Автор: архим. Георги Капсанис
Източник: azbyka.ru
Превод: Пламена Вълчева
През тази нощ, отци и братя, ние отпразнувахме Всемирното Въздвижение на Честния и Животворящ Кръст на нашия Господ. Макар този църковен ден да е посветен на възпоменанието на кръстните страдания на нашия Изкупител и Господ, на всенощната служба и на Божествената литургия през тази нощ ние почувствахме радост. Тази радост идва от това, че Разпятието, Господният Кръст — оръдието, от което дошла ужасната, но в същото време и животворяща смърт на нашия Изкупител — въпреки всичко е слава на Господа.
Спомнете си, че когато Господ отивал на кръстни страдания, той изрекъл следните думи: „Сега се прослави Син Човеческий” (Иоан. 13:31). От човешка гледна точка кръстната смърт е поругаване, крайно унижение и отхвърляне на човека. Но по Божие промишление това се превърнало в най-голямата слава на въплътилия се Син Божи, откриваща пътя към една друга слава — славата на Неговото светоносно Възкресение. И тъй, Господ пострадал на Кръста, ала страдайки, се прославил, затова и Църквата дори и на Велики петък, дори и на днешния ден, може да празнува Кръста Христов като възкресение, с радост, със светлопечален възкресен дух и умозрение, които отличават нашата православна вяра и благочестието, източвано от самата същност на Христовото Евангелие.
Съществува и друга причина за днешната ни радост, и тя е, че като участваме в това празненство, ние самите се удостояваме, независимо от нашата греховност и слабост, от мъртвостта на нашите духовни чувства, да станем според своята мяра участници в тайнството на кръстната смърт и светоносното Възкресение на нашия Господ. Защото това е благодатта на Бога и на светата ни Църква, а всички празници на нашата Православна апостолска църква не са нещо външно за нас, не са историческо или психологическо възпоменание, а преди всичко общение с празнуваните лица и събития и участие в тях.
Вярвам, че ние винаги чувстваме, но най-вече през тази нощ сме почувствали, че Кръстът Христов е основата на нашето християнско битие. Невъзможно е някой да бъде християнин, ако в своята същност, в самия себе си, не преживява Кръста Господен, който, както вече казахме, в Православието се преживява в перспективата на Възкресението.
Ако това е задължително за всеки християнин, който се подвизава да бъде християнин, то за монаха причастността на Кръста Господен, участието в кръстния живот на нашия Изкупител има изключително голямо значение. Защото монахът дава обет и се задължава да живее и да бъде причастник на тайнството на Кръста Христов. Такова значение носи и великият ангелски образ, който сме приели при своя постриг и на това указва и нашето монашеско одеяние — схимата, която носим най-вече по време на Божествената литургия. Защото там, повече от всяко друго богослужение, се открива и се преподава тайнството на Кръста и Възкресението. Така че и от този свещен символ, от свещеното одеяние на монасите, става ясно, че целта на монашеския живот е преди всичко монасите да преживеят Кръста Господен в своя живот.
Днес се замислих над това: колко е хубаво, че ние, монасите носим този свещен символ — тази схима. Прекрасно е да видиш монаси, които с благоговение и любов носят този свещен образ. Онези, които все още не са се удостоили с него, нека се стремят към него. А тези, които вече са го придобили, нека се радват и имат страх, защото са го придобили. И ми се струва, че причината, поради която носим на себе си този свещен образ, се изразява не в това да се облечем външно с него, а да го облечем в сърцето си, да облечем с него цялото си същество, така че ние самите да станем кръстен образ на Христос, така че в целия ни живот да се отпечата образът на Христовия кръст, така че дори и да не носим тази схима, самите ние да бъдем живата кръстна схима на нашия Господ Иисус Христос. И това е истинската благодат, истинското благословение на монаха: да бъде жив образ на Кръста Христов, цялото му същество да се храни от кваса на Христовия Кръст.
И понеже нашият греховен живот е заквасен с егоизъм, страсти, самолюбие — това, което е пълна противоположност на Кръста Христов, то нека малко по малко отхвърляме и се освобождаваме от ветхия човек, от своето самоволие, от своя егоизъм, от страстите, които господстват над нас, от отчаянието, студенината, липсата на сили да запазим в себе си постоянно смирението и единението с Бога, липсата на сили да съхраним в сърцата си Божествената благодат, да пазим в себе си молитвата, паметта за Бога и паметта на смъртта. И нека се облечем в Божествената воля, любов, смирение, нека поставим себе си в служба на другите, отсичайки собствената си воля, жертвайки се, търпейки — заради Христос и Кръста Христов. Именно по този начин ще можем да превърнем живота си в монашеска схима, в кръстен образ, в образа на Страстите на нашия Господ — семето, което пада в земята и умира, за да възкръсне „в обновен живот” (Рим. 6:4).
Смирено пожелавам на всички братя да ви даде Господ Своята благодат и просветление, за да живеете с тайната на Христовия Кръст и да преживеете тайната на собственото си разпятие чрез светия и ангелски образ — монашеската схима, чрез съразпването с разпнатия на Пресветия и Животворящ Кръст наш Господ
На всички, които днес са дошли от света — повечето от вас са млади хора — пожелавам благодатта на Честния и Животворящ Кръст да ви помогне да проникнете в тайната на Кръста, която е сърцето на нашата вяра, на целия ни християнски живот, за да размишлявате над това дали истината може да съществува в света извън Кръста Христов.
Да, светът ни обещава истина дори извън Кръста Христов. Но опитът на Църквата Божия — опитът на две хилядолетия, опитът на светите Божии човеци, както и опитът от паденията и трагедиите, които светът е преживял и преживява и до днес — защото светът, който не приема Кръста Христов, преживява една голяма драма, безизходната и безнадеждна трагедия на собствения си егоизъм, — този опит потвърждава: не съществува истина и правда в живота извън Кръста Христов.
И именно заради това човекът — нека Бог го просвети, за да може да го осъзнае и да го пожелае сам — е длъжен да носи в живота си духовна отговорност. Защото ако човек не поема отговорност, ако сам не желае да види суровата действителност и не се осмели да понесе всички последствия от истината, каквото и да му струва това, тогава, естествено, той няма да може да приеме и Кръста Христов. Защото Кръстът Христов поражда в човека отговорност. Бог има изисквания към човека, които изразява посредством Своя Кръст. И ако човекът отхвърли тези Божии изисквания чрез Кръста на Неговия Син, то той не може да приеме Кръста Христов, нито да разбере неговия смисъл. Тогава той живее живот без отговорност, без смисъл и без кръст, който в същото време е лишен от благодат, от радост и от възкресение.
Струва ми се, отци, че в това се състои общата трагедия на съвременния човек, който е лишен от радост, тоест от Христовото Възкресение. И той се лишава от Христовото Възкресение, защото няма Христовия Кръст. А се лишава от Христовия Кръст, защото не желае да подходи с отговорност към въпроса за Кръста Христов, към въпроса за вярата.
Като истински монаси нека се затворим в скришната стая на сърцето си, нека умоляваме Христос с болка и ридание, нека просим от Господа животът ни да бъде истинен живот в Христос, не със заблуждения и лукавство пред Божието лице, а с пълна отговорност, както Бог иска, за да можем да застанем пред Него, пред великото тайнство на Божията любов, която е Честният и Животворящ Кръст Христов.
Манастир „Григориат”, Света гора, 1981 г.
