Автор: архим. Георгий Тертишников
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Пламена Вълчева
„Посочи ми (Господи) пътя, по който да вървя, защото към Тебе възнасям душата си” (Пс. 142:8)
„Странник съм на земята, не скривай от мене Твоите заповеди” (Пс. 118:19)
В името на Отца, и Сина, и Светия Дух! С такива дивни слова пророк Давид изразява своето чувство на неудовлетворение от земните блага, своя непрестанен глад и жажда за Бога. Светите Божии угодници често сравнявали земния живот с дълъг път, а човека — със странник, който върви по този път. Нашият земен живот е път — учели те, — който обаче не се измерва с разстоянието, а с времето. Но ето, че благословеното от Бога поприще на живота достигна своя предел. Странстването на душата, търсеща бъдещия град, приключва, портите на вечността се отварят и душата влиза през тях, оставяйки тук, както в преддверието на дома своите връхни дрехи, тленното тяло, за да се изпълни древното Божествено предречение: „пръст си и в пръст ще се върнеш” (Бит. 3:19).
Какво има зад затворените двери на вечността? Каква вест може да предаде на своите роднини и приятели отишлата си душа? С какъв съвет тя може да утеши и подкрепи онези, които продължават своя земен подвиг в трудове и скърби? Тайните на бъдещия живот са ни открити в Свещеното Писание и в учението на светите отци. „Блажени са мъртвите, които умират в Господа отсега. (…) нека починат от трудовете си: делата им вървят заедно с тях” (Откр. 14:13) — пише тайновидецът апостол Йоан Богослов.
Блажени са онези, чийто земен живот е бил подготовка за влизане в обителите на небесния Отец. Техният жребий е царството небесно. Но жалка, неизразимо жалка е участта на онези починали, които са прекарали земния си живот в нерадение. Тяхната участ е осъждане и вечни мъки. Но единствено Бог определя участта на починалите и никой не може да я узнае предварително. Знаем само, че „няма човек, който да живее и да не съгреши”, че „никой не е чист от сквернота, дори и ако само един ден живее”.
Велика е утехата, велика е наградата за онзи, който спасява ближния си от временно нещастие! Каква награда ще получи онзи, който чрез усърдни молитви помага на починалия да получи опрощение на греховете и да наследи вечно блаженство!
Към молитва за починалите ни подбужда християнската любов, чрез която всички ние взаимно се съединяваме в Иисус Христос и съставляваме духовно богатство. Покойниците — това са наши ближни, които Господ ни е завещал да обичаме като себе си. Господ не казва: обичайте ближните си, докато са живи. Той не ограничава любовта към нашите ближни до земните, временни предели, а иска тази любов да премине и в задгробния живот. Ние сме длъжни по християнски да обичаме своите починали ближни и постоянно да засвидетелстваме тази любов с молитва и грижа за тяхното вечно спасение, защото те също не ни забравят в задгробния живот. Те си спомнят за нас, съжаляват за нашите прегрешения и също се грижат за нашето спасение.
Друго средство, спомагащо за подобряване участта на починалите, е милостинята, или подаянието от тяхно име на нашите нуждаещи се братя. Благодарение на нуждаещите се нараства броят на хората, които се молят на Бога за спасението на душите на починалите. Подавайки милостиня в името Христово, ние вършим най-приятното на Христос дело: „Който прави добро на сиромах, дава назаем Господу” (Прит. 19:17). Най-силното средство за подпомагане на покойниците обаче остава Божествената литургия с нейната безкръвна Жертва за упокоение и спасение на мъртвите. Тук Сам Бог тайнствено слиза от небето, принася Себе Си на жертвеника и умива греховете на починалите със Своята Кръв, когато свещеникът потапя частиците от просфората в светата чаша с думите: „Умий, Господи, греховете на тук поменатите със Своята честна Кръв по молитвите на Твоите светии”.
Братя и сестри! Като поменаваме починалите, ние сме длъжни да помним, че времето на нашия земен живот е безценно; тогава ние заработваме своята вечна участ. Нека положим твърдото намерение да преминем благоразумно и богоугодно краткото си земно странстване, да го прекараме в подготовка за вечността чрез дела на любовта, благочестието, вярата и надеждата. И тогава, завършвайки земния си живот, ние ще се сподобим да чуем пресладкия и утешителен глас на Спасителя на света: „Дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание мира” (Мат. 25:34). Амин.
