Литургия на преждеосвещените дарове

Сърце на Великата Четиридесетница е Светата литургия на преждеосветените дарове. Наред с литургическите ръкописи, ние можем без преувеличение да я наречем “литургията на Великата Четиридесетница”, защото тя действително представлява най-характерното последование от този свещен период. Истина е, за съжаление, че мнозина от християните съвършено не знаят за нейното съществуване или само са чували името ѝ, или пък са били на нейното последование съвсем рядко. Няма как да ги обвиним за това. Днес литургията на преждеосвещените дарове се извършва в храмовете ежедневно сутрин, т.е. през работните седмични дни, затова малцина са онези, които не са ангажирани в тези часове, поради тяхната професия или работа.

В много храмове тя бива извършена всяка сряда следобед, т.е. в час, когато, ако не всички, то мнозина имат възможността да присъстват на нейното последование. Името си тази литургия е получила от самата своя природа. В най-конкретен смисъл тя е литургия на “преждеосветените дарове” ^[1]. Тоест тя не е като останалите ни познати литургии на свети Василий Велики и свети Йоан Златоуст, при които имаме предложение и освещаване на Светите дарове. В този случай даровете биват осветени, прежде-осветени, на друга литургия извършена друг ден. Преждеосветените дарове се изнасят по време на Преждеосвещената литургия, за да се причастят и осветят с тях верните. С други думи, литургията на Преждеосвещените дарове е причастие и общение.

За да разберем сътворителната причина на тази литургия, ние трябва да прибегнем към нейната история. Kорени ѝ се намират в най-древната практика на нашата Църква. Днес имаме навик да се причастяваме на редки интервали. През първите векове от живота на Църквата обаче верните са се причастявали на всяка литургия, а само онези, които са извършили различни тежки прегрешения, били изключвани от общението със Светите дарове за определен период от време. Тоест вярващите непременно са се причастявали всяка неделя и събота, а и редовно всеки път, когато се е извършвала Света литургия, а също и в случаите, когато празниците са съвпадали в  рамките на седмицата.

Свети Василий Велики свидетелства, че християните от неговата епоха са се причастявали редовно четири пъти през седмицата, т.е. сряда, петък, събота и неделя (Писмо 93). И ако не било възможно да се извърши Света литургия през седмицата, тогава вярващите са съхранявали части от неделното Божествено причастие и са се причастявали сами. Този обичай бил одобряван от свети Василий Велики. В манастирите и особено в по-пустинните месности, където монасите не са имали възможност да присъстват на други литургии освен неделната, са практикували същото, което и миряните от света. Тоест те са съхранявали осветени частици от неделята или съботата, като са се причастявали сами. Монасите обаче, представлявайки малки или големи групи, е трябвало да пристъпят към тези по-общи събрания, за да се причастят всички. Така започнало да се оформя малко последование.

Преди причастяването им всички те се молили и благодарели заедно на Бога, затова че ги е удостоил да се причастят. Ако е имало свещеник между тях, тогава той им е предлагал Божественото причастие. Това се случвало след вечерното последование или след молитвите на IX-я час (т.е. около 3 часа следобед), тъй като монасите обикновено са се хранили само веднъж след вечернята. Малко по малко те пожелали да поставят причастяването им в рамките на последование, което да напомня за Божествената литургия. По този начин се оформило последованието от Типика (т.е. по образеца на Божествената литургия), към чийто край те са се причастявали. Такава била майчината форма на Преждеосвещената литургия.

Нека се върнем на Великия пост. Божествената литургия в този период била извършвана само съботите и неделите. Древен обичай утвърден от църковните канони забранява извършването на Светата литургия през дните от седмицата, защото те били дни за пост и печал. Извършването на Божествената литургия било нещо несъвместимо с характера на тези дни. Литургията е пасхално тайнство, което има подчертан тържествен, радостен и победен характер. Това породило проблеми, тъй като християните се причастявали поне два пъти през седмицата, т.е. най-малко през двата седмични дни на сряда и петък, както споменава свети Василий. Решението вече съществувало – вярващите биха могли да се причастяват с преждеосветени дарове. Тъй като тези дни били постни, а пост в онази епоха означавало пълно въздържание от храна до залеза на слънцето, следователно приобщаването с даровете би трябвало да затвори поста, т.е. да стане след последованието на вечернята.

Именно тук историята се свързва с днешната практика. Литургията на преждеосветените дарове днес представлява последование на вечерня, към което се прибавя изнасянето на даровете, подготвителни молитви, Божественото причащение и благодарствените молитви след него. Оформянето на това последование в рамките на цялата Четиридесетница, според Теодор Студит е придало един интензивно “печален” характер. Във вечернята се вплели умилителни тропари, свещениците носят траурни одежди, Светата трапеза и Светите дарове се покриват с черни покривала, а молитвите са изпълнени със смирение и съкруха. Според същия отец “ритуалът се извършва в най-голяма тайнственост”.

Време е да хвърлим един поглед върху формата на самата литургия на преждеосвещените дарове, кристализирана след дълго развитие, и такава, каквато тя бива извършвана днес в нашите храмове. Вече отбелязахме двата литургически елемента, които я съставят: последованието на вечернята и Божественото причастие. Първата нейна част представлява обикновена вечерня от Великия пост с някои малки модификации. По време на песнопенията от IX-я час свещеникът облича своите свещенически одежди и прекадява. Началото започва с “Благословено е царството…” според образеца на Божествената литургия. Чете се предначинателния 103 псалм, т.е. този, които описва творческото дело на Бога. Той е предначинателен както за вечернята, така и за целия денонощен кръг, който, както е известно, започва от вечерта според еврейския обичай; за първа част от денонощието се счита нощта. След това дяконът или свещеникът приканва вярващите към мирната ектения. Следва четенето на 18 катизма от Псалтира: “Към Господа викнах в скръбта си, и Той ме чу”.

Тя е част от Πсалтира, отреден да се чете по време на вечернята от Великия пост. В същото време свещеникът приготвя в проскомидията преждеосвещените честни дарове от литургията на миналата събота или неделя. Полага осветения хляб на дискоса, смесва виното и водата в светия потир и ги покрива. Вечернята продължава с песнопения на псалми от светилничните молитви и умилителни тропари от деня, които се поместват след последните стихове и се прави вход. Прочитат се два откъса от Стария Завет, един от Битие и един от книгата на Причтчите. Внимание заслужава умилителното песнопение на “Да възлезе молитвата ми” от втория стих на 140 псалм, което се пее след четенията по шест пъти, от свещеника и хора, докато Светата трапеза се прекадява.

Впоследствие се чете ектения за различните членове на Църквата – оглашените, подготвящите се за Свето кръщение “на онези, които се подготвят за просвещение(=кръщение)”, и вярващите. След отпуста на оглашените започва втората част, т.е. причащаването на верните.

Следва изпълненото с голямо умиление пренасяне на преждеосвещените дарове от проскомидията към жертвеника, докато вярващите се покланят до земята, а това бива съпътствано с песнопението на древния химн “Сега силите небесни”.

Подготовката за Божественото причастие включва главно Господнята молитва, т.е. “Отче наш”, след което следва причащението, а след него благодарствената молитва. Литургията завършва със съкрушителна задамвонна молитва. Тя е моление, което се свързва с извършването на тази умилителна литургия в периода на поста. Духовната борба на Четиридесетницата е тежка, но и победата над невидимите врагове е сигурна за онези, които се борят достойно. Възкресението не е далеч.

Божествената литургия на преждеосвещените дарове е едно от най-хубавите и умилителни последования на нашата Църква. Тя е глас от дълбочината на вековете, от живата древна традиция на Църквата. Глас, който казва, че вярващият не може да живее Христовия живот, ако не подновява постоянно единството си с извора на живота, т.е. Тялото и Кръвта Господни. Защото Христос е “нашият живот”.

^[1] Преждеосвещената литургия казано по-ясно на български език  означава литургия на преди-осветените Дарове. Бел. прев.