ЛЮБОВТА НА МИРЯНИТЕ

323 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“(Малка Богородица)и храм Св.Атанасий“, гр. Варна

Няма по-голяма награда за един свещеник от любовта на миряните. Всички други офикии и награди, които е получил или ще получи, имат своето значение и в никакъв случай не бива да бъдат пренебрегвани, но те са само второстепенни и незадължителни. Най-силното признание за неговия пастирски труд е фактът, че хората го търсят и обичат. Това означава, че той е получил от Вседържителя Христос най-важния дар — на любовта. Тази вдъхновяваща и опияняваща, необяснима Божия любов, която идва „свише“ и разпалва небесния огън в сърцето му.

Дали той е млад или дългогодишен служител — йерей, протойерей или свещеноиконом, в града или на село, — избледнява пред любовта на миряните. Всеки свещенослужител от момента на своето ръкоположение трябва да допуска в съзнанието си, че може да изпадне в немилост, като по този начин Бог може да иска да го изпита. Но дори и тогава, когато изпадне в това нежелателно състояние, ако обича искрено Христос и хората, Неговите ангели ще го пазят и ще бдят над него във всичките му пътища.

Уви, всеки има своите недостатъци, които на езика на светата Църква  се наричат „немощи“, някой — повече,  друг —по-малко, и те са като сянка, която  следва свещеника навсякъде. Но ако той обича хората и им се отдава, тогава Милостивият Бог ще му даде „благодат въз благодат“и ще го закриля. В служението си всеки духовник  преминава от сила в сила и от знание в знание,  и ако е разпалил в себе си огъня на обичта и старателно го поддържа, никога няма да пропадне.

Това означава, че е изпълнил най-важното, което иска Спасителят Христос: „Синко, дай си мен сърцето“(Прит. 23:26). Защото, ако Той види сърце чисто и готово да Му служи, влиза в него  и му дава неизказаните Си дарове. Излива ги като мощен поток, за да преобрази изцяло неговия малък свят. А  свещеникът, при цялото си недостойнство, ги раздава на вярващи и невярващи и на всичко, до което се докосне.

Това е любов отдаваща, искрена и благодатна. Тя пресушава блата и ги превръща в градини, възражда като жива вода пустинята на човешките сърца и разнася в тях пламъка на Христос. Тя няма как да не бъде уважена от хората, които ще му отговорят със своята чисто човешка любов, която ще го запази във всички връхлитащи обстоятелства. Тогава неприятностите, клеветите, завистта  и добре прикритите злобари няма да успеят в кроежите си и ще отстъпят. Цялата завист и омраза няма да постигнат целите си и той ще продължи да стои на мястото, на което е призван.

Когато хората видят един сърцат свещеник, те му вярват, гласуват му доверие и с усмивка прощават недостатъците му. Докоснати от неговия пламък, те са готови да го следват навсякъде.    Но това е и много задължаващо, защото те ще изискват от него винаги да остане в това благодатно  и озаряващо състояние  и да не го губи въпреки всички изкушения. Защото той сам е „вдигнал летвата“ и всякакво понижение или проява на самощадене неминуемо ще има своето отражение.

Понякога хората си тръгват, защото са прекалено капризни и имат необосновани изисквания, но друг път те просто са забелязали отпадането на благодатта. Тогава мълчаливо и вежливо ще се отдалечат, като отидат при друг духовник, или просто ще спрат да посещават храма. В това му състояние Христос ще му дава знаци и той, горкичкият, е длъжен да ги види.

Но и обратното — в любовта на хората може да има скрита съблазън, те могат да я превърнат в култ  и дори да го помислят за светец. Похвалите и изразите на откровена любов на хората около духовника могат да го задушат и опиянят до такава степен, че да го доведат до състояние на прелест, което може не само  да го заблуди, но и да го погуби. Затова той просто не трябва да се самозабравя и да губи така важното за него и за всички нас смирение. То е най-доброто лекарство във всички случаи. В поведението си свещеникът, усещайки тази топла любов, е нужно да възпита в себе си чувството за дистанция, което в много случаи може да го избави от нежелани последици.

Има много случаи на провалили се свещеници, които са си повярвали, заблудени и убедени в своята изключителност,  и техният пример трябва да се има предвид от всички нас. Но ако свещеникът съумее да се съхрани  от тези опасни съблазни, той ще се радва на богатството на обичта на миряните и ще черпи от него в най-чистия смисъл на думата.

В скромния си опит на духовник познавам няколко свещеници, които са оставили светла диря  след себе си и имената им се споменават дълго, след като те са напуснали този свят. Стигнали до различна степен в църковната йерархия, бидейки амбициозни или напълно неамбициозни, динамични или терапевтични, със служението си те са пренесли небесния огън до сърцата на хората и са ги насочили по тесния път на спасението.

Бог ме удостои да познавам такива духовни мъже  като отец Георги, на когото гостувах в село Жегларци, и отец Васил Стаменов от Варна, който беше репресиран от безбожния режим заради ревностното изповядване на вярата си,  и от опит знам какво отражение имаше не само върху мене,  прохождащия, но и върху всички общуването с тях. Хората ги търсеха за наставление и изповед, идваха от различни краища на страната, носеха им подаръци, оставяха им пари  и въобще им се отплащаха за помощта с каквото могат и както могат. Виждайки ги така отдадени на служението им, ги водеха на лекар, свързваха ги с хора, които им помагаха и така изразяваха признателността си към тях.

Но далеч не е задължително да достигнеш до такава степен на известност, за да заслужиш доверието на хората. В различните енории има много случаи на изцяло  отдадени свещеници без оглед на възраст или място в йерархията на църковния живот, които се радват на този наистина безценен дар.

А тогава, когато Христос ги прибра при себе си, благодарните миряни поръчваха панихиди, даваха дарения и ги записваха за поменаване в манастири и свети места, като си предаваха устно имената им. Такива хора заживяват вечно в паметта на хората и макар да са изминали години и дори поколения,  техният пример свети за всички нас, недостойните. Те се радват на всеобща почит от православни и неправославни, вярващи и невярващи.

Те са разбрали най-важното в своето избраничество, а това е, че истинското служение е не само на Бога, но и на хората. Да даде Бог на всички нас, въпреки всичките ни немощи, да не забравяме за тях и поне малко да се опитаме да бъдем като тях озарени от светлината, която са разпръсвали, и това да ни даде вдъхновение и дръзновение да продължим напред.