Автор: архимандрит Василий Гондикакис
Превод: Константин Константинов
В Божествената литургия няма нищо статично, нищо изолирано. Всичко живее и се движи хармонично в цялото. Всичко придобива смисъл. Всичко се обединява. Всичко е познато. Естеството и логосът (причината) за неговото съществуване се разкриват в „словесното служение”, в Литургията на Словото, „чрез Когото всичко е станало”. И докато говорим за всичко, виждаме всичко. Всичко става познато, нищо не е чуждо, касае се основно за едно нещо: благословеното Царство на Отца и Сина и Светия Дух, което приема и освещава творението. Нетварната благодат на Светата Троица, която обновява творението.
С доксологичното провъзгласяване на трисвятото царство започва Божествената литургия. След това само нея искаме: „Да дойде благодатта, да отмине светът” (Учение на Дванадесетте апостоли). В нея верните принасят себе си о всех и за вся.
И Божествената литургия се превръща в богословски топос (място), където всичко се среща. Извън нейната топлина всичко е неузнаваемо, студено и изолирано. Тук вътре всичко се взаимопрониква и служи литургично.
Единството на вярата е представено по начин, по който всичко се оживява, преобразява, обезтленява от нетварната троична благодат. По този начин се разкрива основното единство на първоначалния произход, настоящото устройство и есхатологичната ентелехия на всички неща, която Бог представлява като причина и цел на всички неща.
А опитът от литургичния живот уверява: „Видяхме истинската светлина (отразена от целия преобразен свят), приехме небесния Дух”.
Естественият свят, в който човекът живее като в бого-човешка реалност, е литургичният свят. Той не е нито историята като време, нито творението като пространство, нито логиката на падналия човек, нито изкуството на колебаещия се индивид. В Литургията всичко съществува променено с добрата промяна; изпитано (съкрушено, тоест разбито, и поправено), кръстно-възкресно.
Целият свят на Църквата, новата твар, е богочовечие. Неизменно и неслитно тварният свят се съединява с нетварната благодат и не се премахва, не се изгаря, а се преобразява и обезтленява.
Когато зрителят на Откровението пише: „Аз, Иоан, който съм и брат ваш (…) Един неделен ден бях обзет от дух (…) и видях ново небе и нова земя”, той сякаш казва: „Аз, вашият брат Йоан, участвах в св. Литургия”. Литургията ни води към отворения прозорец на Откровението, на нетлението. Тя ни дава възможност да дишаме свеж въздух, който съживява нашата вътрешност. В Литургията имаме това събитие и преживяване. Всичко става ново чрез благодатта и общението на Светия Дух. Не слънцето осветява земята, нито въображението отваря небето — „Небе и земя ще премине” (Мат. 24:35), — а Божието присъствие, което обновява, обезтленява, обединява земята и небето. „И градът няма нужда ни от слънце…” (Откр. 21: 23). Литургичната реалност не е осветена от отминаваща светлина.
Невидимото присъствие на Господ осветява и разкрива всичко.
„За да имат живот” (Иоан. 10:10)
Литургията на св. Трапеза извайва, определя и конституира всичко във всички. Дивното и великото е, че литургичният дух се въплъщава в нашия живот. Литургията на Христовата жертва, която се свещенодейства върху св. Трапеза, е сърцето на нашия живот и самосъзнание. Тя сгрява и конституира живота ни. Крепи личността на всеки един от нас и нашата литургична общност.
Тя съставя и поддържа всичко в нас и около нас. Въплъщава и носи до нас и в нас съзнателно и осезаемо невидимото и нетварното. Преобразява и освещава видимото и незначителното. Преживяваме неслитното взаимопроникване на нетварното и тварното. На живота и смъртта. На движение и застоя. На тайната и разума. На чудото и закона. На свободата и природата.
Невидимото невидимо става видимо. Неизразимото неизразимо става изразимо. Недостъпното, отвъдното и оттатъшното обитават в нас. А ние сме нещо минимално (несъществуващо), което побира нещо безгранично и недостижимо. И колкото човек доброволно напредва в намаляването и заличаването на минималното, толкова и недостъпната слава сияе, осъщностява се и извежда от небитието на светлина безкрайни нови творения и радости.
В крайна сметка не знаеш дали невидимото е по-осезаемо от тварното или дали второто е по-свято от първото. Всички неща съществуват и са достойни, защото Светият Дух ги осиява.
И целият ни живот има смисъл само когато е облян от светлината на троичната любов и благодат. Той запазва свободата си, когато се предава на троичното свещенодействие. Не се разпада в безслънчевото пространство на малкото, когато се разширява от разпването върху кръста на жертвата, която св. Трапеза открива. Животът тогава ни утешава, когато се „измъчва“ от духа на свободата, който духа където иска.
Ние съществуваме непрестанно, разширявайки се чрез вечния живот, когато предадем оръжията на нашето малодушие (т.е. на собствената воля) и оставим на волята на въплътилия се Бог цялата си участ, „целия си живот и надежда”.
Животът, който няма безкрайните, неограничени измерения на смъртта, е мъртъв, той е смърт. Ето защо животът, който е толкова силен, колкото и смъртта, има за входна врата смъртта на всяко тленно нещо; погиването на собствената ни душа, за да я намерим в отворено и безкрайно пространство, свободно от всякакви ограничения и тревоги. Затова, имайки смъртта за спътник, за съпруг, ние влизаме в общение с живота.
Който няма всичко, няма нищо. Защото дори и най-малкото, за което можеш да кажеш, че наистина го имаш, означава, че имаш всичко. Защото в светата благодат (в която всичко съществува и получава смисъл) всички неща съществуват заедно, отразяват се и се обобщават всяко в другото. Но ти никога не придобиваш всичко (т.е. истинно едно нещо), ако не пожертваш всичко за Него.
Остави всичко да бъде изпитано в огъня на Божествената литургия. Каквото остане, ще бъде изцяло динамично, по непонятен за тлението начин: „всекиму, който има, ще се даде, а от оногова, който няма, ще се отнеме и това, що има” (Лук. 19:26).
С Дух Свети и с огън Божествената литургия кръщава човека, природата и времето. И излизат светците, небето, вечността.
Те биват изпитани в огъня на Петдесетница и биват истинно оросени. Едно нещо ни вълнува: Той да направи каквото желае. Да бъде Неговата воля. И това е безкраен Рай за човека.
*
Не искам, не желая да живея дълго. Искам да живея с Теб.
Самият, живият и безкрайният си Ти.
Дойди и изпълни Твоята воля в мен. Дойди, както искаш и когато отсъдиш. Ела като вятър, като благословия, ако смяташ, че е правилно.
Дойди като мълния на изпитание и изкопай битието ми, ако смяташ, че така трябва.
Знам, че това, което ще последва след Твоето посещение, по какъвто и да е начин да дойдеш, ще бъде най-дълбокото, което желая и не мога да изразя, и не мога да го намеря никъде извън Теб. Затова Тебе търся и чакам.
Разочаровах се от себе си. Само Ти оставаш. И идвам при Тебе, Лекаря, просветлението и освещението на душите и телата. Идвам болен, какъвто съм, и Ти предавам живота и надеждата си.
Литургичната широта
Божествената литургия не е събрание на хора в рамките на тясна програма, план, концепция, занимание или мисия. Литургията е човешка свобода, „защото Христос ни освободи” (Гал. 5:1). Затова, молим Божията воля да се изпълни в живота на всеки човек. Всеки да има Христос като спътник и другар.
И тази сладост от общението на живота в Христос ни събира заедно, обединява в една горница. Това е пространството, начинът и планът на нашия живот.
Нека всеки върви свободно по пътя на своя живот.
Нека всеки плава в морето на собственото си премеждие.
Това, което Божествената литургия иска, не е да спре нашите планове, надежди и живот, а да ги потвърди, укрепи, благослови. И затова моли: „… придружавай тези, които плават; съпътствай онези, които пътуват, изцери болните, Лекарю на душите и телата.”
Ние сме заедно с нашите братя и сестри в Христос, не сме отделени някъде, а се радвамев Иисус Христос на живота си, „на всяко място на Неговото владичество”.
*
Разстоянията са премахнати. Свещеникът моли тайно: „Владико, погледни от небето на преклонилите главите си пред Тебе (…) Ти, Владико, направи така, че предлежащите дарове да бъдат за всички нас за добро, всекиму според неговата нужда: придружавай тези, които плават, съпътствай онези, които пътуват, изцери болните, Лекарю на душите и телата”. Пространството е Вселената. Сякаш в храма с наведени глави стоят тези, които плават, пътуват, боледуват. Той не говори за малцината, за видимо присъстващите, а за всички, навсякъде. Тайнството на Божествената литургия „разпръснатите по света събира на едно място”.
Така, когато свещеникът се моли за онези, „които с вяра, благоговение и страх Божи влизат в този свят дом”, той сякаш се моли „за света, за всеки град и страна и за онези, които живеят в тях с вяра”.
*
От самото начало Литургията, със славословието на Царството на триипостасния Бог, с прошението си за мира на целия свят, отваря хоризонтите и интересите на вярващите.
Само по този начин, грижейки се за всичко, за великото, всемирното, съборното, покланяйки се на Онзи, Който ни е създал от небитие, и помнейки Неговото Второ Пришествие, вярващият подрежда своите дела — конкретните, личните, малките — във времето и пространството. Всеки човек има такъв произход и предназначение, че не може да намери себе си и своето спасение никъде другаде, освен в мира на целия свят и спасението на душите на всички свои братя, за което се молим в Божествената литургия. И в същото време човек не може да направи нищо правилно, да каже нещо истинно за големите и универсални проблеми и изисквания на целия свят, не може да обикне, ако не е поправил себе си, ако не се е кръстил, оцърковил и уравновесил чрез болезненото покаяние.
„Ние, които тайно изобразяваме херувимите”
Ние изобразяваме херувимите, т.е. отъждествяваме се с тях; ние сме „тайно”, т.е. вътрешно, литургично, следователно истинно херувими.
Божият образ, който е в основата на природата на човека, го издига до обожение по благодат. Божият Син, който е съвършеният образ на Отца, е единосъщен на Него.
Образът за Православието е неслитно тъждество. „Изобразяване” и „изобразявам” се отнасят до най-дълбоката връзка между лицата и нещата и до най-голямото уважение към конкретните лични качества.
… и пеем на Животворящата Троица трисветата песен
Ние пеем трисвятата песен, свещенодействайки Тайнството. И свещенодействието от само себе си излъчва песента. Трисвятата песен е слово, идващо от мълчанието на делото, затова е победно, незатихващо и и нечувано.
Нека сега отложим всяка житейска грижа: всяка грижа е оставена. Бива оставена, отхвърлена, за да приемем Царя на всичко. И тъй като този Цар (разбираме това след дълъг опит) е вечно Идващият, грижата винаги е отхвърлена.
Божествената литургия се простира навсякъде. Целият ни живот е станал литургичен, призван за сватбата на Агнеца: „безгрижната грижа”, душата и тялото, нашият живот и смърт, настоящият и бъдещият век.
С това да прогониш грижата вършиш делото (всички дела) уютно; Сам Бог върши всички дела. Ние отхвърляме грижите и приемаме Царя на всички.
Ние правим ту едно, ту друго. Грижата е объркване, Вавилонска кула; тя е огнен Молох, който изгаря човека по тяло и дух. Царят на всички е винаги идващият и възраждащ се. Срещата с Него сред трисвятата песен и изобразяването на херувимите вече води човека до есхатологичната свобода и му дава всичко по чуден и неотменен начин.
„Стихиите ще пламнат и ще се разрушат“ (2 Петр. 3:10). И всичко се облича в светлина и битие като дреха. Съществува, придобива същност. Изобразявайки херувимите в свещенодейственото песнопение на трисветата песен, ние се издигаме (в тялото или извън него, ние не знаем, Бог знае) на небето и принасяме заедно с блажените сили победната песен. Намирайки се там — над пространството и времето — навлизаме в есхатологията. Започва приемането на Господа, Когото невидимо ангелските чинове тържествено носят.
Така литургичният, възнесеният („възнесен на небето”) човек придобива нови сетива. Той вижда историята не от илюзорната страна, която е тварна и преходна, а от истинската, вечна и светла страна, която е бъдещият век. И тогава се радва и на този свят, защото вярващият живее връзката, която този свят има с вечния и нерушимия свят. Цялото творение има троично устройство и хармония. В неговите недра се пее трисвятата песен от „общността на светиите”, Църквата.
А трисвятата песен, пята свещенодействено в Божествената литургия, побеждава светската врява и кара всичко да служи, да съ-възпява в абсолютната тишина и благоговение на бъдещия век. Това показва, че вече сме приели залога на бъдещия живот и царство.
Литургичното взаимопроникване
Троичната любов разширява пространството в Рай: Рая на свободата, свободен от грижи, страх и омраза. Непрозрачността е премахната. Всичко блести като кристал. Стената е премахната. За всички има достатъчно място: „извършено е, както заповяда, и още място има” (Лук. 14:22). Всяко ново присъствие не е теснота, а разширяване, предоставяне на ново пространство и радост, „… радост (…) защото се е родил човек на света” (Иоан. 16:21). Защото имаме не тълпа от хора, а взаимопроникване на любящи се личности. Всички са във всички. (В пълен контраст с това е приемането на Иисус от Ирод и избиването на младенците).
Истината именно вкусваме в литургичния опит и общение. И я вкусваме с душата и тялото. Господ е Този, Който бива преломяван и не разделян, Който бива вкусван и никога не се изчерпа, а освещава Неговите причастници. Той е „небесният хляб, храната на целия свят”. Това е храната, която храни човека. Това е единствената надежда, която го спасява. Това е единствената радост, която осветява цялата му дълбочина и широта. Това е единственият начин на живот, който води човека до непрекъснато обновяване и обожение.
Нещо, което не храни всички, нещо, което не е радост за всички — „за целия народ”— не е твое: една твоя радост — и най-голямата, — когато не е радост, храна и облекчение за всички, и за теб не е нищо друго освен отрицание и гнилота. Ако радостта ти, бидейки раздробяема, се разделя, и бидейки вкусвана, се изчерпва, тогава е ад. Остави я и потърси нещо друго. Защото вместо да храни твоя вътрешен и истински човек, тя ще те изразходва напразно и неизбежно. Ще те разяде, ще те изяде.
В Божествената литургия намираме храна, живот и радост, които се споделят, бидейки преломявани, и не разделят, а обединяват; в които човек участва и които вкусва, но те не се изчерпват, а го освещават.
Тази органична връзка с другите се възприема като голямо предимство и като гаранция за всеобщото, лично спасение на човека. Това се свещенодейства в православната Божествена литургия и ясно се разкрива като дар и отговор на Божията благодат.
Който не обича, отрича своята природа. Унищожава усещането и възможността за познание, което е вечност. Който не вижда себе си да расте, когато се смалява и губи заради другия, се измъчва. Осъжда себе си на нечовешка тъмнина.
В Божествената литургия е различно: ние се научаваме да обичаме.
*
Не си изолиран и отделен от другите. Не си затворен в тъмницата на пространството. Не се задушаваш от присъдата на времето. Животът ти не е чаша вода, която, ако изпиеш, ще оставаш жаден, както преди, а ако не я изпиеш, ще изгние пред очите ти. Не си механична част от огромна вселена, нито индивид в анонимна тълпа. Началникът на живота е разбил заворките на механичното съществуване.
Ти си органичен член на една богочовешка тайна. Имаш конкретно, малко, минимално служение, което те прави участник в цялото. В твоето битие, в твоя характер се възглавява и осъществява тайната на живота. Ти си образ на Бога. Достоен си не заради това, което имаш, а заради това, което си. И си брат на Сина. Така всички влизаме в празнeнството на първородните.
Познаваш Бога във всичко — в структурата на твоята личност, в устройството на твоето битие. Виждаш Го да ходи. И различаваш Неговите следи сред ненаситната ти жажда за живот и любов. Борбата да Го достинеш е самото виждане на лицето Му. Това е възстановяване на твоето битие.
Литургията не е просто обикновена проповед. Не е нещо за слушане. Нито спектакъл. Литургията никога не остарява. Нейното „питие“ (срв. Катавасии на Пасха) не пресъхва. Човек не може да каже, че я е научил или е свикнал с нея, ако веднъж я разбере, ако веднъж бъде привлечен от нея.
Вярващите не проследяват като зрители и слушатели нещо, което ги вълнува повече или по-малко. Вярващите участват в Божествената литургия. Във всеки вярващ и в цялата литургична общност се свещенодейства Тайнството. Ние не виждаме Христос отвън, а Го срещаме вътре в себе си. Христос се изобразява в нас. Верните стават Христос по благодат…
Осъществява се едно чудно благодатно взаимопроникване и неслитно отъждествяване. Целият човек, по тяло и дух, влиза в несъставния свят на нетварната троична благодат. И в същото време той приема в себе си Христос с Отца и Духа. Целият Бог се принася на човека, „той се съединява с Него” (Иоан. 14:23). И целият човек се принася на Бога; „сами себе си и един други и целия наш живот на Христа Бога да отдадем“.
*
Да виждаш Христос външно като обект, да Го обичаш без покаяние, да плачеш от жал като дъщерите йерусалимски (Лук. 23:28), това води до подвеждащ, неработещ сантиментализъм. Напротив, тихото литургично свещенодействие дава правилното православно възпитание и етос на умиление. Радостта не се присмива и не наранява наскърбения, нито болката помрачава и разочарова слабия. Навсякъде цари умилението, което тайно и неизчерпаемо утешава, радва и побратимява всички.
Човешката сантименталност е едно, а литургичното умиление — друго. Едното повърхностно дразни и физически измъчва човека, другото приковава вниманието и утешава, разкривайки в пределните полета на битието нашата боговидна природа. Нещо, което те натоварва с тежък дълг и същевременно те окрилява с непобедима надежда. Човекът в своите непознати дълбини крие божествено чудо. Нито когато скърби, се разочарова в Църквата, нито когато се радва, се смущава от дребнавото и хаотично мислене. И скръбта, и радостта принасят литургично служение. Те имат еднакво свещенически характер, имат същия скромен вид и мисия, защото и двете могат да доведат вярващите до утехата на Царството.
Възкръсват дълбоки и непознати възможности, които човек крие в себе си. Всичко се съсредоточва в неговата „душа” — нажеженото дихание на живота, което Бог е вдъхнал от Своите недра.
Ние не се крепим върху гнили форми, не се храним със смъртна храна, „не ядем тленна храна” (Св. Игнатий, ΒΕΙΙ 2, 276). Не се борим с относителното и ефимерното. Не се надяваме на нищо от временното. Не говорим езика на Вавилон. Не влизаме в ада на идолопоклонството, в царството на тъмнината, на разделението, на измамата. Там тези, които принасят служение и на които им принасят служение, „имат уста, ала не говорят, имат очи, ала не виждат; имат уши, ала не чуват“ (Пс. 134:16-17).
Тайно и неизразимо вярващият, кръстеният, черкуващият се е вкусил нещо друго и се е успокоил и утихнал. „Напразно се смущава всеки човек.”
„Владееш небесните и земни твари”
В православната Божествена литургия имаме откровение на двете истини: колко много Бог е невидим и непостижим и колко много Той е близо до нас, вътре в нас.
Той винаги остава като Бог и човек до нас и в нас. И като Бог и Човек на непристъпния престол на Отца.
Това изразява молитвата: „Погледни, Господи Иисусе Христе, Боже наш, от светото Си жилище и от престола на царството Си и дойди, за да ни осветиш, Ти, Който горе седиш с Отца и тук с нас невидимо пребиваваш”. Свещенослужителят се обръща към Иисус, седящ заедно с Отца на престола на славата на Неговото царство.
Сега Бог на славата е толкова близо. Толкова позната и хомогенна е атмосферата, която цари в литургичната осветена реалност със света на славата на Неговото Царство, далечния, „горния”. И този недостъпен свят е толкова близък, че съществува заедно с нашия собствен. Те се обединяват, стават едно. Затова толкова просто говорим за толкова велики неща, и толкова тихо („тайно”) се обръщаме към Бога „свише“.
В същото време Христос е далеч от нас. Той е „с нас невидимо пребиваващ“. Това означава, че Той не съществува светски, не Го виждаме плътски с нашите биологични очи и емоции, нито пък Го разпознаваме чрез блясъка на свещите, слънцето или нашия интелект. Той остава невидим, непознат и неуловим във всички тези тварни елементи.
В Божествената литургия Господ наистина присъства като Богочовек. А вярващите, кръстени и участващи в св. Литургия стоят истинно в Него. Така, когато в молитвата се казва, че Господ „невидимо е” сред нас, ние се уверяваме, че Той „видимо” съществува, но чрез светлината на благодатта на Светия Дух и за новите сетива на вярата (душевни и телесни). Това означава, че Господ наистина съществува, „ипостасно виждан“, утешавайки най-съкровеното ни същество и спасявайки цялата ни природа.
*
Вярващият, участвайки в св. Литургия, е преодолял света на тлението.
Той живее и се радва, като се разширява отвъд заплахата на времето, отвъд границите на пространството. Докато те (пространството и времето) съществуват, човекът се храни тайно със „скрита манна”, с друга реалност, предшестваща времето и превъзхождаща пространството. А когато те престанат да съществуват, човекът също така може да живее и ще живее.
Тогава, слизайки от планината на литургичния опит, на участието в същинското Същество, човекът се движи по различен начин в творението. Мобилизира се по различен начин във времето. Присъства динамично като синапово зърно. Свидетелства за Царството.
Всички ние очакваме и имаме нужда от появата на онези, които ще дойдат от голямата скръб (Откр. 7:14). Смъртта вече няма да има власт над тях. Те ще са се кръстили „в смъртта” и ще са преминали към живота. Всички ние очакваме благословението на литургичните ликове. На онези, чието същество ще се радва, казвайки: „Видяхме истинската светлина, приехме небесния Дух, намерихме истинската вяра. Покланяме се на неразделната Троица, защото Тя ни е спасила”.
