Къде да търсим корените на обидата

4195 0

Автор: Ирина Лухманова
Източник: Списание „Интересната градина” www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева

Обидата

Първият обиден човек в историята бил Каин. Той имал сериозен повод за това – Бог по някаква причина не приел неговата жертва. Получава се така, че Бог е обидил Каин? Къде се корени обидата, как се развива и как да се справим с нея, и съответно – как да се научим да прощаваме? По тези въпроси разсъждава старшият преподавател от Висшето училище по психология (Москва), Андрей ТОМИН.

Прошката като лекарство

‒ Работех в Южна Осетия две седмици след военните действия с Грузия с хора, преживели бомбардировки и плен. Всички тях обединяваше чувството на силна омраза към грузинците. Дори и в Църквата, въпреки че гневът не се проявяваше пряко, отношението към Грузия като към враг беше видимо. Но тъй като откритата конфронтация беше завършила и вече беше невъзможно тази омраза да се проявява външно, тя започна да разяжда хората отвътре, постепенно сменяйки се с депресия или рикоширайки в отношенията на хората помежду си. Виждах какви конфликти започват в осетинските семейства. И когато се опитах да говоря на осетинците за прошката, бях поразен от жестокостта на тяхната съпротива, с която беше посрещнато предложението ми. Изглежда, прошката беше невъзможна. Но когато си спомняха дните на обсадата, хората, които бяха били в Цхинвали, казваха, че там станало чудо: при четиридневни постоянни бомбардировки загинали сравнително малко хора, много по-малко, отколкото биха могли да бъдат жертвите при такъв обстрел. Хората се молели. Свещенството извършило подвиг. Никой от южноосетинските пастири не напуснал обстрелвания Цхинвали. Те организирали духовно шествие и хората чувствали, че се намират под небесен покров. И когато осетинците започнали да говорят за благодарността към Бога, когато осъзнали, че Бог ги е защитил, станало възможно да се говори за това – а какво биха могли да направят в отговор? И ние започнахме да говорим за прошката. Неочаквано си припомниха случаи, когато и от страна на грузинците имало такива, които постъпвали човешки, състрадателно и милостиво, имало случаи на самоотвержено, мъжествено поведение на отделни офицери и войници. И въпреки че в Осетия се стараели да не говорят за това помежду си, на мен започнаха да ми разказват такива случаи.

От този пример става ясно, че прошката е главната форма на противостоене на злото, което живее в човека и го разрушава. В християнството темата за злото е свързана с първородния грях – когато човекът пожелал да си присвои правото, което принадлежало само на Бог, да решава кое е добро и кое зло. От това произлизат всички останали последици, залегнали в основата на това какво е обида, зло и прошка. Защо е толкова страшно да решаваме какво е добро и какво – зло? Поради това Адам трябвало да се откаже от безусловното приемане на справедливостта и изначалната благост на този свят – Рая, в който се намирал. Тоест, да поеме върху себе си правото на съдия, да въведе своя система на оценяване, в центъра, на която стои собственото мнение. Аз сам съм господар на своята съдба. Аз сам съм бог. Но още щом човек започне да гледа на себе си като на творец, той започва да разсъждава от много прости позиции: добро е това, което ми доставя удоволствие, което е полезно за мен. А това, от което ми е неприятно, дискомфортно – е зло. Засягането на собствената ценностна система се възприема от него като причиняване на вреда и предизвиква емоционална реакция – обида.

Вие си представяте как фарисеите са били обидени на Христос, когато Той им разказал притчата за лозарите. Нали на хората, които смятали себе си за най-верните пазители на отеческите предания, било заявено, че те всъщност са едни самозабравили се работници, които са си присвоили това, което не им принадлежи. Изобщо, фарисеите често се случвало да се обиждат на Христос: и съботата нарушил, и изцелил човека с изсъхналата ръка в неподходящо време, и вкусвал храна с митари и блудници, и не спазвал преданията на старците, и още много други неща; те винаги били обладани от чувството за потъпкана справедливост. И за да се спазят тези правила, те предали Сина Божи на разпятие, защото от тяхна гледна точка това било справедливо.

За какво Каин се обидил на Авел

Един от корените на думата „простя” е „просто”. Когато прощаваме, за нас става по-просто да живеем. В това състояние липсва двойното дъно – обидата като някакъв вътрешен, често неосъзнат свят, намиращ се в състояние на постоянен конфликт. След грехопадението човек изгубил простотата, целостността, разчупил се на „доброто” и „злото”, които пожелал да познае. А състоянието на разцепеност – това е постоянен конфликт, безпокойство, вражда – със самия себе си, с другите, с Бога. Човек, вместо цялостна картина на света, получил две картини на света – единият свят, външен, управляван от закона на Този, Който го е създал, и другият свят – вътрешен, управляван по законите на плътта. В психологията именно конфликтите (неврози, психози) стоят в основата на личностните проблеми.

Пръв в историята бил конфликтът между Каин и Авел. Каин бил по-големият син, той наследил делото на своя баща Адам, на когото било заповядано да обработва земята. Каин се гордеел със своето първородство, с това, че може да принася жертва на Бога. По думите на дявола, изкусил човека със съблазънта „ще бъдете като богове”, в своята ценностна система Каин станал такъв за самия себе си и сега възприемал жертвата, принасяна на Бога, като възможност да я раздели с Него, да отдели на Бога някаква част от „своето”. Той бил твърдо убеден, че Бог трябва да приеме неговата жертва.

В същото време Авел разбирал, че той „не е първи”, няма никакво „право” на наследство и всичко в неговия живот зависи от Господа. Затова Авел не си присвоявал нищо и отдавал най-доброто на Бога. В църковнославянския превод (почти точно копие от гръцки и различен от руския) това звучи така. Когато Бог приел жертвата на Авел, а жертвата на Каин не приел, „Каин се опечали много, и лицето му се помрачи. И рече Господ Бог на Каин: „Защо си тъжен”, „защо лицето ти се помрачи”. „Ако правилно си принесъл жертва, а не си я разделил правилно, не си ли съгрешил? Замълчи, той е обърнат към тебе, но ти владей над него” (Бит. 4:5-8). Какво вижда Господ в душата на Каин? Изначалната грешка спрямо Този, на Когото не са необходими жертви, защото Бог Сам е подател на всичко. Но на Него е нужно правилно отношение, тоест смирението на Каин: „ти не си я разделил правилно”. И по-нататък Бог казва: „Замълчи: той е обърнат към тебе, но ти владей над него”. На кого казва „замълчи”? Бог говори за злото, което се е родило в душата на Каин и започнало да действа. Каин се огорчил и лицето му се помрачило, защото той не очаквал, че няма да приемат жертвата му, неговата гордост била накърнена и вследствие на това у него се зародила обида, злоба и желание за отмъщение. Бог го предупреждава: „Към тебе е обърнат той (злото вътре в теб), но ти владей над него”. Във властта на човека е или да даде изход на това зло, или да го овладее. Какво значи да овладееш злото? Първо, да погледнеш към себе си и да видиш: какво ме движи? Бог, обръщайки се към Каин, му предлага да погледне в себе си, да види, че неговият главен грях – гордостта, е направил жертвата нечиста. Но Каин вече не слуша Бога, защото той „сам е бог”, той съди своите постъпки със собствен съд, а не признава Божия съд, отхвърля го. Второ, да овладееш злото, да не му дадеш ход, означава да простиш на своя брат, който изведнъж е станал първи, независимо от първородството на Каин. Но Каин вече вижда в това измама от страна на Авел.

Самосъдът, който Каин произнесъл над своя брат Авел, ние сега произнасяме „автоматично”, априорно. Едно от следствията от разделянето на човека на „добро” и „зло” станало разцеплението на неговата дълбока същност: ум, чувства и воля. Сърцето и съвестта могат да ни осъждат, а умът да намира оправдания. Но Господ ненапразно призовава Каин да погледне какво се случва в душата му.

Историята на Каин и Авел е история за развитието на греха, който стои в основата на обидата. Тя също така казва защо прошката е изпълнение на две основни заповеди: за любовта към Бога и любовта към ближния. Без любов към Бога, без приемане на Неговите правила ние не можем да прощаваме на ближния. И не можем, оставайки обидени на ближния, да казваме, че обичаме Бога. Който каже: „любя Бога”, а мрази брата си, лъжец е; защото, който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял? И ние имаме от Него тая заповед: който люби Бога, да люби и брата си (1 Йоан. 4:20-21). И поради това темата за прошката е ядрото на аскетиката, защото докато сърцето на човека е помрачено от обида, злопаметство, агресия, няма смисъл да говорим за това, че човек може да се съедини със своя Създател.

Бойте се от приятелите на Йов
Обиждайки се, ние проявяваме уязвимост, слабост, а да признаеш своята слабост, е много трудно. По-лесно е да се преструваме, че прощаваме. Между другото един от митовете за прошката е следният: да простиш, значи да забравиш. Но тези, които искат да си разчистят сметките с обидата, трябва честно да признаят това чувство. Вземете пример от Йов. В какво е разликата между Йов и неговите приятели? В искреността. Йов, след като изгубил всичко, продължил да благодари на Бога, да приема Божия съд, макар и да не го разбирал. Но когато неговите трима приятели, решили да спасят душата му, започнали да убеждават Йов, че е голям грешник и трябва да се покае, Йов не издържал и се разгневил, обидата изплувала и той започнал да изразява пред Бога своя ропот, защото не виждал в себе си големи прегрешения. Той не започнал да се кае „за всеки случай”, за него била важна истината в отношенията с Бога, и Бог отговорил на честността на Йов, а приятелите упрекнал: Разпали се гневът Ми против тебе и против двамата твои другари, задето говорихте за Мене не тъй вярно, както Моят раб Иов (Иов. 42:7). Приятелите на Йов влезли в ролята на благочестиви апологети на мнимата праведност. Защо мнима? Те не страдали така, както Йов, и говорели от ума, а не от сърцето. Позицията на приятелите на Йов – това е позиция на хора, които не съчувствали, а осъждали. Да осъдиш, значи да поставиш своя съд на мястото на Божия съд.

Ние в много голяма степен сме привързани към осъждането. В един университет в Америка направили следния страшен експеримент: студенти-психолози били произволно разделени на две групи: „надзиратели” и „затворници” – и ги затворили за една седмица. „Надзирателите” трябвало да поддържат реда. След три дни експериментът бил прекратен, защото започнали изтезания и издевателства. Участниците в експеримента са истаблишмънта на обществото. И само за три дни тези бивши другари, приятели, единомишленици се разделили от двете страни на барикадата! Едните започнали да наказват другите, изведнъж виждайки в тяхно лице нарушители, достойни за наказание, а в свое лице – хора, можещи да съдят за „доброто” и „злото”. Лесно е да осъждаме надзирателите на ГУЛАГ, фашистите и т. н., които са вършели зло, но кой ни е дал някакви гаранции, че ние самите не бихме станали същите „надзиратели”, оказвайки се на тяхното място?

Осъждането е противоположно на прошката. Когато човек моли за прошка, той не моли за съд, не моли за това напълно да се анализира ситуацията, нито за това да се разкрие нечия правота или неправота. Той признава, че е причинил болка и съжалява за това. И другият, прощавайки, разбира, че дълговете могат и да останат, но той също не съди. Думите „Бог да прости” означават, че и аз съм грешник и не мога да ти бъде съдия. В това е същността на християнската прошка. Неслучайно Прощална неделя е споменът за изгнанието на Адам. А кой е Адам? Всички ние. Всички в Адам сме съгрешили, всички сме грешници, всички имаме нужда от прошка.

Как да извадим огледалото на трола?

Разбира се, в отношенията между Каин и Авел Каин бил неправ, а Авел безгрешен. Днес в някакъв конфликт е почти невъзможно да намерим абсолютно прав и абсолютно виновен. Всички носим в себе си семето на Каин – егоизъм, злоба, отмъстителност. И обратната му страна: страх, агресия, чувство за вина, а значи и готовност за обида. Но когато говорим за своята обида, ние искаме да ни изслуша някой, който не осъжда, а съчувства, който е различен от приятелите на Йов. За човека е важно да бъде приет такъв, какъвто е, и ако е завладян от обида, първо трябва да разгледаме какво я е предизвикало, а не просто да казваме: „Не е добре да се обиждаш”. Такъв отказ от даване на оценка е единственото условие за това човек да се чувства в безопасност и да се довери на този, който се опитва да му помогне, а не да му натрапва някаква своя вяра, идеология и пр. Защото зад обидата често стои понесено зло, щета, насилие, и обидата може да възникне като защитна реакция. И колкото повече ситуацията прилича на първоначалната, сформирала реакцията обида-защита, толкова по-остро човек ще преживява това чувство. Например, някой има строг началник, който често го укорява. Но той е имал строг, властен баща и реакцията срещу началника се наслагва върху реакцията срещу бащата, усилвайки първата, дори ако човек с ума си разбира, че началникът просто е строг. Но той вече е травмиран от ситуацията с бащата и не може да не страда, да не се обижда. Цялата психология на неврозите е психология на защитните механизми. Ако личността се е формирала в неблагоприятни условия, е много трудно да излезе извън рамките на изработените в стресови условия начини на поведение, мислене, реагиране, където човек във всичко вижда потвърждение на своите страхове и обиди. Това е проникнало в душата и се е „консервирало” във вид на защита. Човекът е сформирал призмата, с помощта, на която сега вижда света изкривен, както Кай през кривото огледало на трола – тази гениална метафора на Андерсен. Но именно тази изкривеност му дава устойчивост. Защо обидата е толкова устойчива? В емоцията на обидата има много енергия за самосъхранение. Но запазвайки това, което е, обидата не позволява да се развиваш по-нататък, парализира отношенията със света, с хората. Да помогнеш в тази ситуация, значи да намериш ресурсите, които ти дават възможност да продължиш да живееш.

Когато човек в безопасна обстановка започне да говори за своите обиди, злото, което се намира в него, има шанса да излезе навън, той може да отдели себе си от това зло, да разбере, че то не е тотално, че това е само част от неговия живот. И когато някое травматично събитие бъде възстановено, той вече може да изгради ново отношение към него. Това може да стане първата крачка към прошката: например да прости на човека, който му е причинил болка. Какво значи да прощаваш: да възприемаш другия не като някакво вътрешно зло, а като личност, имаща своите както положителни, така и отрицателни черти. Защо повечето неврози у хората се основават на отношенията между деца и родители? Защото за детето родителят в детството е най-значимият персонаж, могъщ, идеален. Към него се предявяват много високи изисквания. Но в действителност всеки родител е само човек, със своите добродетели и недостатъци, в неговото отношение към детето може да има и любов, и егоизъм. И когато възрастният човек (който разбира, че сам не е безгрешен), след като е станал родител, вижда колко е сложно да бъдеш такъв и ще погледне на своите родители по нов начин – тогава може да се появи разбиране, възстановяване на отношенията с реалния, а не с идеалния родител.

С какво достойнството се отличава от гордостта?

За това да осъзнаеш своята вина, още повече, да поискаш прошка, често пречи страхът да не изгубиш себе си, своето достойнство, своите ценности. Въпросът е какви са тези ценности? Съществува чувство за собствено достойнство, където човек чувства, че не може Божият образ, който е в него, да бъде даден на псетата да го стъпчат. Съвсем друго са егоистичните ценности, моделът на победителя, на „успешния” човек, който е роден да печели винаги и във всичко. Днес тази ценност е движеща сила и всичко, което й противоречи, се разглежда като заплаха за собствената самооценка, за собственото чувство за безопасност. Това е тази самоцена, която Теофан Затворник според светоотеческата традиция е нарекъл източник на всички страсти. Докато ние се държим за идеалния образ на собственото „аз”, ще ни бъде много трудно и да прощаваме, и да искаме прошка. За да се научим да прощаваме, трябва да разрушим мита за собствената праведност, за абсолютността на собствените представи.

Как се проявява самоцената в живота? Когато ние започнем да чувстваме някаква самоидентичност, когато разбираме, че сме различни от всички, които ни заобикалят, ние – по силата на повредеността на човешката природа, несъзнателно сме склонни да се смятаме за по-добри от другите. Смятаме своето собствено мнение за истинно, а всички мнения, които не са в съгласие с него – за лъжливи. И започваме, явно или скрито, да се борим с тези чужди мнения, защото започваме да възприемаме чуждите възгледи като някаква агресия против себе си, като заплаха за своята ценностна система.

Например, човек е живял в семейство, у него са се формирали определени семейни принципи и представи за това как трябва да се държи мъжът, как трябва да се държи жената, как трябва да възпитават децата, тоест, създала се е система от правила. Тя може да бъде или положителна („аз ще действам така, както са действали моите родители спрямо мен”), или отрицателна („аз никога няма да си позволя такова поведение, каквото допускаше баща ми или майка ми, във всичко ще се старая да не приличам на тях”). Семейството се създава от двама души, тоест сблъскват се две системи. И когато състоянието на влюбеност отмине, което по същество е излизане от своята система, отвъд пределите на егоистичните интереси, започват най-големите обиди и разочарования в живота: как така, той ме измами, изглеждаше толкова добър, а в действителност се оказа съвсем различен. Той ме предаде!

Тук обидата възниква като разрушаване на възникналата в живота на човека система от идеални отношения, която той е смятал за справедлива, в която е вярвал, но тук е имало вероломно разрушаване на този, както изглежда, хармоничен свят, който е служел за основа на неговия живот. И това чувство за достойнство, на което са се базирали ценностите на човека, търпи катастрофа, защото то се е основавало не на реалиите на живота, не на реалните качества на другия човек, а на собствените илюзии за себе си, за живота и за другия.

Самоуважението все пак е повече старозаветна категория. Старият и Новият Завет са като мъртвата и живата вода; Старият Завет дава структурата, системата от правила, а Новият Завет дава онова, което позволява на човека да се издигне над тази система. Но едното не може да съществува без другото, защото любовта не е отхвърляне на закона, а изпълнение на този закон не по форма, а по съдържание.

Прошката като прощаване (сбогуване)

Някога, прощавайки се, казвали не „довиждане”, а „прости ми заради Христа” и отговаряли: „Бог да ти прости, прости ми заради Христа”. Така е било не само в монашеските среди, но и сред миряните. Да се „простиш” означавало „да поискаш прошка от другия”; сега такъв обичай се е запазил у старообрядците. В какво била неговата същност: ако ние сме общували, може би волно или неволно сме се обидили един друг. Психологически това е много вярно, защото да прощаваш е по-лесно в самото начало, когато емоцията на обидата не се е превърнала в мисъл, не е обрасла с подробности и фантазии. Така, както и в отговор на някое действие против нас веднага ще се замислим: а аз какво съм правел против другите? В тази ситуация емоцията на обидата, отсечена от корен, отслабва.
Тъмнината се изгонва със светлина, злото се прогонва с добро, и ако не успяваш да простиш, да се погрижиш за човека, който ти е причинил зло, то можеш да се погрижиш за някой друг.

Андрей ТОМИН е роден в 1962 г. в Москва. През 1986 завършва МВТУ Бауман, през 1992 – Академичното училище по професионална психология. Работил е в областта на психофизиологията, психотерапията, психологичната помощ. От 2000 г. се занимава с разработване на методики в християнската психотерапия. В качеството на психолог посещава Южна Осетия по време на грузинско-осетинския конфликт (2008), работил е с педагози и социални работници.