Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов
Много пъти гледаме Кръста с облекчение, мислейки, че Христос се разпна, и сме щастливци, защото няма да преживеем нещо подобно, защото ще се насладим на един живот, в който „всичко ще върви добре“. Друг път сме безразлични и Го призоваваме само когато изпитваме болка и тогава казваме, че носим кръст. Има хора, които вярват, че се разпват, но седят във фотьойла, и такива, които качват други хора на кръста като разпинатели и тирани. Гледаме Кръста от дистанция и всъщност се страхуваме от него.
Не се боим от болката, а от отговорността на любовта, защото тя кара нашия егоизъм да изпитва болка и да се затруднява. Когато се влюбвам и казвам на другия „Ти си всичко за мен“, това означава, че няма вече аз да съществувам, а ти. Искаме да се оженим, да създадем деца, да имаме много приятели, защото дълбоко в себе си търсим жертви, които да ни обичат. А ние искаме ли да обикнем? Искаме ли да се жертваме, или търсим слуги, които да угаждат на нашите демони? Жертва се само онзи, който обича силно, а не този, който очаква да му служат. Кръстът не е в отхвърлянето на отговорността, а в нейното поемане.
Затова тайнството Брак би трябвало рядко да се извършва и да е за малцина. В смисъл, че е нужна смелост и огромно решение да се смачкаш, да се жертваш, да обикнеш, да изхвърлиш в кошчето за отпадъци егото си заради един непознат, който всъщност е Божие чедо.
Кръстът е там, защото ни очаква да се качим. Кръстът е там, за да го прегърнем, да го целунем от любов към другия. Раждаме се и умираме и нашият път е да можем да се качим на кръста за всички, дори и за враговете си.
Когато се кръстихме, ни сложиха кръстче не като накит, а като знак за път в живота. Този живот е едно пътуване върху една Голгота, върху един кръст и в неговия край ни очаква покана за възкресение — с името ни, написано още от деня на нашето кръщение. С кръстното знамение бяха поставени пръстените на ръцете ни и венците на главите ни, а по време на „хорото на Исаия” Евангелието бе пред нас, за да ни отваря спасителния път.
Във всяка болка, изпитание или изкушение Господ ни посочва Кръста и ни пита: „Ще се качиш ли?“. В отговора, който ще дам, е ключът за моята екзистенциална перспектива. Истинската радост не идва, когато слизаш от кръста, защото тогава следва слизане в мрачните подземия. Само когато се изкачваш, следва възкресение и небе.
Кръстът и любовта са синоними и тъждествени понятия. Ако не се разпнеш за другия, не можеш реално да обикнеш. В истинската любов няма застраховки и дадености, в нея има риск, кръст и смърт, затова и „струва“ скъпо. „Обичам те” означава, че съм готов да умра за теб.
Пътят на светостта, пътят на кръстната любов не е постлан с рози. Гвоздеи и тръни е пътят, но посоката е към Възкресението. Когато в живота ти се появи един кръст, не го режи, а се качи. Това е възможност за изцеление и за възкресение.
Когато се качваш на кръста, не тялото изпитва болка, нито душата, а егото, което като семе влиза в земята и умира, за да се роди трендафилът на любовта и светостта. Такова цвете бил и разбойникът отдясно на Христос. Но кой може да говори за Кръста? Това не е теория, а опит. Мълчиш и се качваш. Кръстът не означава Бог да отнеме болката ми, а да ми помогне да мина през нея и това да доведе до духовни плодове. Кръстът не е за нагодените, а за влюбените. Един живот като кръстен път, една прегръдка за човека и един скок към небето.
