Автор: прот. Андрей Ткачов
Превод: Величка Николова
Гриша беше цигулар.
През една ветровита студена вечер Гриша се прибираше вкъщи от репетиция. Вървеше, съкращавайки пътя, криволичейки по уличките, където хлапетата на шега бяха изпочупили всички лампи; вървеше по места, в които влизат само запознати с маршрута, например пияните, които се връщат вкъщи в състояние на дълбок алкохолен запой. Ето, през такива улички с бързи крачки вървеше Гриша, вдигнал яката на палтото си, тананикайки си някаква мелодия и мечтаейки за горещ чай с лимон.
Дрезгав плътен баритон неочаквано откъсна Григорий от уютните мисли:
— Ела тук!
Няколко прозореца без пердета изливаха слаба светлина върху мокрия лабиринт на уличката, върху потрошената детска площадка. От пълния мрак в относителната полутъмнина към него пристъпиха две фигури:
— Давай парите!
Когато няма къде да бягаш, а да се биеш е безполезно, молбите, произнесени с дрезгав глас, трябва да се изпълняват. Ако, разбира се, тези молби са изпълними по принцип. Защото има принципи, които човек предпочита да спази дори ако това му струва живота, отколкото да изпълни неизпълнимото.
„Парите се печелят — така говореше винаги майката на Григорий. — Ако трябва да ги дадеш, давай, без да съжаляваш. После пак ще ги заработиш.” „Парите не са принцип” — така си мислеше Григорий.
Той извади от джоба си всички хартийки и копейки, които бяха там.
— Това всичко ли е ?
— Да.
— А това какво е?
Ръката на собственика на дрезгавия баритон се докосна до калъфа зад гърба му.
— Цигулка.
— Ти кво, бе? Цигулар ли си?
— Да.
— А тя скъпа ли е? — попита вторият с прегракнал глас.
— Не я давам — каза Григорий, — пък и тя на вас не ви е нужна. Никъде не можете да я продадете.
— А да свириш можеш ли?
— Мога, разбира се.
— Да вървим.
Те отидоха в най-близкия вход и се качиха на площадката между първия и втория етаж. Графити на тема половия живот на обитателите, фасове, счупени стъкла — всичко както навсякъде. Григорий дишаше върху пръстите си и триеше дланите си една в друга, като разглеждаше неочакваните слушатели. А те, с насмешка в хищните си погледи, на свой ред разглеждаха този Паганини, който сваляше от слабичкото си рамо калъфа и се готвеше да свири.
— Ще изсвириш за нас нещо по-така — каза баритонът.
— „Мурка” ли? — осмели се да попита Григорий.
— Нещо такова.
—„Мурка” не съм свирил. Аз свиря само сериозна музика. Сега ние репетираме оратория на Сен-Санс.
— Слушай, Чиполино… Как да ти го кажа? Няма да го разберем, схващаш ли?
— Само така ви се струва… — Григорий придоби смелост и се почувства не в лапите на чудовища, а в диалог с хора. Той усещаше, че започва да владее ситуацията по-добре от тези нетърсени слушатели. — Сериозната музика е разбираема за всички. Да сте виждали лебед?
— Абе ти, какво, подиграваш ли се?
— Ами, ето, представете си лебед. Представете си как той плува по тихо езеро и водата леко се разтваря след него като шлейф. Затворете очи и си представяйте. Ще ви изсвиря произведение, което се нарича „Лебедът”. Това също е от Сен-Санс, неговата оратория репетираме сега.
Двамата човеци замижаха, а третият взе няколко акорда за проба и започна да свири. Нужен беше фотоапарат, за да бъде снимана тази „среща на Елба”! Това приличаше на стълкновение между две цивилизации. Едната цивилизация беше сурова. Тя преживяваше в снеговете на ледниковия период, сърцето ѝ беше обвито в груба защитна броня. А втората, наопаки, дълго окастряше и очистваше сърцето си, правейки го чувствително и възприемчиво към всяко докосване. Двамата представители на първата цивилизация стояха непривично за самите себе си, затворили очи. Представителят на другата теглеше лъка по струните и самият той в това време приличаше на струна — изпъната и звъняща. А между тях, в затопления от звуците на цигулката въздух, по тихото езеро царствено плуваше лебедът на Сен-Санс. Понякога той гмурваше главата си във водата, понякога я скриваше под крилото си. Но той плуваше през цялото време, без да спира, и сякаш езерото беше безкрайно.
След няколко минути прегракналият глас възкликна:
— Стой! Стой! Тук е нужно по-топло да бъде!
В отговор Григорий се усмихна и започна да свири по-топло, а прегракналият, затворил очи, продължи да слуша. Той наистина разбираше тази музика и радостта от разбирането го сгряваше не по-малко, отколкото звука на цигулката.
Домът трептеше. Звуците се издигаха нагоре, усилваха се, звънтяха недочупените стъкла на прозорците. Без да почука, музиката влизаше в апартаментите. Отначало дразнеше със своята необичайност, а после завършваше с умиротворяваща милувка като помазание. Хората отваряха вратите си, за да извикат: „Махайте се!” или „Престанете!”, но не викаха, а оставаха до отворените врати и слушаха. След „Лебедът” от „Карнавал на животните” Гриша изпълни „Рондо Капричиозо”. Когато завърши, изпод затворените клепачи на баритона потече гореща сълза, с каквато плачат хората, преживели ледниковия период.
Те, разбира се, върнаха на Григорий всички негови пари, а може да са му додали и от своите. Изпратиха го до дома му — да не пипне някой дори с пръст Паганини. („Сам знаеш какво може да се случи вечер.”) Те биха му благодарили по всички правила, но нямаше думи в техния речник и голяма част от своя възторг те изразяваха с размахване на ръце, псувни и междуметия.
И тримата през тази нощ заспаха усмихнати.
Обикновено бесът стои незримо между хората, нашепва помисли, провокира вражда, подтиква към злодеяние. А между тези трима души тази вечер тихо и спокойно плуваше лебед. Той проплува пред очите на едните от тях, откривайки красив и непознат свят, а в очите на другия потвърди истината, че хората са изначално добри, а ако са лоши, то е само поради това, че те самите не познават истински себе си.
