КУЛТЪТ КЪМ СВЕЩЕНИКА

580 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храмСв. Атанасий“ — гр. Варна

В света на светото Православие има една странна и неочаквана особеност, едно изкушение или съблазън и това е култът към свещеника.

Когато един млад мъж бъде ръкоположен за свещеник и изпратен в нова за него енория, пред него се открива един примамлив свят — поле на себеизява. Особено ако е изпълнен с дръзновение, жива вяра и желание за пълно отдаване и приема служението си като лична мисия. Тогава той изпада в едно еуфорично настроение, опиянение и неудържима ревност, истински религиозен възторг. Това е като вълна, която го понася и го издига напред и нагоре. Всички други неща от ежедневието му стават прозаични и незначителни, минават на заден план и той вдъхновен се отдава, отдава, отдава… безрезервно и без всякакви задръжки. Тогава може да изгуби пълна представа за реалностите в непознатия до този момент църковен живот и да се лиши от всякаква разсъдителност. От друга страна, в тази връхлитаща вълна се проявява „мъртво вълнение“, което подмолно, но сигурно може да го повлече, нарани и дори повали  в духовния му път.

Това е скрита съблазън, „подмолен риф“, в който може да заседне неговият кораб, препълнен с най-добри намерения.  Тази съблазън се изразява в любовта и възхищението на миряните. Те с трепет и опиянение се насочват към него, за да видят и преоткрият новия духовник, водени от неудържимо и все пак обяснимо любопитство.

В една част от тях се е загнездило мнението, че той носи някаква свежа, „прясна благодат“ и е носител на необикновено послание, невиждано дотогава в енорийския живот. Започват да се дават оценки, сипят се коментари, сравнения с други духовници и твърде често се стига до масово обсъждане  и осъждане на него и събратята му. И ако младият свещеник е особено надарен от Дароподателя Христос и притежава ярка харизма, тогава проблемът може да стане много сериозен…

Защото миряните във възхищението си към него, неудържимо привлечени  от личността му, могат  да го издигнат в култ.      Заслепени, те са в състояние така силно да се прилепят към него, че да са готови да изпълнят всичко, което им разпореди в духа на личното си пастирско служение. Нещо повече — започват чрез хора или пряко да го засипват с комплименти  и хвалби, и то до такава степен, че той, ако ги послуша, ще изгуби трезва представа за себе си. Възхитени от излъчването му и преувеличавайки личните  му способности и самите те непритежаващи достатъчно духовна култура и опит, те дори са в състояние да го помислят за светец.

Особено податливи към подобни действия са жените, които със своята прекалена чувствителност и душевност обичат да изпадат в нездрави духовни състояния, с които заблуждават и мамят и себе си, и околните. Те са най-честите носители на този опрелестен дух, който заразява вярващите.

Реплики от рода на: „Само Вие, отец, можете да го кажете така…“, „Ах, отче, само как служите…“, „Каква дарба  Ви е дал Господ !“ или „Ех, защо всички не са като Вас“ могат да доведат свещеника до истинска себевъзхита и да го лишат от всякакво смирение. Тези думи може да са пагубни за неукрепналата му душа. Те са като балсам, в който обаче е сложена отрова. Тя действа бавно, но сигурно, и то в такава степен, че да го разложи и провали до дъното. Затова ласкателите не трябва да бъдат толелирани, а държани на дистанция, за да не дразнят и нарушават добрия ритъм на духовния живот.

Ако свещеникът не е достатъчно бдителен и не се вслушва в съветите на опитните духовници, той може да се възгордее, самопревъзнесе и изпадне в пълна прелест, която е истинско бесовско състояние. Това е смърт за духовника в него. Рано или късно го чака провал. Всемогъщият и Всемилостив Бог ще му даде знаци като израз на Своята бащинска любов към него и ако той в самозаслепението си не ги забележи, със сигурност ще преживее катастрофа. И тя ще бъде не само нормална и естествена, но и поучителна за него и за всички, които го познават. Дотогава миряните ще продължават да го хвалят, а той ще продължава да си вярва до своето пропадане в пропастта. Защото е казано, че „всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат“ (Лук. 14:11).

Това е духовен закон, който не познава изключение. Най-страшното за нас е, че този закон се отнася  за абсолютно всички — за монасите, свещениците и миряните и дори за невярващите. Висшестоящи или низшестоящи, известни и съвършено неизвестни, харизматични или недотам такива. Всеки, който изпадне в това печално състояние,  се уподобява на образа на фарисея  от притчита за митаря и фарисея, изречена от Спасителя.

Примерите за самопровалили се духовници никак не са малко. Те преминават като туптящо предупреждение през цялата история на християнството от древността до наши дни. Патеричната литература е пълна с най-различни примери в това отношение. За нас те са особено показателни за това до какво може да ни доведе гордостта във всичките си многочислени форми и проявления… Всеки е податлив на любимия грях на дявола. Нали само заради нея най-великолепният архангел Господен Сатанаил се възпротиви за Господ Саваот и бе сразен от достоянието си до своето падение? Той непрестанно ще ни подлага на изкушения за собствената ни значимост и изключителност, с помисли и хора, които да разпалват нашето чувствително его.

Светите отци често предупреждават в творенията си, че един вярващ колкото е по-надарен от Бога, толкова е по-силно атакуван от поднебесните сили на злобата, тези верни служители на дявола.

Ние сме в ужасна и неспирна война! Тя ще продължи до последния ни дъх и дотогава ще има неясен изход. Затова мисълта за собствената  ни изключителност е вече отстъпление. Повече от необходимо е всеки от нас, духовниците, които се срещаме с много и интересни хора, да бъдем трезви и бдителни. Мислите за наша надареност и особена харизматичност, ако бъдат усвоени и положени дълбоко  в нас и превърнати в отправна точка  във външното ни поведение, могат да доведат до болезнени последици. Поддалият се на това да стане критерий сам за себе си отказва да слуша когото и да е  — своите колеги-събратя  и владиката — и дори да изгуби страх от Бога.

Повече от необходимо е да се води безпощадна борба с ласкателите и те по най-бързия начин да бъдат прогонвани. Всякакви хвалби, комплименти, похвални слова могат да родят горчиви плодове, дори и тогава, когато са отправени искрено, а не са проява на лицемерие или на желание да бъдеш харесан. В любовта си към свещеника миряните могат, без да искат, да го задушат…

Особено показателен в това отношение е примерът с един от великите руски старци — св. Йоан Кронщадски и неговата благоверна съпруга. Неговите последователи така силно ги превъзнасяли  и се опиянявали от тях, че им се покланяли като на Христос и св. Богородица. Но отец Йоан проявил смирение и всячески ги разобличавал и така прогонил тази ерес.

Проблемът е достатъчно сериозен и си струва да му обърнем духовно внимание. Наистина е много трудно да бъдем смирени и в радостта, и в болката, в успеха или загубата, и особено да различаваме духовете в този разпътен и прогнил от грях свят. А околните са толкова променливи и непостояни, заблудени  и дори без да искат, заблуждаващи.

Затова нека да приемем съветите на нашите по-мъдри и просветени  наставници в безценната  ни традиция и да прибягваме към честа изповед и разговори с опитни духовници, да четем наставленията на светите отци за тънкостите в „невидимата бран“ и внимаваме над себе си. Да се опитваме да се лекуваме сами и с помощта на Божията благодат. Защото сме за кратко тук в земята на живите, на бойно поле между ангели и демони,  и залогът е спасението на нашите души.