ЛЪЖЕСТАРЧЕСТВО И ТОТАЛИТАРНОСТ

2040 0

kolokolaАвтор: Свещ. Дионисий Дунаев

Превод: Татяна Филева

Източник: www.kiev-orthodox.org

„Сериозен остава проблемът за така нареченото „младостарчество” – явление, свързано не с възрастта на свещенослужителя, а с липсата на трезв и мъдър подход към духовничеството от негова страна. На 28 декември 1998 г. Светият Синод взема много важно решение по този въпрос, даващо оценка на някои изкривявания на църковната традиция, стрещащи се у отделни духовници. За съжаление, ние и досега нямаме информация за това дали решението се изпълнява както следва във всички манастири и енории. Продължават случаите на самочинно налагане на неоправдани наказания, натиск върху волята на пасомите в онези области от живота, където Църквата предполага вътрешна свобода. Смятам за изключително важно прекратяването на такава практика и строгия контрол на управляващите архиереи за стриктно изпълнение на гореспоменатото Синодално решение”.

Алексий ІІ, Патриарх Московски и на цяла Русия (из доклада на Юбилейния Архиерейски Събор на Руската Православна Църква 13-16 август 2000 г.).

Би било погрешно да критикуваме изключително съвременния секуларизъм и дейността на сектите, скривайки недостатъците на енорийския живот на Православната Църква, въпреки че те съвсем не са следствие от православното учение, а по-скоро нездрав атавизъм, породен от човешката греховност и заблуди. В тази статия ще стане дума именно за един от тези недостатъци.

Много от читателите все още не бяха в състояние да слушат за това, какво е „лъжестарчество” или „младостарчество”, и, дай Боже, никога да не се сблъскат с подобно нещо, започвайки да водят редовен църковен живот (т. е. често да посещават богослуженията, да се изповядват и т. н.).

Въпреки че разглежданото явление все още не доминира в Църквата, то все пак предизвика безпокойство у свещеноначалието на РПЦ, което на заседание на Свещения Синод от 28 декември 1998 г. разглежда въпроса „за злоупотребите в духовническата практика, оказващи негативно влияние върху състоянието на църковния живот”.

Ще разгледаме въпроса детайлно. У някои свещеници „… вместо властта на любовта възниква стремеж към властване над душите на пасомите. Най-често тази страст се проявява в желание духовните им чеда да постигнат подвига на съвършеното послушание. Свещеникът, особено по-младият, „свръхревностният”, започва да изпълнява „подвига на старчеството”, изисквайки от енориашите безусловно послушание, пълно отсичане на собствената воля, отдаване на себе си във властта на пастира. Той категорично забранява дори и в непостните периоди четенето на светски книги, списания, посещаването на театри, кино, концерти, участието в културни мероприятия. Подлагайки на строга цензура живота на своите енориаши, такъв пастир изобщо не се съобразява личните особености, условията на живот и възможностите на всеки от тях, и най-главното, съблазнен от гордост, надценява собствените си дарования, приписвайки си редкия дар на прозорливостта, който са притежавали само избрани духовни старци, например преп. Серафим Саровски, оптинските подвижници, протоиерей Йоан Кронщадтски, Алексей Мечов и някои други”. („Настолна книга на свещенослужителя”, т. 8, стр. 637-638, М. 1988).

Трябва да добавим, че изкушението на властта и авторитета може да сполети свещеника на всяка възраст. И най-важното е, че едва половината от вината за това изкушение е на свещеника: защото другата половина е на онези енориаши, които провокират подобни неща. В психологията това се нарича „комплекс на спасителя”, когато пациентът пренася заслугата за своето оздравяване изцяло на лекаря, приписвайки му едва ли не свръхестествени свойства, поради което и самият лекар се заразява с този комплекс. Сега най-разпространената литература в православните среди, особено сред по-простите енориаши – това са книгите за различни старци и старици, които, притежавайки особени благодатни дарования, ръководели, съветвали, наставлявали своите духовни чеда, отличавали се с дар на прозорливост и пророчество. Но търсенето на „старци” е обусловено не толкова от четенето на горепосочените книжки, колкото от инфантилността и слабоволието на много вярващи, които, вместо системно да изучават сериозната православна литература, се ограничават само с някакви обскурантски брошурки и съветите на свещеника, издигнати в ранга на откровение.

Ето какво пише в гореспоменатата „Настолна книга на свещенослужителя”: „Хората, жадуващи да намерят духовна опора за себе си, избират такова духовно лице, което по някаква причина им е симпатично, и му се предават изцяло. Добре е, ако духовникът се окаже достатъчно опитен и честен, за да пресече такова отношение. А в противен случай възниква зависимост, причиняваща непоправима вреда на душата на обгрижвания”. (пак там, стр. 491).

Читателят си задава въпроса: „А тогава каква е функцията на духовника?” Ще отговорим: следва да различаваме духовничеството в света от духовничеството в манастира. Смесването на тези принципи води до лъжестарчество, при което „… някои духовници „пренасят строго монашеското понятие за безпрекословно послушание на послушника към стареца върху взаимоотношенията между мирянина и неговия духовен отец; нахлуват във вътрешните въпроси на личния и семейния живот на енориашите, подчиняват пасомите на себе си, забравяйки за дадената от Бога свобода, към която за призвани всички християни”. (Йером. Иларион (Алфеев). „Православното богословие на границата на вековете”. М., 1999). Пълното послушание в манастира е необходимо по силата на това, че човекът, постъпващ в манастир, се отрича от всичко свое: професия, семейство, материални блага, светски увлечения и дори име; той има нужда от адаптация и поради това се поверява на опитен старец за духовно обгрижване. Тук пълното послушание е обусловено от особеностите на манастирската общност, в която попада послушникът. А ако „манастирският” принцип на духовничество се появи в света, се получава следната картина: около енорийския свещеник се формира група от предани духовни чеда; решаването на всички въпроси от личния и обществения живот изцяло зависи от последната инстанция – благословението или запрещението на духовния отец. Той, като грижовен сват, подбира бъдещите съпруги/съпрузи на младите хора, сам подсказва на бъдещите студенти в какви ВУЗове трябва да постъпят, може да ги накара да напуснат работа, чийто характер му се струва „нехристиянски”, може да настоява за развод или приемане на монашески постриг, може да забрани на енориашите си да ядат храна, внесена от чужбина (кока-кола, ориз, кафе и т. н.) или да украсяват елха за Нова година. Известен ми е случай, когато подобен „старец” забранил на своя духовна дъщеря с диагноза рак на гърдата да премине химиотерапия, излагайки на риск живота й, дори без да взема мерки, може би, сам да я изцели. Има още много подобни примери.

Така се формира вътрешноцърковна групировка с култ към личността на свещеника, настроена враждебно и подозрително към всичко, което ги заобикаля: към светската култура, към другите вярващи и свещеници, към властта и дори към архиереите. Структурата на такива групировки е чисто сектантска с тревожни есхатологични настроения, всички житейски процеси им се струват апостасийни (като например „андикодовците”), те приписват възможността за спасение само на своята община. Има повече или по-малко националистично настроени младостарчески общини, които смятат за последна опора на православието Русия или Украйна (а често и двете взети заедно), докато целият останал свят за тях е населен изключително с масони, слуги на антихриста и закоравели грешници. Те не искат и да знаят за съществуването на други Поместни Православни Църкви, поне задграничното Православие за тях се олицетворява от личността на „коварния прокатолически интригант патриарх Вартоломей”.

Такива групировки имат свое, крайно ригорично виждане за нравствеността. Историята на християнството вече познава примери за подобни образувания, най-характерното от които е монтанизмът (ІІ век). Това образувание не е имало съществени догматически, а само нравствени различия с вселенската Църква.

В гореспоменатия труд на йеромонах Иларион (Алфеев) става дума за отношението на митр. Антоний Сурожки към духовничеството: „Свещеникът трябва да води хората към Бога, а не към самия себе си; той трябва да бъде проводник на Божията благодат, а не на своите собствени идеи; трябва да събира хората около Христос, около храма и Евхаристията, а не около себе си. Мисията на духовника е да приведе човека към Христос; а когато човек срещне Христос в своя личен опит, свещеникът трябва да отстъпи на заден план и да не засенчва Бога със себе си”.

А как трябва да се осъществява духовническата дейност в една обикновена енория? Мисля, че ако свещеникът не притежава особени благодатни дарове, подобно на Оптинските старци (Амвросий, Лъв и т. н.), преп. Серафим Саровски, св. Йоан Кронщадтски и други известни духоносни хора, то в своите съвети към енориашите следва са се ръководи от онези основи на християнската етика, които се изучават в духовните училища, следва да чете повече сериозна богословска литература, да не бърза с изводите и, в края на краищата, да има дори елементарна трезва житейска мъдрост. Той не трябва да налага своето мнение на енориашите, а само да предлага, да съветва, да не се лени да изслушва, да помислят заедно, да разгледат конкретната ситуация заедно с духовното чедо. Ако пред духовника стои дилема, труден въпрос, той трябва да избере такова решение, което най-много да съответства на християнските принципи. Можем да посочим следните задължения на духовника в една обикновена енория: най-главното е изповедта; на първо място духовникът трябва да следи духовното израстване на своето чедо. Пастирът-духовник трябва да полага всички усилия за това в семействата на неговите духовни чеда да царят мир и любов. По тяхна молба той може да оказва влияние върху членовете на тяхното семейство, без да се лени даже да дойде лично в дома им. Личността на духовника не бива да оказва психологически натиск върху паството, присъствието на свещеника не бива да бъде в тежест, пастирите не бива да забравят, че са слуги на паството, а не обратното. В много енории духът на общността е изгубен именно поради това, че свещеникът е далече от паството и е затворен за него; дори причастявайки и изповядвайки, той неясно защо остава инкогнито. Но това е тема на друг разговор.

Продължавайки нашата тема, искам да кажа, че когато лъжестарецът изрича нещо за своите духовни чеда, и това не се случва и не се оправдата – тогава възниква съблазън човек да изгуби вярата си. Истинският пастир трябва да научи своето паство в много случаи самостоятелно, правилно, по християнски да намира изход от възникналите ситуации и да взема решения, а не да тича при духовника по най-малкия повод.

Постоянното тичане при духовника-лъжестарец „за благословение” е следствие от духовна незрялост и от същата инфантилност, благодарение на която много хора отиват в православни секти. А симптоматиката на лъжестарческата община и тоталитарната секта е много близка. В една община двама йеромонаси преподавали в неделното училище и разработили своя специална зашифрована азбука, така че странични хора да не могат да прочетат конспектите (елемент на езотерика) и забранявали на своите ученици да посещават уроците на свещеника (в чиято православност съм убеден), преподаващ в същата енория в училището за катехизатори.

„Старцелюбието” на много вярващи често ги тласка в лапите на лъжестарците. А ако те внимателно бяха чели житията на светиите, биха обърнали внимание на факта, че дори великите светии-пустинници са смятали за най-щастлив деня, когато при тях идвал обикновен енорийски свещеник със Светите Дарове…

Ще завърша статията с думи от гореспоменатите книги: „лъжестарецът засенчва Бога със себе си, поставяйки на мястото на Божията воля своята воля така, че това винаги е свързано с чувство на робство, угнетеност, униние. Лъжестарчеството е антихристиянско явление, водещо дори до духовна катастрофа и гибел… Такъв духовник трябва да бъде… запретен от свещенослужение. И във всички случаи, когато се случва нещо подобно, Църквата трябва да постъпи с цялата си строгост. На това ми отговориха, че ако се постъпи така и някой свещеник се постави под запрещение, то няколкостотин хора ще излязат от Църквата. Те няма да излязат от Църквата, те ще излязат от лъжецърквата; и това трябва ясно да се осъзнава. И въпросът не е в количеството, а в това какви са тези хора. Ако те са само духовни чеда на този свещеник, на този лъжедуховник, те всъщност не са Църквата, не принадлежат към Църквата и са отпаднали от нея; те боготворят идол, изпаднали са в култ към неговата личност, и този идол трябва да бъде низвергнат”. (Йеромонах Иларион (Алфеев)).

 

Приложение

Изявление на Светейшия Патриарх Московски и на цяла Русия Алексий ІІ:

… Прискръбно е да се види, че и сред живеещите в Русия се срещат хора, които се стремят да подражават на „ревността за Православието”. Дори някои клирици от нашата Църква, пазейки само на думи преданост към своето свещеноначалие, се държат като разколници, претендирайки за ролята на „старци”. Критикувайки свещеноначалието, те, за разлика от духоносните отци в миналото и настоящето, чрез критиката се опитват да привлекат вниманието към себе си и така да си създадат авторитет. Като правило, те обявяват за непременно и единствено условие за спасение пълното подчинение на онези, които прибягват към тяхното ръководство, превръщайки ги в нещо като роботи, не можещи да извършат никакво дело, колкото и незначително да е то, без благословението на такъв „старец”. Така човек се лишава от онази благодатна свобода на волята, която му е дадена от Бога. За потвърждаване на своята правота те неправомерно се позовават на творенията на светите отци, профанирайки тяхното велико дело и изкривявайки самото понятие за старчество.

Истинският старец, най-вече благодарение на своята висока духовност, се отнася внимателно към всеки конкретен човек. По силата на своята опитност и своя благодатен дар, той разкрива Божия образ в човека с онези средства, които са в съгласие с духовното устроение и възрастта на конкретния човек. А отделни съвременни „старци” (по-точно ще бъде да ги наричаме „младостарци”), не притежавайки духовно разсъждение, налагат на въцърковяващите се мъчни за носене бремена (Лук. 11:46), в своята пастирска дейност прилагат щампи, пагубни за духовния живот, неоснователно прилагат към миряните, в по-голямата си част духовно неукрепнали, форми на духовно ръководство, уместни само в монашеството.

Нерядко като доказателство за преданост към себе си те изискват от идващите при тях да продадат оскъдното си имущество, в резултат на което те, лишавайки се от имущество и жилище, попадат под пълна зависимост от такъв пастир. Едно толкова превратно тълкувание на думите на Спасителя: всичко, що имаш, продай… и… върви след Мене (Лук. 18:22) повече се съгласува с практиката на съвременните тоталитарни секти, наводнили Русия в последните години, отколкото с духа на Евангелските завети.

„Църква и време” №2, 1999