КУЛМИНАЦИЯТА НА ЧОВЕШКИЯ ВИК

3430 0

Автор: Йоан Корнаракис
Източник: кратък откъс от книгата “Човешкият вик … пред сиамския брат …”
Превод: Мартин Ганев

За времената, в които живеем, прекалено очевиден е фактът на психическата преумора на много хора. Както много пъти се уверяваме всички ние, животът в условията на технологичното и потребителското общество става с всеки изминат ден още по-изморителен. Много са факторите на съвременния живот, които потискат психически човека, а защо и да не кажем, че го сломяват. Може би човек не може да разпознае кое конкретно го изморява действително, или кой фактор и преживяване от живота го сломяват. Обаче е в позиция лесно да разпознае колко много го потиска и сломява всекидневната действителност. Прочутият стрес на нашата епоха представлява винаги свидетелство за душевната умора и разгром на човека под тежестта на живота като цяло.

Но стресът, като ярка душевна характеристика на човека от нашата епоха, ни разкрива ясно къде се намира скрит проблемът на душевната умора и сломеност на човека. Той се крие в недрата на неговото съществуване, в личната бездна на несъзнателното. Ако човек, както казахме, не знае какво го изморява и сломява, проблемът му значи, не е проблем, който засяга неговото повърхностно съществуване. Това не е един “разумен” проблем! Това е един проблем на дълбината, в която вече се е потопил. И истина е, че в тази дълбочина разумното колкото и да се опитва, не може да проникне. Спасението на човека, в този случай, не зависи преди всичко от някакъв “поучителен” диалог или от някаква “спасителна” разумна аргументация. Зависи единствено от една трансцендентна сила! От някого, който може да подаде “ръка на помощ”!

В следния случай, проблемът се локализира във въпроса “кой е този някой”, който може да изтегли потъналия човек от дъното на морето на живота. Разбира се, този някой не е някаква компания за изтегляне на кораби претърпели корабокрушение! Нито пък някакъв леководолаз, който може да се намеси по професионален способ. Със сигурност е, както вече сме казвали, Христос, Спасителят на света!

Христос е винаги в готовност да слезе в личния ад на всеки един потънал човек, за да го откъсне от металните вериги на екзистенциалната му проблематичност. В това ни уверява по характерен начин и преподобният Макрий Египетски, когато ни казва, че ; “Когато чуеш, че Христос е спасил душите, които са били пленени от ада, не си мисли, че това спасително действие на Христа се е случило само веднъж. Трябва да знаеш, че Христос спасява и днес по същия начин. Защото сърцето прилича винаги на паметник (гроб), в чийто мрак е потопен умът и мислите на човека. Идва, значи, Христос, когато го викат тези (ум и мисли), които са затворени в дълбокия мрак на гроба, т.е. в дълбината на сърцето, и заповядва на смъртта да освободи окованите. След това, като повдигне тежката плоча, която покрива душата, отваря гроба и възкресява истински мъртвия, като освобождава душата от нейния мрачен затвор”[1].

И така, Христос е наистина винаги в готовност да слезе в нашия личен ад, и това без много… разходи! Напълно даром! Стига само да го извикаме малко насила[2], или поне по-настоятелно! Да го извикаме “със силен глас и сълзи”! Да изкрещим…: Ако изкрещим, какъвто и дракон от морето на живота да ни е погълнал, ще ни освободи с едно спасително изхвърляне към сушата на сигурността на Царството Божие! Примерът с пророк Иона в следния случай е характерен!

Затворен в утробата на морския кит, пророк Иона не е имал никаква възможност за спасение. Само едно нещо е можел да направи. Да изкрещи…! Крясъкът тук, живо се изобразява като единствената възможност за търсене на помощ в едно състояние на окончателно потъване и “давене”. Точно този факт прави не само достоен за внимание “случаят Иона”, но от типологичната рамка на спасението, този случай се издига в символ на изход от задушаването, което парализира смъртоносно съвременния човек.

Стресираният човек от нашата епоха, затворен в неговата задушаваща екзистенциална проблематичност е склонен да приеме, че “зарът е хвърлен”. Безнадеждността и неговото “положение” му се струват окончателни! От това, което вижда около него и вътре в него, не може да очаква никого, както и някаква спасителна помощ. Китът, който го е глътнал (негостоприемната среда на съществуването, която го е уловила в капан), не му предоставя никаква възможност за спасение. От тази гледна точка, човек действително прилича на “случая Иона”. Подобно на пророк Иона, така и човек, който се безпокои в мрака и тъмнината на своята безизходица, прилича на пленник в “утробата” на кит. Обаче психологията на съвременния човек е напълно противоположна, от онази на Иона.

Затворен в корема на кита пророк Иона със сигурност е бил “изплашен”, но не “отчаян”! Бил е “притеснен”, поради теснотата на пространството, но не е бил “задушен”! Въпреки факта, че е бил притиснат от всичките страни на неговото съществуване, бил е в позицията да мисли ясно и … спокойно! Затова и осъзнава къде се намира. Не е неориентиран, но неговият ум и сърце са обърнати към “Оногова, Който можеше да го спаси от смърт”[3]. Ориентиран е към Онзи, Който може да го спаси. Затова и може да извика спасение …!

Тези особени характеристики на психологията на “удавения”, както се представят в “случая Иона”, ни дават предпоставките за кулминационната точка на “човешкия вик” във възможността за спасението. Действително за удавеният човек е естествено, че не може да изкрещи. Но онзи, който е погълнат от кита… на себе си, защото съзнателно се е отказал да реализира човешкото си предназначение, може да извика към “Оногова, Който може да го спаси от смърт”! И Той ще го чуе! Защото Божието ухо не слуша само небесните ангелски мелодии, херувимските химни и архангелските съзвучия. Обърнат предимно към дълбината на човешкото отчаяние, Той чува незабавно драматичните тонове на всеки човешки вик. Истина е, че дъното на човешкото отчаяние е много далеч от Бога! Но Бог е невъобразимо близо до тази дълбочина. Точно затова, кулминационната точка на човешкия вик не означава движението на този вик към недостъпните за разума висини на Божието сърце! Главно означава едно потрепване на човешкото сърце, което, без отношение и извън времевите и пространствените измерения, може да извика “Авва, Отче” (Рим. 8,15).

По този начин кулминационната точка на човешкия вик не е викът на разума, но е викът на сърцето. Сърцето не се страхува от дълбините на отчаянието, безизходицата и проблемите. Със силата, която му дава Божият Дух, може да извика както пророк Иона…!

 

“Към Господа извиках в моята скръб, – и Той ме чу; извиках из утробата на преизподнята, – и Ти чу гласа ми. Ти ме хвърли в дълбините, в сърцето на морето, и струи ме обиколиха, всички Твои води и Твои вълни минуваха над мене. И рекох: отхвърлен съм от Твоите очи; обаче пак ще видя светия Ти храм. Обхванаха ме водите до душата ми, бездна ме заключи; с морска трева биде обвита главата ми. До планинските основи слязох, земята със своите затвори ме навеки затвори; но Ти, Господи, Боже мой, ще изведеш душата ми из ада. Когато изнемощя в мене душата ми, аз си спомних за Господа, и моята молитва стигна до Тебе, до светия Ти храм. Ония, които почитат суетни и лъжовни богове, оставиха своя Милосърден, но аз с хвалебен глас ще Ти принеса жертва; което съм обещал, ще изпълня. У Божието сърцеа е спасението!” (Ион. 2, 3 -10).

 

По този начин молитвата в дълбините на екзистенциалната проблематичност ни дава образа на кулминационната точка на човешкия вик. Нашето “задушаване” в сърцето на екзистенциалния проблематизъм е един добър повод за … сърцето! Ако в мракът на тази бездна човек може да чуе вика на Иисус в Гетсиманската градина, “към Оногова, Който можеше да Го спаси от смърт”, тогава и сърцето ще извика “със силен глас и сълзи”…! И тогава този трепет на сърцето действително ще кулминира в един спасителен вик;

– “Авва, Отче”… ! Това стига…!


 

[1] ΒΕΠΕΣ, том 42, с. 237

[2] Мат., 11,12

[3] Вж. Евр. 5,7. Бел. прев.