Кротостта помежду ни

526 0

Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов

Друг начин да придобием кротостта е да размишляваме върху страданията и крайното смирение на Христос. Колкото и кораво да е сърцето ни, когато размишляваме за свръхчовешкото търпение на Христос сред мъченията и разпването, което е претърпял, ще се умилим, ще се трогнем и ще се смирим. Тогава няма да реагираме на хорското презрение и онеправдаване, защото страстта на гнева и раздразнението не може да ги победи.

Случаят с авва Моисей Мурин ни дава надежда в нашата всекидневна борба за придобиване на безгневие. „Когато веднъж имало събрание в скита, старците поискали да изпитат добродетелта на аввата и веднага щом влязъл, го унизили, казвайки: „Какво дири този етиопец сред нас?”. Аввата чул това и замълчал, дума не продумал. Когато го попитали дали се смутил, той отвърнал: „Да, смутих се, но се борих да не проговоря.” И по-късно, когато архиепископът го ръкоположил за свещеник, искайки и той да изпита добродетелта му, казал на клириците: „Когато авва Моисей влезе в свещеническото събрание, го изгонете и някой да го последва, за да чуе какво ще каже”.

Когато го изпъдили, го чули да казва на себе си: „Добре ти сториха, чернокожи мавре! След като не си човек, как смееш да стоиш сред хората?”. Авва Моисей бил съзрял духовно и потигнал истинското смирение, поставяйки себе си под всички като последен от грешниците и надявайки се на Божията милост.

В крайна сметка най-голямата аскеза и най-голямата свобода е да познавам своя хал, но да казвам на себе си: „Съществува надежда, не просто да се изправя, но и да придобия жива връзка с Бога. Не просто да се изправя, но и да се осветя. Не защото го заслужавам — нищо не заслужавам, каквото и да направя, а защото Бог го иска”. И когато се насладя макар и малко на Бога, тогава ще уважавам всяка човешка личност и ще упражнявам добродетелта спонтанно. Една такава цел, колкото и да изглежда утопична като мяра на нашата човешка добродетел, е напълно осъществима за Божията милост. Затова именно се въплътил Христос. За да стане утопията реалност. За да можем да живеем съобразно Божиите заповеди. За да стане достъпен за нас далечният Бог. За да се насладим на божествената любов и осиновление.

Църквата ни зове, колкото и далеч да се намираме, и ни напомня постоянно: „Ти, падналият, ти, окаяният, ти, небалансираният, ти, загубеният, ти, обърканият, не забравяй, че Бог те е предопределил за красота, за радост, за живот! Бог те зове и желае да имаш връзка с Него. Не Си позволява да те отхвърли, дори когато се намираш в калта, в грозотата. Не е разочарован от твоето търсене. Лудо влюбен е в теб. Помни това! И не го отхвърляй!”.

Християните не са инертни хора, хора без динамика, без вътрешен устрем. В духовния живот не се деактивира страстта на гнева, а се претворява в сила на любов и общение. Св. Василий Велики пише с рядка прямота и смелост, характерни за него: „Божиите хора трябва да сме пълни с кротост. Но ако се наложи да се възмутим срещу някой лукав или ленив човек, нека го направим съзнателно, с цел да поправим неговата лукавост или леност. Защото, ако просто сдържаме гнева и не изразяваме своето възмущение, нищо добро няма да дадем на този, който страда. Упражняването на добродетелта на кротостта не изключва навременното възмущение. Защо човек да остава неподвижен и да не се възмущава, когато обстоятелствата го зоват? Това не е кротост, а спиране на естеството. Дори и най-кроткият от всички хора — Моисей, когато видял своите сънародници да издигат златния телец и да му се кланят, се възмутил, но състоянието на неговата вътрешна кротост и незлобие не се изменило” (Аскетически правила, гл. 13).

Господ, „кротък и смирен по сърце”, не се поколебал да се разгневи на фарисеите, да се обърне към тях с думите „Горко вам” и да ги нарече „рожби ехидни”. В друг случай изгонил от храма търговците с бич. Неговата остра критика не противоречи на кротостта Му. Защото кротостта не е едно статично състояние, не е една психологическа инертност. Кротостта не е една условна връзка с другия, за да не съществува напрежение и конфликт, а едно динамично движение да доближа другия, да го позная, да се съединя с него. Същността на кротостта е любовта и истинското ценене на другия, както и отсъствието на вътрешен смут. Но една жива и истинна връзка не изключва в някои случаи полезното реагиране.

Когато някой се гневи безсрамно и несправедливо спрямо нас, понякога е по-добре и ние да отвърнем с гняв, защото така ще се открие проблемът, който създава в нас неговото гневно поведение. Ще дадем на другия да разбере, че ни затруднява и така навярно ще можем най-накрая да диалогизираме и да се разберем. Нека имаме прямотата да се изложим чрез гнева, отколкото да крием с високомерие своята агресия. Но да направим това с нагласата за по-дълбоко разбиране на другия, за да започнем постепенно да се отнасяме към него с кротост.

Ако някой е труден и злонравен човек и има абсурдни и рушителни претенции, ще се наложи да се отдалечим от него. Или според случая да замълчим напълно, да се помолим и да очакваме някога да узрее. Когато някой поради своя нарцисизъм е толкова дързък и незрял, че иска постоянно да ни експлоатира и да ни прави свои слуги, трябва да намерим подходящ начин да му покажем, че не може постоянно да си играе с нас. Достатъчно е нашата намеса да стане с голямо разсъждение и с много молитва, за да не стигнем до крайна раздяла. И да помним, че правилното изцелително поведение трябва да е свободно от осъждане и да има като подбуда истинското състрадание и грижа за другия. Само тогава ще има спасителни резултати за неговата душа.

Колко пъти се гневим с голяма лекота и постоянно създаваме кавги, понеже сме били онеправдани от другия, понеже не е станало така, както сме очакваме, понеже той не ни разбира. Това означава, че не целим да изградим истинска връзка с него, не го обичаме реално, а се държим себеугоднически. Искаме всичко да става съобразно нашата логика. Не излизаме от своето аз, а настояваме другият да стане като нас.

От друга страна, понякога срещаме хора, които никога не спорят, никога не се карат и външно показват, че при тях всичко е наред. Но те не се гневят не защото имат истинска връзка и съществена комуникация и разбирателство, а защото се боят от конфликт и смут. Крият гнева си зад подчинението. Но какъв смисъл има избягването на конфликта, когато жертват своя екзистенциален баланс и не се наслаждават на свободата, която дава Христовата радост?

Често ние, църковните хора, избягваме гнева и конфликта, предпочитайки бягството или презрението. Държим се както малките деца, които, когато се боят да играят със своите приятели и да изградят свободни отношения, заплашват, че няма да играят повторно с тях и повече няма да им говорят. Избягваме диалога, крием се в мълчанието, защото се боим да не би да се открият нашите немощи и комплекси. Затваряме вратата и се оттегляме, за да избегнем ропота, да избегнем несправедливостта. Не сме способни да изясним отношения помежду ни. Нямаме себепознание и следователно не можем да разберем по-дълбоко другите. Ставаме неми и глухи. Оставаме в състояние на незрялост и на душевно безсилие. Бягството и презрението не могат да се нарекат нито безгневие, нито кротост. Поне нека бъдем истинни. Да не наричаме добродетел и святост болното състояние на нашата изолация.

Друг път потискаме гнева си, за да се чувстваме уж добре с нашата съвест. Но виждаме, че нямаме радост. Пълни сме с неврози, стрес, страхове, несигурности. Имаме престорено поведение и една лицемерна любезност и кротост. Преструваме се на миловидни, играейки театър, докато вътрешно ядем себе си. Скриваме своето отрицателно разположение с лицемерни усмивки, намеци и кимвания. Излагаме своето мнение косвено и дипломатично. С двуезичието си приличаме на Делфийския оракул. Поведението ни е многозначно. Колко е жалко, че нямаме смелостта и прямотата да бъдем ясни в отношенията си с другите. Каква неправда е да не можем да изградим съществени отношения помежду си, да не можем да сме истинни с нашето аз, да нямаме чиста връзка с Бога!

Когато потискаме гнева в себе си, понякога създаваме лъжливи, въображаеми врагове и постоянно чувстваме тревога. Смятаме другия за жесток противник. Смятаме, че той ни клюкари и подозираме, че настройва хората срещу нас. Но ако решим да диалогизираме и да кажем своя помисъл, Бог ще ни даде решение. Ще се помоля за другия. Защото, ако го обичам и не искам да има хладност помежду ни, ще се погрижа да намеря и своята грешка. Ще изоблича поведението си, но и душевното разположение на другия в момента на спора. Навярно ще установя, че не съм му дал възможност да се чувства уютно с мен и да изрази това, което реално чувства. Нека направя първата стъпка, нека кажа с простота своя помисъл: „Брате мой, не сме съединени, нямаме радост. Може да съм те онеправдал, може да съм направил грешка. Прости ми! Зная, че и аз сгреших. Нека разговаряме спокойно и решим нашите различия. Защото онова, което ме интересува преди всичко, е между нас да съществува любов и истина.”

Де да имахме гениалността и разсъдителността да се поставим на мястото на другия и да го разберем! Да подходим към него със смирение и съзнание за собственото си безсилие. Много пъти дори нашите движения, усмивка, поглед и други детайли на поведението ни, които не зачитаме, имат определяща роля в нашата комуникация. Ние сме толкова коравосърдечни! Толкова тесногръди. Но ако открехнем сърцето си и доближим другия открито и с истинска любов, ще видим постепенно, че и той се открива. Само с любовта можем да обезсилим страстта на гнева и да придобием истинска кротост.

Утвърждаването на гнева и раздразнението на гнева отците наричат злопаметие. Мнозина от нас с нашето лицемерно мълчание таим в душите си злопаметие. Сервираме сладникави думички, понеже се боим да се изложим, да изразим гнева, който крием в себе си, да не би да ни сметнат за груби. Възможно ли е да се изцелим от страстта на злопаметието, когато крием толкова лицемерие? Сърцето ни ще остане ли плътно затворено? Ще го обърнем ли в хранилище, в което ще се трупат едно след друго пластовете на злопаметието?

Много пъти се случва да доближим и да опознаем по-добре някой, с когото сме имали конфликт и за когото сме си създали негативно мнение и да установим, че нашата преценка е била несправедлива. Откриваме някои негови положителни черти, които преди това са ни убягвали. В крайна сметка колкото повече отказваме да общуваме с него, толкова повече показваме, че сме уплашени и трагични хора. Но за да живее другият, е нужно нашето откриване и честно благоразположение да се разберем, а не да го използваме, за да се оправдаем чрез него.

Св. Йоан Златоуст, говорейки за кротостта, ни увещава: „Да я проявяваме особено към буйните и грубите. Тогава се проявява цялата ù сила, тогава блести подвигът и плодът ù. Когато врагът ти падне в ръцете ти, не помисляй да се отбраняваш и да го унижаваш, а се постарай да го изцелиш, да го върнеш в снизхождението. Не спирай преди да успееш да победиш неговата грубост с твоята кротост. Няма нищо по-силно от снизхождението, защото благата дума „кости троши“. Колкото и корав и непреклонен да е някой, с кротостта си можем да го спечелим лесно” (Беседа 3 върху Давид и Саул).

„Гневете се, но не грешете“ (Пс. 4:5): гневете се срещу греха, срещу омразата, срещу злобата, срещу лицемерието, срещу злопаметието, срещу подозрителността. Гневът, като проява на любов, искреност и прямота, може да стане повод да се изгради след това жива връзка с другия и да се развие неизменно състояние на кротост. Когато съзнателно избираме да бъдем почтени със себе си, Бог ще ни покаже начина и пътя, по който да подхождаме към ближния ни с нагласа за дълбоко и същностно разбиране. Развивайки реална връзка с Бога, сърцето ни ще се открие и ще придобием такава вътрешна гъвкавост — не светска дипломация — че ще можем да комуникираме помежду си на много равнища. С приемането на другия и приятелското отношение към него ще спечелим неговото уважение и тогава връзката ни ще се изгражда въз основа на христообразната любов. „А Господният раб не бива да влиза в крамоли, но да бъде към всички кротък, поучлив и търпелив; с кротост да наставлява противниците, та дано Бог им даде покаяние, да познаят истината” (2 Тим. 2:24-25).

„Нищо не утешава душата така и не я изпълва с покой — казва свети Йоан Златоуст — както кротостта и смиреномъдрието. Има ли по-блажен от човека, освободен от вътрешна война? Нямаме никаква полза, ако навън живеем в мир, а отвътре сме изпълнени с помисли на смут и объркване. Приличаме на онзи град, който има много стени и укрепления, но бива предаден от своите жители. Преди всичко нека се стараем да пазим душата си спокойна и несмутена, за да намерим утеха, а към ближните си да бъдем любезни” (Беседа 34 върху Битие).