Култивиране на неизказана радост

3368 0

Автор: Негово преподобие Джосая Тренъм, доктор по философия (Dunelm), свещеник
в храм St. Andrew, Ривърсайд, Калифорния
Източник: www.antiochian.org
Превод: Людмила Грибнева

 

Набожният живот е радостен. Светският живот е скръбен. В продължение на четиридесет години като че ли присъствието на Бог беше токсин в културата ни, в училищата и на градския площад, много от водачите на Америка работеха ревностно, за да отстранят токсините от земята ни. Не е изненадващо, че колкото по-светски станахме, толкова и по-скърбящи. Сега има удивително разединяване. Защо никога преди Америка не е била толкова християнска1 и въпреки това толкова лишена от радост? По-голям процент от населението ни сега се самоопределя като християнско, в сравнение, с когато и да било през историята на нашата нация и въпреки това, по всички видими признаци, сме напълно потиснати. Как трябва да обясним подобна аномалия?

 

Нормалното състояние на вътрешните въпроси за християните е изказано от св. Петър: “ … Иисус Христос, Когото обичате, без да сте Го видели, и в Когото вярвайки сега, без да Го виждате, радвате се с неизказана и преславна радост” (1 Петър 1:8). Prozac не е заместител на неизказаната радост. Докато съществуват толкова много фактори, които допринасят за тази епидемия от безрадостност, бих искал да изкажа предположение за основната причина: изолация.

Радостта и присъствието на Бог

Радостта е свойство на Всемогъщия Бог. Той е радост и радостта на Неговиге хора. “Прати Твоята светлина и Твоята истина да ме водят и да ме доведат на Твоята света планина и в Твоите обиталища. И ще се приближа до Божия жертвеник, до Бога на радостта и на моето веселие (Псалм 42:3-4). Бог е радост, а приближаването към Бог е приближаване към радостта. “Ти ще ми посочиш пътя на живота: пълна радост е пред Твоето лице, блаженство е в Твоята десница навеки.” (Псалм 15:11). Може и да е очевидно за мнозина, но в моя свещенически опит трябва да бъде повтаряно, че основната причина за депресията е отдалечеността от Бог. Отсъствието на Бог предизвиква в нас най-голямата печал. Радостта не е липса на скърби; радостта е присъствието на Бог във всички тези неща. Нашето впечатление, че сме сами посред болките, е източникът на най-голямата ни мъка. Когато Бог е с нас, всичките ни трудности са изпълнени с тайнствена радост. Когато Го няма, дори и най-голямото ни земно щастие е незадоволяващо.

Когато понасяме с твърдост кръстовете на този клет живот без знанието, че Бог присъствува във всички тях и ни ги е изпратил с провидението Си от изобилието на любовта Си, предназначени за спасението ни, тогава самите тези кръстове ни убиват. Те предизвикват в нас огромно отчаяние, а това отчаяние, според св. Йоан Златоуст, е най-голямото от оръдията на лукавия.

Тези неща не са необходими. Икона на неизказана радост, представена от Бог на света в последните векове, е животът на св. Серафим Саровски (1759–1813).2 Всички божии светии, бидейки Богоносци, имали в сърцата си неограничена радост и я предавали на всички, които се събирали около тях. Св. Серафим, обаче, бил изключителен. Въпреки че бил монах, той избрал да не облича традиционното черно расо, но целогодишно носел бяло. Вместо да поздравява с “Христос воскресе” само в продължение на четиридесетте дни на Пасха, както е обичайно, той употребявал този поздрав всеки ден от годината. Той всеобщо поздравявал посетителите си, които включвали дори хора като царя и царицата на Русия, с „Радост моя”.

 

Целият му живот бил прекаран в търсене на придобиване на Светия Дух. “Искайте и ще ви се даде; търсете, и ще намерите; хлопайте, и ще ви се отвори; … ако вие, бидейки лукави, умеете да давате добри даяния на чедата си, колко повече Отец Небесний ще даде Дух Светий на ония, които Му искат” (Лука 11:9,13). Св. Серафим хлопал. В продължение на хиляда дни и нощи той останал върху една скала, молейки се. Св. Серафим искал и св. Серафим получил. Светият Дух слязъл върху него в голяма мяра, а плодът на присъствието на Духа бил неизразимата радост. “А плодът на духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра …” (Галатяни 5:22).

В известната си Беседа, св. Серафим обяснява на духовния си син Мотовилов:

Когато Божият Дух се спусне върху човек и го обгърне в пълнотата на присъствието Си, душата се препълва с неизказана радост, защото Светият Дух изпълва всичко, до което се докосне, с радост…. Това е онази радост, за която Господ говори в Евангелието Си: „Жена, кога ражда, има болки, защото е дошъл часът й; но, след като роди младенеца, от радост не помни вече мъките, защото се е родил човек на света. Тъй и вие сега сте наскърбени; но Аз пак ще ви видя, и ще се зарадва сърцето ви, и радостта ви никой няма да ви отнеме.” (Йоан 16:21-22). Ако първите плодове на бъдещата радост вече са изпълвали сърцето ви с подобна сладост, с подобно щастие, какво да кажем за Небесното Царство, което очаква всички онези, които плачат тук, на земята?… Тогава тази преходна и частична радост, която сега чувствуваме ще бъде разкрита с цялата си пълнота, завладявайки съществото ни с неизказана наслада, която никой няма да бъде в състояние да ни отнеме.3

 

Превъзмогване на изолацията от Бог

Пътят за преодоляване на изолацията от Бог започва, продължава и свършва с покаянието. Първата дума на нашия Спасител в публичната Му проповед била „Покайте се!” (Матей 4:17). По същия начин, Неговите последни думи към апостолите Му преди възнесението Му били “да бъде проповядвано в Негово име покаяние и прощение на греховете у всички народи” (Лука 24:47).

Е, някои читатели може би си мислят, че тази статия би трябвало да бъде за радостта, не за сълзите на покаянието. Всяко противопоставяне между двете, обаче, е погрешно. Няма радост без покаяние, и няма истинско покаяние, което да не е последвано, и в действителност напоено с голяма радост. Този божествен съюз между покаянието и радостта никъде не е по-добре посочен от псалма на покаянието par excellence, Псалм 50 (LXX). Тази молитва на прочувствено покаяние била написана от цар Давид като дар към Бог след трагичното падане на Давид в прелюбодеяние и убийство. Покаянието, образец, на което е Псалм 50, е лечебният балсам и възстановане на радостта за покварената съвест и съкрушените сърца до ден днешен. Покаянието е божественият Prozac. “Помилуй ме, Боже! Изглади беззаконията ми! Лошо пред Твоите очи извърших! Сърце чисто създай в мене, Господи!” И след това идва радостта. “Дай ми да чуя радост и веселие и ще се зарадват костите от Тебе съкрушени…. Върни ми радостта на Твоето спасение.”

 

Покаянието е възстановяване на неизказаната радост

Няма по-целесъобразен път към радостта от непрекъснатото покаяние. Християните знаят от опит, че радостта не е противоположният полюс на скръбта, но е нейно преобразуване. Отличителен белег на християнина е charmolypi. Тази дума се открива в трудовете на св. Йоан Синаит,4 авторът на Лествица към рая, и вероятно е създадена от него. Тя означава „радостна тъга” или “горчива радост,” и е в нормативния дух на християнина. Малките деца дават пример за charmolypi когато, посред изблик на плач, със стичащи се по лицата сълзи, долавят с поглед майка си, гледаща ги с любов, и тогава избухват в смях. Сълзи, смях, сълзи и смях се преплитат и скоро всичко се успокоява. Така е и с каящият се християнин, който долавя погледа на небесния си любящ Баща. Сълзите ни стават напоени с радост.

 

Модерното изоставяне на покаянието

Сега, ако покаянието е път към радостта, културата, която не се разкайва, ще бъде безрадостна. Изповедта пред свещеника е изоставена с възприемането на психоанализата. Днешните римокатолически свещеници имат няколко часа седмично определени за изповед, докато преди едва петдесет години цели дни били заети за целта. Повечето католици просто не се изповядват. Повечето протестанти, исторически погледнато, не са практикували частна изповед, но имат в традицията си ударение върху себеизследването и покаянието, но на днешното ‘покаяние’ не се гледа с „одобрително към търсещия” око в протестантските църкви.5 Ние, православните християни, честно ли се изповядваме?

Радостта от Възкресението следва агонията от Разпятието. Радостта на християнския живот е плодът на покаянието. Покаянието премахва изолацията ни. Привикнете към редовна изповед и животът ви ще се промени към по-добро. За следващата година четете молитва за покаяние за греховете всяка вечер преди лягане. След това правете цялостно изследване на съвестта си веднъж месечно и се изповядвайте. Правейки това можете да очаквате да бъдете божествено пронизани от неизказаната радост.


 

1 Samuel Huntington, Who are We? The Challenge to America’s National Identity, Simon and Schuster: New York, 2004, pp. 352-357.

2 Ако читателят никога не е чел за живота на св. Серафим, му препоръчвам да го стори. Има няколко отлични жития на св. Серафим Саровски преведени на английски, като горещо препоръчвам това на Archimandrite Lazarus Moore: A Spiritual Biography, New Sarov Press: Blanco, Texas, 1994.

3 Harry Boosalis, The Joy of the Holy, St. Tikhon’s Seminary Press: South Canaan, Pennsylvania, 1993, p. 82.

4 Св. Йоан (570–649 г.) бил игумен на Света Катерина на планината Синай.

5 На изповед само пред Бог, с глава на възглавницата, просто не й достига покаяние. Св. Иаков 5:16 абсолютно ясно казва, че от нас се иска да изповядаме греховете си пред друго човешко същество, а човешките същества, които той споменава в този контекст, са презвитерите църковни.