Автор: протопр. Василий Калиакманис
Превод: Константин Константинов
През последните години начинът на живот в големите градове се влошава. Замърсяването на въздуха и натрупването на замърсители, електромагнитното и шумовото замърсяване, липсата на зеленина и екологичната криза, разстоянията между дома и работата, задръстванията по пътищата, отчуждението и изолацията на хората, въпреки множеството социални мрежи, допринасят за тежката атмосфера. Постоянните жители напускат централните части на градовете и търсят открита площ, където да дишат. За това свидетелстват безпрецедентната жилищна активност в покрайнините и периферията на мегаполисите и засиленият трафик, който се наблюдава по големите магистрали, както и на пристанищата в страната по време на празници, фестивали и ваканции.
Дори тези опити за бягство обаче невинаги осигуряват желаното спокойствие и вътрешен мир. Почивки без духовно пробуждане и подхранване от благодатта оставят голяма вътрешна празнота, която въпреки усилията обикновено не се запълва. И възникват въпроси: възможно ли е човек да се обнови не само физически, но и духовно, използвайки като повод почивката? Дали забързаният и напрегнат начин на живот допринася за пропускането на възможности, които биха могли да бъдат източник на вдъхновение и духовно израстване? Може ли контактът с природата да помогне в тази посока?
Човекът е пряко свързан с природната среда не само за да се изхранва и поддържа, но и за да създава цивилизация. Йонийските философи твърдят, че в природата има четири елемента: „вечно живият огън”, т.е. огън, въздух, вода и земя. При тези елементи се наблюдава последователно повторение и „превъзходна хармония”, както казва Хераклит. Аристотел добавя пети елемент към тази четворка — ефир, който е установен като квинтесенция. Смята се, че този елемент се намира в горните слоеве на небето и е нероден, нетленен, присносъщен и неизменен. Чрез прозрението и интуицията си философите достигат до високи нива на търсене, като по този начин подготвят света за приемането на християнското откровение.
Красотата на творението може да допринесе за духовно обогатяване. Разбира се, много е важно как човек вижда природата. Като безразличен и ленив посетител или като чувствителен търсач? В църковната химнография например красотата на творението е описана по поетичен и красноречив начин и е свързана с качеството на живота. Природната среда съществува за човека и го привлича към Твореца. „Небесата проповядват славата на Бога, и за делата на ръцете Му възвестява твърдта” (Пс. 18:1), пише псалмопевецът, а поетът-носител на Нобелова награда Одисеас Елитис говори за „Поета на облаците и вълните, който спи в нас” („Достойно ест”, 1959).
Но за да се пренесе от сетивната красота на тварите към Твореца и Създателя на вселената, за да се събуди човекът, създаден по „образ и подобие Божие”, са необходими обучени духовни сетива. Вътрешно очистване от тежкото бреме и мъглата на рушителните страсти. Така материалното творение, което е израз на Божията промислителна енергия към най-съвършеното Му създание, може да се превърне в източник на вдъхновение.
Песнописците с чисто сърце свързват красотата на творението със славата на Твореца. Любители на божествената красота, свещените поети въвеждат човека в мистичния път на божественото познание. Красотата и хармонията на тварите, макар и да не могат да се сравнят с красотата на божественото великолепие, допринасят за очистването на сетивата и ги насочват към всещедрия Бог. Цветовете на растенията, естественото редуване на планини и равнини, формите на реките и езерата, горите с тяхното богатство, морето, слънцето и звездите с тяхното хармонично движение, или дори капка вода върху цвете, шумоленето на листата на дърветата, слънчевият лъч в дълбоката сянка, лекият бриз в разгара на лятото могат да доведат до възхвала и благодарност към Създателя.
Особено август се смята за месец на отдих, почивка и разпускане. За нашата страна обаче той е и месец на духовни търсения, на свещени молитви към Владичицата на Ангелите, месец на големите празници Преображение Господне и Успение Богородично. А когато почивката на тялото е съчетана с духовно хранене и съответно съзерцание на красотата на творението, това е истинска благословия за човека. Тогава празникът може да се превърне в повод за свято поклонничество, неповторими емоции, възможност да усетим нашата християнска културна традиция. По този начин стресираният човек започва да се успокоява и придобива „нежна и поетична душа”, както казва свети Порфирий.
„Възползвайте се от хубавите моменти, — продължава светецът. — Хубавите моменти предразполагат душата към молитва, правят я нежна, благородна, поетична. Събудете се сутрин, да видите как царя-слънце излиза от морето в своята багреница. Когато сте възхитени от някой пейзаж, параклис, нещо красиво, не оставайте там, а продължете по-нататък, пристъпете към славословие за всичко красиво, за да живеете единствения Красив. Всичко е свято — и морето, и къпането, и храната. На всичко да се радвате. Всичко ни обогатява, всичко ни води към голямата Любов, всичко ни води към Христос… Природата е тайното Евангелие!” Но за да може човек да разглежда красотата на природата по този начин, той се нуждае от вяра, дори колкото „синапово зърно”, и от духовно упражняване на сетивата.
Одисеас Елитис в „Малкият моряк“ казва: „Когато открием тайните връзки на понятията и ги обходим в дълбочина, ще излезем на друг вид поляна, която е Поезията. И поезията винаги е една, както едно е небето. Въпросът е откъде се вижда небето.” Поезията, и то църковната поезия, е поляна. На всеки празник Църквата ни кани на тази поляна, за да приемем от тайнствените лъчи на Духа и да погледнем към света около нас със славословие, благодарност, възхождане и така да се издигнем до красотата на Твореца. Призвани сме да гледаме на природната среда не толкова от гледна точка на печалбата, безразсъдната експлоатация, прекомерната консумация на материални блага, а от гледна точка на самокритиката, покаянието и духовното търсене. По този начин ще я уважаваме, ще я пазим и ще открием чрез красотата на природата поддържащата и промислителна енергия на Създателя, който „всичко е направил премъдро”.
