ЛЮБИМАТА МОЛИТВА НА СТАРЕЦА ЗАХАРИЯ-ЗОСИМА

480 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Много често в духовния ни живот става така: четем житията на светите отци и техните душеспасителни наставления, възхищаваме им се, изпадаме в чувство на религиозен възторг и дори ги препоръчваме на православните си приятели, но дотам. Когато трябва да ги изпълним и приложим в собствения си  малък свят, полагайки ги като живи камъни в духовния си опит, ние просто не го правим. Не само проявяваме леност и нехайство, но дори и умишлено избягваме това. Проплакваме, въздъхваме и продължаваме да тънем в своя толкова сладък полумистичен унес.

Уви, практиката е слабото звено в цялостното ни поведение и като православни, и като християни. А дълбоко съкровеният смисъл на всичко прочетено е неговото практическо приложение. И ние не просто можем, а и сме длъжни да го превърнем в своя духовна плът и да го положим като огнен печат в живота си. Само така можем да бъдем наистина Негови — верни Христови приятели, а не някакви външни наемници в светата Му армия. Единствено тогава можем да зарадваме нашия Спасител, Който проля за нас Своята жертвена Кръв на светото Си Разпятие.

Без практиката ние сме по-скоро „слушатели“, а не изпълнители. Неверни  и лекомислени последователи, недостойни да бъдат истински ученици и спътници по пътя към царството Божие. И нещо още по-тежко и укоряващо — самоизобличаваме се в нашето маловерие и дразним врага на нашето спасение.

Един от забележителните мистици на светото Православие, св. Максим Изповедник обичал да повтаря: „Богословие без практика е богословие на демоните.“ Незнайно откога и откъде в богословските среди се е утвърдило грешното мнение, че в наставленията на светите отци нямало, разбирате ли, нищо приложимо, което да ни бъде от полза за реалния ни духовен живот и за решаване на проблемите ни в него и извън него в орбитата на личността ни. Те били относими само към абстрактната сфера, в необозримата нереалност на мистичния ни опит, което ни прави още по-отнесени и отдалечени не само от решаването на болезнените въпроси на духа, но и на битието. Те едва ли не само ни помагали да продължаваме да пребиваваме в това мистично опиянение, в което сме се самопотопили и така по-безболезнено да понасяме несгодите и предизвикателствата на живота.

Не е истина твърдението, че техните съвети  са само допълнително украшение към въздушните кули, които градим, за да избягаме от примката на света, която ни задушава. Безброй са примерите в живота на известни и неизвестни угодници Божии,  които са получавали практически отговори на въпросите си не само в стихията на духовния си живот, но и в изграждането на цялостния си лик на съвременни православни християни.

В наставленията на всеки благодатен мъж има насоки, които са ключ към разбирането на обожения свят и пряк указател как да изпълним с духовен смисъл нашия скромен отрязък от време тук, на земята. Особено красноречив пример за това е духовното наследство на един от най-благодатните мъже на Русия в началото на размирния 20 в. — радонежкият старец Захария-Зосима (1860-1936). Още от началото на своя монашески опит той въвел в личното си молитвено правило една съкровена молитва, която обичал да предава като наставление на идващите при него поклонници. Старецът  обичал да им казва следното:  „Трябва да се молим така:  „Господи, Сам живей в мен, Сам говори, Сам действай“. И когато Господ говори чрез човешките уста, всички думи на този човек действително се сбъдват, всичко казано от него се изпълнява. И самият говорещ се чуди на това. Само трябва да имаш твърда вяра и да предадеш на Господа и сърцето си, и устата си“(„Велики руски старци”, ч.1, стр. 411-412).

Какъв по-ярък пример за единение с Бога от този! Каква по-силна и мощна насока за водене на пълноценен духовен живот! Какво  по-чисто откровение! То е свидетелство за много неща. То е ясно доказателство за наличието на изявени християнски добродетели, въплътени само в едно или две изречения, но изречени от душа и сърце в Духа Светаго! Това е пример за осъзнаване на собствената духовна немощ и дълбоко лично недостойнство като Божие творение.

Това е не само преживяване на Бога, а цялостно предаване на волята на Бога със силата на вече пречупената свободна воля и готовност за пълно общуване с Неговите нетварни енергии. Какво дълбоко смирение и осъзнат вътрешен кеносис съдържа това откровение! То звучи като обяснение в любов и пълно отдаване без остатък или мисловни уговорки. Защото е изречено чрез устата на св. ап. Павел: „Защото вие сте храм на живия Бог, както е казал Бог: „ще се поселя в тях и ще ходя между тях; ще им бъда Бог, а те ще бъдат Мой народ “(2 Кор. 6:16).

Всеки, който изпълни това сакрално наставление, измолва Божията благодат и се превръща в съсъд на Светия Дух! Това е копнеж за пълнота, зов за завръщане към обятията на бащата, излязъл от дълбините на душата на съсипания от скръб блуден син! Желание за сливане, поглъщане от Бога и претопяване в Неговата неизразима святост. По този начин човек изпълнява целта на християнския начин на живот и дълбокия смисъл на всяко подвизаване в Христа Спасителя — да просвети духа, душата и тялото си и да постигне обожение на личността си. Не само да се приближи към Бога, но и да пребъде в Него и Той да го изпълни всецяло, без никакъв остатък. И по този начин  да се превърне в икона Божия, свята и благодатна. Но през призмата на своя богат духовен опит и пълноценно общуване с нетварните енергии на Бога старецът Захария-Зосима уверява, че „думите на този човек се сбъдват, всичко казано от него се изпълнява“. Този човек е не просто облагодатен, той е Божи.       Бог чува молитвите му, приема приносите и оброците му и обзема всяко искрено желание на неспокойното му сърце. Като знак за избраничеството му Бог излива изобилно върху него Своята бликаща благодат и словата му не само дават живот, но и се осъществяват релефно в живота на околните. Чрез него като посредник Божи и посланик на Небето Христос диша в този грешен свят и предава рецептите Си на всички, които Го търсят от душа и сърце, с цялата отдаденост на своята природа.  Това е най-добрият критерий, зрелият плод  на богословието на практиката, който расте и дава израз на всичко извършено във вътрешната стаичка на Духа, смисълът на търсенията и зрънцето сред плявата на битието.