ЛЮБОВТА ПО-ВАЖНА ЛИ Е ОТ ДОГМАТИТЕ?

2358 0

Автор: Сергей Худиев
Източник: pravmir.ru
Превод: Силвия Николова

Когато чета, че „любовта е по-важна от догматите”, отчасти разбирам за какво става дума. Хората, в това число и вярващите, са слаби и грешни. Те подменят вярата в истината, пред която трябва да се смирят, с вярата в себе си като носител на истината, който трябва да смири всички.

 

За онези хладните, начетените със заучена ортодоксия е казано достатъчно много и достатъчно лошо в самото Евангелие. Също така е казано много в Евангелието и за това, че признак за истинския християнин е любовта. Но, какво е любов?

 

Любовта е желание да дадеш от своето благо на ближния. С това могат да се съгласят и християни, и невярващи. В какво те няма да се съгласят – в мащабите на това благо. И християнинът, и невярващият ще се съгласят в това, че любовта се проявява в желанието ближният да е здрав, да има достатъчно от всичко – свобода, достъп до образование и медицинска помощ, задоволяване на неговите както физически, така и емоционални нужди, като например, потребността от подкрепа, от уважение от страна на ближните.

 

За невярващите обаче, които изхождат от това, че няма Бог, няма и вечен живот, който ние бихме могли да придобием или изгубим, всички блага, за които иде реч, могат да се отнасят само към този период между битието и небитието, който всъщност е нашият земен живот.

 

Християнинът вижда човека принципно различно. Животът е много, много повече от земния живот. Благодарение на това свръхестествено измерение човекът е призван да придобие такива блага, като вечното спасение, вечният живот и блаженствата. Любовта, в християнския контекст, иска най-вече човек да придобие това висше, с нищо несравнимо благо. Затова, каквото благо ние искаме за ближния и, в значителна степен, какво ще правим за това, се определя от това, ние в какво вярваме.

 

Тук ние неизбежно навлизаме в областта на догматите, тоест утвърждаването от вероучителния характер.

 

„Съществува благ Бог, Който иска да ни приведе към вечно спасение” – това вече е догматично заявление, което предполага, че, например, атеистите, будистите и политеистите не са прави. Ако човек смята, че няма Бог и търси вечно спасение е нещо безсмислено, той преминава покрай най-висшите блага, а любовта търси как да го убеди според неговата гледна точка. В такъв случай ние неизбежно встъпваме в спор по отношение на вероучението – при това с подбудителни мотиви към това, защо точно любов. Но, ако ние се съгласим, че Бог и вечното спасение съществуват, ще се изправим пред въпроса, как човек да го придобие. Всеки отговор на този въпрос, пряко предложение за пътя на спасението, неизбежно ще съдържа провъзгласяване на вероучителните представи, тоест ще бъде догматическо. Дори отговорът „Не е важно вие към какви догматически представи се придържате, важно е да се вярва в някакво общение с Бога и да се проявява доброта към хората”, ще бъде догматическо. Той ще предполага, че тези, с които не се съгласяваме, не са прави, и си струва тяхното мнение да бъде променено. Ще приведа пример.

 

Английският философ Джон Хик в хода на развитието на своите възгледи стигнал до суперикуменизъм (възглед, който се нарича още религиозен плурализъм) – за всички религии, всяка сама по себе си свидетелства за някаква неизразила се духовна реалност и помага на човека да преодолее своята егоистична затвореност. (За Хик тези възгледи се явяват отражение на неговата политическа борба против расизма – в идеята, че една религия превъзхожда всички. В друга той е виждал упадъка на европейския империализъм, който високомерно третирал другите религии и култури като „нисши”).

 

Оказало се обаче, че този твърде открит и всеобхващащ подход  принудил Хик да подхвърли християнството на решителна критика и да отхвърли Апостолското свидетелство за Иисус Христос. В своята критика на християнството той ни най-малко не отстъпва „догматически”, подобно на християните в своята критика към езичеството. Освен това му се наложило (макар и той да не се спира подробно върху това) да отхвърли вероучението на всяка една реално съществуващата религия – доколкото в неговата концепция не се вмества нито една религия, която утвърждава конкретно пътя към спасението. Правейки някакви, уж съдържателни потвърждения за духовната реалност, надеждата, която влиза в рамките на земния живот,  духовно основаване на етиката, ние неизбежно обявяваме напълно противоположното за погрешно мнение. От такава логическа неизбежност в това, че А е истинското, неизбежно следва, че отрицанието на А е лъжовното.

 

Всякакви опити да се създаде „догматическо” учение неизбежно водят към създаване на учение с друг набор от догмати.

Всяка ерес е не по-малко догматична, отколкото ортодоксията – тя все нещо утвърждава, все нещо оспорва. Затова въпросът не е в това, придържаме ли се към някакви догмати – към някакви догмати ние неизбежно се придържаме, а в това, верни ли са те, откъде сме ги взели, на какво са основани.

 

Особено очевидно противоречие би било да се каже (както понякога се казва), че „аз не искам да си имам работа с догматите, искам да следвам простичкото учение на Иисус”. Работата е там, че учението на Иисус е строго догматично. – Той не приказва просто така, не изказва някакво мнение за вярата. Той говори, че тези, които се отказват да повярват в Неговото свидетелство за Себе Си, подлагат своето вечно спасение на опасност.

 

Ето и един пример: „Затова ви казах, че ще умрете в греховете си; наистина, ако не повярвате, че съм Аз, ще умрете в греховете си.

Тогава Му рекоха: кой си Ти? Иисус им отговори: Аз съм това, което ви и говоря отначало. (Иоан. 8:24,25).

 

За придобиване на спасение трябва да се вярва в Иисус – в това, какво включва вярата в определени истини за Него. Тук гръцкият текст съдържа явна отправка към   „Аз Съм” – името Божие, с което Бог се е открил на Моисей в Изх. 3:14. Вярата в Иисус предполага вяра в това, което Той е говорил. Да се казва „аз вярвам в Иисус, но ето тези думи от Евангелието не приемам” е пълна безсмислица. Никакъв друг Иисус, освен Иисус от Евангелията, няма.

 

Иисус говори за Себе Си в Евангелието като за Този, Който е бил с Отца преди битието (създаването) на света (Иоан. 17:5), като и за Този, Който ще дойде да съди всички народи в последния ден (Мат. 25), като и за Този, Който изпраща Пророците (Мат. 23:34).

 

Разглеждането на това учение, неизбежно изправя пред нас въпросът за това, как Иисус се съотнася към Бога, как в Него човекът се съотнася с Бога и догматите, приети на Вселенските Събори.

 

На тези въпроси има и отговори.  Например, Халкидонският догмат утвърждава, че Иисус Христос обладава две природи. Той е съвършен Бог и съвършен Човек. Тези догмати са здраво вкоренени в Писанието – неслучайно в хода на протестантската Реформация, когато хората решително отхвърляли Преданието, за да препрочетат Писанието отново, дошли до тези същите догмати за Троицата и двете природи в Христос.

 

Можем ли да се откажем да вярваме в тези догмати? Можем. Но, това ще означава, логически неизбежно, че вие приемате една от осъдените на Съборите ереси, които ни повече, ни по-малко, са догматически.

 

Да се вярва в Иисус, означава да се вярва в догматите. Любовта изисква да се придържаме към тях и да ги изповядваме. Да напомним, любовта е да желаем на своя ближен благо, а най-висшето благо е спасението; същото това спасение, което по думите на Иисус, се придобива с вярата в Него. Такава вяра, неизбежно, е догматическа.

 

Затова, да се противопоставят „любовта” и „догматите” е очебийна грешка.

Това е като да се каже: ”Любовта на доктора към пациента е по-важна от медицината”.  Любовта към пациента е много, много важна. Никой от нас ни бе искал да си има работа с враждебен или равнодушен лекар,  но още по-малко бихме искали да си имаме работа с лекар, който не се интересува от всички етапи на медицинските догмати и смята, че основното в медицината е да бъде само добър и приветлив.

 

Наистина, много е важно да си добър и приветлив, но опасните болести не се лекуват с усмивка, независимо колко широка е тя. Те се лекуват в съответствие с догматите на официалната медицина. Ако лекарят обича своите пациенти, той точно от любовта си към тях се старае да изучи своята наука колкото се може по-добре, да се съветва с опитни колеги, да следи всички нови постижения в медицината. Та нали, ако докторът не следва догматите на официалната медицина, той ще изхожда в работата си от някакви си други догмати, а това може да не се отрази възможно най-добре върху здравето на пациентите.

 

Любовта не трябва да се отделя от истината.

 

Нали любовта е търсенето и искането на благото на ближния. Ако изхождаме от това, ние сме длъжни да полагаме всички усилия, за да разберем как да постигнем това благо.

 

Евангелието казва как вярата в нашия Господ Иисус Христос, истинния Бог и истинния Човек, Който умря за нашите грехове и възкръсна за нашето оправдание, спасява.