Лицата на праведниците

982 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Бог обича да ни говори по много начини, нашепвайки ни Своето необикновенно послание. Но дали ние сме готови да чуем гласа Му? Дали сме способни да се спрем, залутани из криволичещите пътеки на битието и да се вслушаме в Неговия глас? Можем ли да утихнем, да се взрем в себе си и да прозрем Неговото съвършенство, отпечатано върху наранените ни от страсти души? Той вечно блика и животвори, обгръща ни и ни напомня за Своето тихо всемогъщество, но ние понякога забелязваме това, а друг път го пропускаме. Понеже сме потопени в непрестанния панаир на суетата и в безкрайните проявления на себелюбието си.

Жалко е, че малцина от нас имат преобразени сърца, за да прозрат и оценят сиянието на светостта. Но не онази, която е изобразена върху иконите на Божиите угодници и пред която всеки вярващ и невярващ човек застава респектиран и отговорен пред себе си и Твореца. А обикновената, ежедневна святост, която лъха от страниците на отвореното Евангелие на живота. Онази, която стопля и озарява, обнадеждава и вдъхновява хората, които се опитват да водят истински духовен живот, верен на  заветите на светото Православие.

Господ слага печат върху всяко Свое творение и особено върху онова, което се старае да Го последва и да Го изобрази в себе си в рамките на своето кратко странстване  на земята. Свети Юстин Попович обичал да повтаря, че човешкият живот е или икона на Бога, или икона на дявола. И когато ние, които искаме да се спасим от примката на този безутешен свят, се вгледаме в себе си, наистина прозираме правилността на тези думи. Те са като диагноза за нашето странстване между стихиите на небето и земята, между нашепванията на ангелите и навяванията на демоните. Нашите лица са огледало не само на това, което е стаено  дълбоко в нас, но и онова, което е извън нас. Ние го носим по неизбежност като послание и без дори да искаме, го предаваме на околните.

Но когато Божията благодат обитава в човека, тя не може да остане скрита и сама започва да говори за себе си. Тогава думите, жестовете и движенията стават знаците на нейното невидимо присъствие. Нейната тиха власт не може да бъде обяснена с нищо друго, освен с парадокса на вярата. Тя е плод на личното благочестие и на многобройните ни опити да изобразим в себе си  Христос. Затова и Спасителят изрича: „затова ли се донася светило, за да се тури под крина или под одър? Не затова ли, за да се тури на светилник?”(Марк. 4:21). Тези светилници са жалоните към Небето и пътеводителите към Небесния Йерусалим. Бог е любов, радост, пълнота, вечното и неизказано добро, което като нежно послание достига до ония, които са го открили в живота си и които се опитват да спазват Неговите свети повели. Бог слага Своя печат и Своето пречисто озарение върху ликовете на хората, които не само говорят за Него, но и са го открили в съкровището на сърцето си. Свети Николай Велимирович изрича в едно свое разсъждение:  „Лицата на праведниците са прекрасни и силно привлекателни. Беседващите с Бога имат такива лица. На Моисей се налагаше да покрие лицето си с покривало, понеже то така сияеше, че народът се боеше да се приближи до него“ („Житие и слова”, стр. 77).

Това са външните физически проявления на посещението и пребиваването на Божията благодат в човека. Мнозина от нас мислят, че тя има само вътрешно, успокояващо и терапевтично отношение към личността и я приемат като вид убежище от ежедневния ужас на злободневието. Приемат нейния психосоматичен ефект и смиряващо страстите въздействие.            Но живото свидетелство на нейните носители е много по-пълноценно и всеобгръщащо. Божията благодат е не просто една от енергиите на Бога —

тя е единствената и пречистената; тази, която преобразява, утешава, животвори и озарява всичко наоколо. Както лицата на онези, които  продължително време наблюдават Слънцето, се стоплят, озаряват и заблестяват с отражението на неговата светлина, така и  малцината, които са последвали светиите в примера им да подражават на Спасителя, го изобразят в живота си, отразяват  и предават Божията светлина на другите около себе си. Поклонниците, който посещавали свети Серафим Саровски в Дивеево, и особено Мотовилов са били свидетели, как лицето му просиявало с някаква неземна светлина, подобно на малко слънчице, и озарявало всичко наоколо.

Един от великите подвижници на благочестието на 19 в., св. Амвросий Оптински, излъчвал със своите жестове, движения и цялостно поведение тази особена нетварна светлина. Всички, които общували със забележителните боговидци на 20 в., св. Паисий и св. Порфирий, са предали на останалите това неземно свидетелство. Станали са волни или неволни свидетели на това как старците се преобразявали и озарявали всички с присъствието си. Нещо повече — от тях се излъчвало благоухание, както от светите мощи на Божиите угодници.

Лично познавах отец Георги от с. Жегларци и си спомням с трепет срещите си с него. Този нисичък и с нищо незабележим на пръв поглед човек беше толкова непринуден и вдъхновен, естествен и жизнеутвърждаващ, че се запечата в съзнанието ми за цял живот. Неговото поведение беше освободено от всякаква поза, външна показност и  заучени маниери. Той се шегуваше непрестанно, самоиронизираше се и се смееше с чист и неподправен смях като малко и невинно дете. Приемаше всички гостолюбиво, без да има претенции или забележки към външния им вид и странностите на поведението им. Беше непринуден и мил, достъпен и аристократичен и във всичко ненатраплив. Гледаше събеседниците си с една особена нежност и деликатност и никога не им правеше забележки. Нещо повече —  нямаше каквато и да е  отсенка в цялостното му външно поведение. Хората около него така се прехласваха от присъствието му и разказите за живота му, че изгубваха представа за времето и пространството. Постепенно и неусетно потъвахме в една особена атмосфера на надвремевост и лекота, някакво тихо усещане за сладост и блаженство. А това бе атмосферата на Небето, струяща от проникналата в него Божия благодат. Той бе толкова искрен и внимателен, че просто нямаше как да бъде забравен. След срещата си с него посетителят бе изпълнен с божествена лекота и сладост, с едно предвкусване на царството Божие. А той говореше просто, с кратки думи, чисто битийно и непредсказуемо. Защо? Защото беше благодатен. Носеше сиянието на светостта и на блажената, пречиста вечност.

Не само светиите и Божиите угодници, но и онези, които се опитват  последователно и упорито да водят православен начин на живот, пречистен в тайнствата на светото Православие, носят в себе си зрънцето на тази святост. Светостта е духовен феномен и всеки човек в една или друга степен става съсъд на Светия Дух. Даровете, които Всеподателят ни подава свише, се умножават и преумножават в хората, които подобно на благодарния слуга, изпълняват волята на Господаря си. После те отдават тези дарове на своите ближни, спазвайки Господнята заръка: „Даром получихте, даром давайте”(Мат. 10:8). Благодатните хора  достигат до най-висшата степен на богопознание, бидейки потопени в богомислие и размисъл за нетленното царство. Те достигат до обожение — освещаване на всяка своя мисъл, дума или дело. По този начин се превръщат в достойни носители на Божиите тайни, в икони Божии. Затова нека следваме техния пример. Въпреки нашето недостойнство и неспирните битки, които водим с немощите си и нашепванията на бесовете, нека бъдем подражатели на духовните хора, които са пример за нас и светилник по пътя към Царството Божие! Амин.