрос на чест и голяма отговорност. Горчив факт е, че поместната ни Църква е в дълбока кадрова и личностна криза и това прави осъществяването на духовните задължения на свещеника още по-трудно и интензивно.
Неговите задачи стават с пъти по-тежки особено по време на пости (особено през Коледния и Великия пост) и натоварването му е много голямо. Но най-големият акцент е в енориите, в които обикновеният енорийски свещеник трябва да служи богослуженията от денонощния кръг, да се моли и да изповядва идващите при него богомолци. Успоредно с това да отслужва записаните треби — кръщенета, венчавки, опела, панихиди и всичко, което е отразена в сложната му програма.
Особено сложно е състоянието на тези свещеници, които имат представителни функции в съответните митрополии и трябва да ги изпълняват, без да бъдат освободени от редовните си задължения, както всички останали. Това е допълнителен и много важен ангажимент.
Свещенослужителите трябва да бъдат в непрекъсната връзка със своите пасоми, да водят изповеди, да провеждат беседи, да правят посещения по болниците. Те са като бащи, приятели и съветници и във всичко трябва да бъдат на висотата на своите задължения.
Свещениците навсякъде са наблюдавани „под лупа“ и всяко тяхно действие дава отражение върху хората и тяхната репутация, но и върху репутацията на светата Църква като общество и Тяло Христово. Това ги прави податливи на противоречивите хорски мнения и ги превръща в подвижни мишени за хули, обиди и подигравки от всякакво естество.
Много често свещениците отсъстват от семействата си и това може да има тежки последици за мира между тях и децата им. Трябва да мислят за подходяща почивка и отдих, непрестанно да импровизират и да мислят как да разпуснат напрежението.
Свещениците трябва да станат всичко за всички във всеки един момент и навсякъде. Цялата им дейност предполага колосални сили и напрежение от волеви, психически и физически характер и няма как да бъде на практика осъществена без водещата роля на Божията благодат, която идва „свише от Отца на светлините“. Затова и тяхната дейност не е професия с нормирано работно време „от-до“ и не може да се сравни с никоя друга, а е проява на висше призвание и богоизбраност. Поради всичко това те заслужават да получават добро възнаграждение, с което да обезпечат себе си и своите най-близки. Затова и обвиненията срещу тях, че са користолюбци и груби печалбари, са не само неверни, но и звучат абсурдно.
Вярно е, че измежду тях също има користолюбци (хора, които обичат печалбата), но те не са по-голям процент от този при останалите професии и сфери на работна дейност. Уви, свещениците не са ангелоподобни и страдат от всички недъзи на своя характер, както всички хора. Това е лична борба като страст и предразположеност и се решава от всеки дълбоко лично и в неговия съкровен свят.
За да бъде отдаден на своите задължения в призванието си на посланик на Христос и Негов офицер в този сложен и дълбоко потънал в материята свят, свещеникът трябва да бъде достатъчно спокоен и осигурен, за да насочи цялата си вътрешна енергия чрез благодатта на свещенството и да се отдаде в пълнота на своята духовна мисия. Въпросът с „насъщния хляб“ трябва да бъде решен в дълбочина, без излишни натрупвания и примеси на злорадство и необяснима омраза, а с любов и разбиране.
Светата Църква не е от този свят, но е в него. Тя е творчески богочовешки организъм, вечна и своевременна, отвъд и във времето и всичко в нея трябва да бъде прието в тази неизбежна симбиоза.
