Любовта, която не дири своето

554 0

Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов

Четем в интернет различни статии от типа: „Изкарай токсичните хора от живота си!“, „Многото доброта вреди“, „Обичай тези, които те обичат“ и други подобни моралистични истории, които в крайна сметка не издигат човека духовно, а го затварят още повече в неговия нарцисизъм. И в тях никъде не се говори за житейския кръст. Нито за затруднението, аскезата, битката, търпението, борбата, а за точно обратното: „Да си прекарвам добре, без да си помръдна пръста, всичко да върви добре при мен и да имам Божието благословение.”

Ала забравяме, че „благата с трудове се градят и с болки се постигат“. Нищо не получаваме даром. Дори и Божията благодат, която е дар за човека, изисква труд и борба, за да се задържи. Изцеление без борба не съществува. Няма златен медал в състезанието по ядене и пиене от канапето. Медала не го получава зрителят, който пие бира, наблюдавайки някое състезание, а този, който се е лишил от много неща.

Нека отговорим на някои от моралистичните психологеми.

Изкарай токсичните хора от живота си. Да не би в крайна сметка аз да съм токсичен за другите? Някога ще погледнем ли и от този ъгъл? Защо да виждам токсичност навсякъде, когато и аз може да имам проблем по отношение на другите? За да видя това, е нужно смирение. Ако обаче нямам смирен дух, винаги ще смятам, че не аз, а другият има проблем, и ще се хваля със своята мнима безгрешност.

Многото доброта вреди. Тогава светците напразно са обикнали и са се жертвали до смърт. Откога добродетелта, любовта, благото се побират в мерки и теглилки, само и само да не пострада егоизмът ни? Любовта няма край, в противен случай не е любов, а нещо друго. Ако поставиш граници на добротата като проява на добродетелта, ти я убиваш жестоко. Не! Ще обичаме докрай! Ще обичаме до смърт! Ще обичаме, каквото и да се случи! Ще раздаваме прегръдки, ако ще да ни плюят, ще обичаме, ако ще да ни хулят. Няма да вложим антропологичната онтология в математически уравнения. Няма да осакатим човешкото битие в неговия естествен ход към Източника на живота с евтини егоистични състояния. Алибито на днешната епоха е „Внимавай да не се нараниш!“. Ще обичам, ако ще да се нараня! За мен е важно, че обичам и това е достатъчно. Това какво прави другата страна, е неин проблем, а не мой.

Нека видим какво пише св. ап. Павел: „и се трудим, работейки с ръцете си. Злословени — благославяме; гонени — търпим; хулени — молим се. Станахме като измет на света, измет за всички досега. Не за да ви посрамя пиша това, а ви поучавам като мои възлюбени чеда. Защото, ако имате и десетки хиляди наставници в Христа, много бащи нямате, понеже аз ви родих в Иисуса Христа чрез Евангелието. Прочее, моля ви, бъдете ми подражатели, както съм аз на Христа” (1 Кор. 4:12-16).

Обичай тези, които те обичат. Тук идва Господ и поставя нещата на местата им: „Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни. Защото, ако обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда? Не правят ли същото и митарите? И ако поздравявате само братята си, какво особено правите? Не постъпват ли тъй и езичниците?И тъй, бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец” (Мат. 5:44-48).

И последните думи на Господ на Кръста слагат надгробната плоча на всяка форма евтин морализъм в днешната епоха: „Отче! прости им, понеже не знаят, що правят“ (Лк. 23:34).

Любовта прониква навсякъде. Но ако я открием в удобството, тогава това не е любов. Любовта отива и при врага, и при различния. Отива навсякъде и винаги. В противен случай се превръща в хедонистична емоция, в която има ужасен нарцисизъм, очакващ въздаяние, за да се задоволи.

Смелост е да обичаш, когато не те обичат. Там започва да благоухае на святост.

Не може, Господи, да си се качил на Кръста за мен, без да си бил виновен, а аз да търся любов и въздаяние, когато Твоята любов никога не подири какво да вземе, а как да се отдаде,  и то на каквато и да е цена.

В православния духовен живот не режем кръста с трион, а го прегръщаме и се качваме на него. Това е моментът, в който чуваме как се отварят райските двери.

„Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога, и Бог — в него” (1 Иоан. 4:16).