Автор: прот. Павел Великанов
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Пламена Вълчева
Притчата за милосърдния самарянин е една от ключовите притчи в християнството, защото засяга най-важния въпрос — въпроса за любовта. На първо място, на нас по правило съвсем не ни достига любов. Отбиваме се при възрастните си родители за няколко минути, за повече нямаме сили. Сядаме с децата си да прочетем така важните за тях стихчета, прочитаме първото, а за следващото нямаме време. Трябва да направим нещо добро за неприятния, намръщен, лишен от радост съсед, но ни се иска да отложим за някой друг път. Каква е причината за всичко това?
Същевременно ние прекрасно знаем, че когато нечия любов е насочена към самите нас, тя ни окрилява. Но от собственото ни сърце любовта се откъсва буквално с огромни усилия. И защо тази любов изисква толкова много усилия? Разбира се, ние в никакъв случай не можем да кажем, че въобще никого не обичаме. Много рядко се случва човек да не обича наистина никого.
В действителност любовта по правило е избирателна. Пред нас не стои вечният въпрос дали да обичаме, или не; разбира се, ние обичаме, въпросът е кого да обичаме от огромния списък с желаещи. На първо място ние се спираме на онези, които ни обичат. Това е нашето семейство, нашите деца, близки, родители. А останалите хора? За тях остава съвсем малко. Всъщност нас това изобщо не ни впечатлява, защото хората са много, а аз съм един.
Точно по същия начин разсъждавали и до ден днешен разсъждават онези иудеи, които се обърнали към Христос с въпроса: „Кой е моят ближен? На кого трябва да помогна най-напред?“. И със Своята притча Господ разбил на пух и прах тяхната на пръв поглед праведна, общочовешка представа за ближния. Малко известно е, че от гледна точка на старозаветния закон постъпката на двамата иудеи — свещеника и левита, които не помогнали на лежащия в локва кръв човек, всъщност е оправдана, защото и двамата отивали в храма в Йерусалим, за да участват в богослужението. Те много добре знаели, че ако се докоснат до труп, няма да могат да служат. И е разбираемо, че те не искали да станат нарушители на закона. Те си спомнили за този закон в момент, в който друг човек вероятно би забравил за него.
Любовта е винаги памет за другите. Нелюбовта е винаги памет за самия себе си. И двамата свещеници помнели много добре себе си и всички обстоятелства, свързани със съществуванието им. Затова за тях било лесно и като цяло безболезнено да забравят за нещастника, който точно в този момент се нуждаел от тяхната помощ и подкрепа. Но не можел ли и самарянинът да подмине пострадалия, още повече че този човек, меко казано, не му бил особено приятен поради ред причини — понеже бил иудеин, а иудеите не общували със самаряните?
Самарянинът е похвален от Самия Бог именно защото съумял да надмогне човешките условности и да извърши онова, което Бог очаквал от него — да помогне на живия, намиращ се на границата между живота и смъртта човек.
Смисълът на тази притча е напълно ясен: Бог иска от нас да спрем да делим хората на категориите „свои“ и „чужди“. На такива, които могат да отвърнат на любовта ни, и на такива, които понякога дори не я забелязват. Ближният — това не е този, който ти е близък и приятен, не е този, който е свързан с теб чрез връзките на кръвното родство, единството на възгледите или общите интереси. Ближният е този, който се нуждае от теб; този, на когото можеш действително да помогнеш именно сега. Единствено съвършено безкористната любов, която не очаква и която осъзнава, че никога няма да получи отклик или дори благодарност, всъщност е същият онзи най-мощен източник на любов към другите, който не ни достига толкова много.
Трудно ви е да повярвате? Пробвайте поне веднъж седмично да вършите някое наистина добро дело, без да мислите за благодарност, за компенсиране на изгубеното време, сили, вероятно дори и пари. Ако превърнете едно такова добро дело в правило в своя живот, много бързо ще видите, че качеството на вашия живот ще се промени, акцентите в него ще се изместят и вие изведнъж с изумление ще установите, че тези на пръв поглед дребни и безполезни от светска гледна точка добри дела, могат да се превърнат в най-здравата основа на вашето истинско, неподправено човешко щастие.
