Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов
Харесва ни един бог, който няма връзка с нас. Искаме един бог на дистанцията. Просто да натиснем бутона и да дойде, когато ни потрябва. Искаме един бог, който да служи на страстите ни. Харесва ни този бог, неопределеният, от който правим религия и създаваме идоли. Харесва ни този бог, който се задоволява със сделката: „Ще ти дам, затова ще ми сториш това, което искам“.
Този бог задоволява нашето свръхестествено екзистенциално търсене, без да иска много. Избирам една бляскава религия и всичко е наред. Тя задоволява моето религиозно чувство, затова всяко духовно безпокойство в мен е приспано. Намирам се в килията на моя егоизъм, а бог е на небето като невидима сила подобно на тока в електроцентралата, следователно всичко е наред. Ако не устройва нещата така, както искам, ще го похуля, а когато имам нужда от него, ще изисквам неговата помощ, правейки и някое друго дарение, за да успокоя съвестта си.
Характерен е откъсът от книгата на Димитрис Мавропулос „Минавайки през храма“: „Психологически човекът има нуждата от една висша власт извън него и далеч от него. Той не може да приеме пряката връзка с Бога. Това е великата тайна и трагедия на човешкото битие — това, че човешкото битие се страхува от свободата“.
Православният път има друга перспектива. Бог е личност и нашата връзка е лична, пряка и онтологична. Не си спомняме за Него просто в един ден от седмицата с някакви молитви. Той е моят живот. Той е моят спътник. Той е моят Баща. След като прие плът, Той ме разбира и аз Му говоря. Слага пред мен царска трапеза и кани мен, окаяния, за да принесе Себе Си.
Говорим за един Бог, с Който имаме връзка, пълна със свобода. И в тази връзка аз имам отговорност и мога да използвам своята свобода и произволение. В тази връзка не изпълнявам заповеди, а заповедта става израз на моето сърце. Не се опитвам да поправя някакви външни прояви на моята личност, а да се изцеля и да се променя в Христос чрез лекарствата на Църквата. Да осъществя пълнотата на своята природа и да стана свят. Тоест всички мои вътрешни сили да се охристовят чрез борбата на аскезата.
Един личен Бог, във връзката с Който има всичко: разногласия, падения, викове, сълзи, смях, съмнения и прегръдки. Една връзка-битка, път на борба. Бог не иска от мен фануропити, петохлебия или просто да съм добро дете, за да живея няколко години повече. Той очаква да Му покажа моите рани, за да ги изцели и да мога да седна с Него на царската трапеза. Търси и очаква моето покаяние. Да искам единствено Него, нищо друго. Една такава връзка ни плаши, защото трябва да носим отговорност и да имаме крайна цел. Ще се наложи да се нараним и да се окървавим.
Един Бог, Който не е невидима сила, която няма връзка със света, а Който със Своята доброволна жертва взе на Кръста света и цялата история на човешкия род и така отвори за нас пътя на спасението. Направи смъртта заспиване и края — начало. Един Бог, Който винаги присъства и се открива в степента, в която аз искам да се открие в живота ми.
Нека стоим далеч от религизацията на вярата. Нека всекидневно имаме връзка с Христос на едно лично равнище. Христос не е за два часа в неделя сутрин — задължение, което изпълняваме, за да се разбираме с Него и да не ни закача. Нека разрушим стените и да влезем във връзката с Бога с отговорност и копнеж за спасение.
