Автор: о. Спиридон Василакос
Превод: Константин Константинов
Духовният човек е нежен, благороден, прозрачен, чист, жив. Може да създаде живи отношения.
Великите светци, казва св. Паисий, ако имаха семейства, щяха да бъдат много успешни съпрузи. Защото са умеели да се смиряват, да се разпват, да зачитат, да отстъпват, да обичат.
Св. Паисий казваше, че добрият калугер може да стане добър съпруг и добрият съпруг може да стане добър калугер, защото е отговорен човек, човек на кръста, чистотата, истината, искреността, смирението.
Нека не си правим илюзии и да казваме: ех, ако бях в манастир! Да, ако беше, щеше да я оплескаш още повече, отколкото в семейството си. Сякаш в семейството „охладняваш“ (ξεπαγιάζεις), а в манастира се освещаваш (αγιάζεις)… Ако не вземеш кръста си, няма да имаш връзка с нашия смирен Бог.
Нужно е уважение към болката на другия, към неговото присъствие, към неговата нужда и труд.
В манастира „Григориат” живял един свят човек — о. Атанасий, игумен на манастира. Това бил един от онези нежни хора, които по цял ден се трудили, водели суров живот и въпреки това имали нежност и невероятно благородство. Веднъж той стоял на балкона, вече бил много стар, и видял една метла да прелита покрай него и да пада в пропастта. Някой я изхвърлил. И той казал:
— Чеда, кой хвърли метлата?
— Благословете, отче, аз! — казал един млад монах.
— Ела тук, чедо!
Младият монах отишъл и той му казал:
— Защо хвърли метлата?
— Геронда, развали се!
В манастира сами си правели метли.
— Можеш ли да отидеш и да ми я донесеш?
— Геронда, развали се!
—Добре, стори ми този труд. Щях аз да отида, но не мога. Можеш ли да я донесеш?
— След като настояваш, ще я донеса. Да бъде благословено!
И я донесъл.
Той му казал:
—Чедо мое, метлата се развали, но това дърво има стойност. Защото някои отци са отишли в гората да намерят подходящо дърво и са го донесли в манастира, обработили са го добре, за да не се набодеш. Това дърво е изработено с труд. Кажи „Прощавай“, занеси метлата на мястото ѝ, утре ще я поправим и пак ще стане метла.
В това обикновено дърво Божият човек виждал труда на братята. А ние в собствения си дом не сме осъзнали какъв труд полагат някои хора, за да влезем и да стъпим на чисто, да седнем на измито и да ядем хубаво ядене. Ние търсим други неща, а любовта се намира в дома ни, но имаме толкова егоизъм, че не можем нито да я усетим, нито да ѝ се зарадваме.
Връзката с Бога свършва ли някога? Когато светите подвижници били на смъртен одър и душата им се готвела да излезе от тялото, ги питали:
— Геронда, какво искаш?
— Малко време, детето ми.
— За какво ти е?! 105-годишен си!
— Искам още малко време.
— Какво ще правиш с него?
— Ще го използвам за покаяние и любов към Бога и човека.
Душата му това искала и за това копнеела, което означава, че живата, чистата и истинна връзка никога не умира.
Ние, когато придобием това, което искаме, се устройваме, нагаждаме и след това чуваш съпрузите да казват:
— Е, толкова години сме заедно. Децата сега пораснаха и си тръгнаха от нас.
Смятаме присъствието на другия за даденост. Това обаче не са симптоми за старост. Защото старостта не започва с побеляването на косите, а с почерняването на душите. Когато имам душа, която навярно никога не сме открили, понеже нямаме връзка с Бога и след като нямам връзка с Бога, не съм намерил душата си, душата ми е мъртва, болна, неподвижна, непреклонна и аз вътрешно съм остарял. Нима е възможно някога връзката ми да се обнови и възроди? Не. Не ни остават сили — защото човекът, който обича, и на 5, и на 95 години е огън, а ние оставяме усилието, слизаме от кръста, оставяме смирението, отдалечаваме се от любовта. Това е истината. И казваме след това, че се боим от смъртта. Но боим ли се от смъртта, която живеем всеки ден, смъртта на връзката, на душата? Как можем да дишаме толкова години това зловоние на смъртта? Как издържаме тази егоистична неподвижност и непреклонност на нашето самохвалство?
И след това имаме претенции към другия. Ние сме неподвижни, но искаме другият да е спринтьор. Ние да направим една стъпка (а другият десет). Случайно да не се преместим от канапето и телевизора — ако дистанцинното беше броеница, щяхме да благоухаем, щяхме да сме придобили непрестанната молитва.
Бързаме, искаме да направим една стъпка, а другият вече да е стигнал в Австралия и да се е върнал. Бързаме, другият трябва непременно да се промени, да стане според нашата мяра. Аз съм станал Прокруст и поставям другия на моето ложе (Прокрустовото ложе) и го искам според моите мерки. Стърчи? Режа го. Недостига? Издърпвам го. Не ми казвайте, че не правим така. И не само това.
Това, което имаме във връзката ни с Бога, се проявява и във връзката ни с другия. Това е въпросът. Ето какво означава вяра — връзката с Бога.
Какво искам от Бога? Постих 40 дни. Заблагоухах ли? Правя 30 поклона на ден. Я да видя дали съзерцавам нетварната светлина!
Бързам. Отивам във фитнесзала. Другият ме пита:
— Години наред ли ходиш?
— Не, днес отидох.
Пазя и диета и след три дни отивам и сменям целия гардероб, защото мисля, че ще сваля 30 кг. Ето как бързаме. Бързаме и искаме другият да се промени, да стане според нашата мяра, да направи едно, да направи друго. Чакай бре, детето ми, защо бързаш? Поетът казва да избягваш това, което съдържа в себе си думата βία (насилие) и една такава дума е βιασύνη — бързане. Ти направи ли нещо, за да направи нещо и другият? Не го правиш. За мен другият е като растение, което искам да порасне, но го дърпам постоянно и накрая го изкоренявам.
Веднъж видях една много хубава картина. Един овчар. Тези хора, бидейки сами в планината, сред опасностите, са придобили опит, който е станал мъдрост. Имаше една много тясна пътечка, а той бе с голямо стадо. И какво направи? Чакаше, не буташе напред овцете, а чакаше да минат една по една.
Изчакай. „Искам детето ми да стане това и това, да стане учен! Жена ми да е такава! Мъжът ми да е такъв!” И бързам, дърпам и изкоренявам другия и нервната му система; умът ми е прилепнал в това, което нямам, не виждам нищо добро, но всичко това не е нищо друго, освен неподвижността на егоизма ми. Причините за това са духовни.
Егоизмът ни показва, че се движим със слаба, угнетяваща и стресираща скорост. Постоянно търчим и никъде не стигаме. Докато смирението е свята сила.
Говорим за любов. Добре. Но ти избързваш и не чакаш другия. Евангелието казва, че св. Йоан Богослов бил юноша, а ап. Петър бил по-възрастен. Казали им, че Христос е възкръснал. Св. Йоан Богослов оставил ап. Петър насред пътя и пръв стигнал до Гроба. Този, който има такава любов за Христос, девствена, чиста, истинна любов, няма ли да иска да влезе вътре и да види какво става? Той обаче не влязъл. Изчакал да дойде ап. Петър. Аз чакам ли жена ми? Защо той чакал да дойде Петър? Защото дълбоко в себе си знаел, че възкресението не е негова придобивка и няма да има стойност, ако не го сподели с Петър — с този, който е по-бавен, по-възрастен и закъснял.
Сретение Господне. Св. Анна и св. Симеон Богоприимец. В Храма било оживено. Както например в Тинос, където е иконата на света Богородица, имало много хора и било много оживено. Света Богородица влиза вътре, държи Христос в обятията си, двама човека Го разпознават. Двама човека разпознали великия Бог в малкия Младенец — св. Анна и св. Симеон. Защото години наред те се подвизавали, за да стигнат до тази висота, от която да видят Невидимия. Да ви попитам — ние виждаме ли Бога в нашата жена и в нашите деца? Не, защото не се подвизавахме, не се преместихме, не се смирихме. Виждаме това, което се вижда, но то няма такава ценност.
Колко добре прикрито е това, което имат хората и което изисква много любов и търпение, за да можеш в даден момент да го видиш. Кой може да заяви днес, че познава децата си? Никой. Или че познава жена си, мъжа си? Никой. Защото се застопорихме и се нагодихме в нещата, които се виждат, а те имат ли стойност в крайна сметка?
Св. Симеон и св. Анна видели Младенеца в обятията на Майка Му и се поклонили на Великия Бог. Защото Великото се крие в малкото.
Христос казва: „Аз съм Пътят”, но и хората са път за Христос. Какъв път за мене е Христос и Той за нас? Той е най-добрият път за нас, а ние най-лошият за Него. Ние станахме път на неблагодарността, предателството, безразличието, омразата. Най-лошият път. В крайна сметка Христос стигнал, минавайки по този път, там, където трябвало да стигне, до върха на любовта. Той не спрял във всичко това, както спираме ние, спираме в много малки неща, а стигнал до края и се разпнал.
Наскоро чух една хубава песен — бях в такси и даже казах на шофьора, който като ме видя да влизам, тръгна да сменя станцията:
— Остави я!
— Харесва ли ви?
— Остави да я чуя!
В нея се пеееше: „Умирам за теб, ако ще да си измама! Не казах, че си лъжа, но те наричам любов!“.
И си казах: бре хора, това само Христос има право да го каже! След като знае, че съм измама, че съм лъжа. Аз те наричам любов, Аз се разпвам за теб! Такъв е нашият Бог. Колко хубави неща са това. А аз дори най-малкото не направих, нито се помръднах, нито се смирих, нито излязох от удобството си, нито разбрах, нито чух, нито уважих.
Виждате къде се намираме и какво представляваме.
Нямаме душа. Това е нашият проблем. Защото всичко, което Църквата ни дава, ни прави събрани — молитвата прави човека събран в себе си.
Един случай, разказан от преп. Ефрем Катунакийски.
Един послушник казал на стареца си:
— Не мога повече, омръзна ми да казвам „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”. Нищо не видях! Покажи ми някое чудо от молитвата, за да я казвам! Не съм видял нищо досега!
„Господи Иисусе Христе, помилуй ме!” — това, което не казваме нито на Бога, нито на човека. Как можеш да го кажеш с други думи?! „Обичам Те! Искам Те!” Не сме се научили да казваме такива неща.
Днес не казваме: „Умирам за теб, ако ще да си измама”. Не! Днес казваме: „Искам те, искаш ме, защо да го мислим? Искаш ме, искам те, защо ни е да се женим?”. Перфектно! Идеално. Това отхвърляне на кръста ние наричаме кръст и не се женим…
И така, ако кажеш на другия, на Бога „Помилуй ме” с цялото си сърце и същество, тогава си намерил утеха, светлина, покой, топлина, сладост, както и ако кажеш: „Обичам Те!”. Но ние загубихме това разбиране.
— Искаш ли да видиш чудо? — казал старецът на послушника. — Върви при извора, вземи кошницата, напълни я с вода, казвай постоянно молитвата и ще видиш, че ще донесеш водата в килията.
Послушникът отишъл, напълнил кошницата с водата и започнал да казва молитвата. Водата стояла вътре. Вървял един час. Но срещнал някой на пътя.
— Какво правиш?
— Добре съм.
— Откъде си?
— От Солун.
— Майка ти добре ли е?
— Добре е.
— Къде живееш?
— Отсреща.
— Какво ново? Баба ти жива ли е?
Малко оттук, малко оттам. Неща, които нямат същност и ценност и в които се разпиляваме и накрая вътрешността ни се опразва и пресъхва. Докато чрез истинната и жива връзка, която имам с Бога, и чрез връзката на любовта, която имам с другия човек, никога няма да се опразня. Няма да има място нито за страх, нито за скръб, нито за депресия, нито за стрес. Но когато съм празен, в мен идват и се загнездват всички тези състояния.
Трябва да вляза в сърцето си, на което ме учи молитвата. Да гледам моята истина, на което ме учи смирението. Да обичам, т.е. да се жертвам, на това ме учи любовта и когато имам такава връзка с Бога, е сигурно, че ще имам такава връзка и с другия човек. Затова нашите отношения са духовно събитие.
Когато бяхме деца, в квартала имаше един възрастен човек, който от сутрин до вечер пускаше една и съща песен и хората го одумваха, защото имаме хубави думи, с които можем да определим другия и целия му живот. Езикът ни е много силен, можем да намерим една дума и нищо повече да не кажем. И така за него казваха:
— А, отново празнува старият ерген!
„Благочестиво злословие“. И каква песен пускаше? В нея се пееше:
Казвам му: сърце мое, къде ме водиш?
Казва ми: при онази, която обичаш!
По-добре с теб и луд,
отколкото самотен и разумен!
Каква истина.
Казвам му: сърце мое, къде ме водиш? Чувате ли какво е това, което ме води до другия? Не е моето нагаждане, а сърцето ме води до другия. Имам ли сърце? След като нямам, след като никога не го потърсих и никога не се борих, къде да го намеря?
Тива има много бележити личности, има и един велик философ — Кратис, който бил ученик на Диоген, но в много неща не бил съгласен с него. Ако четете творбите му, от които много малка част е запазена, ще си помислите, че той със сигурност е чел Евангелието. Но той е живял много преди Христовото рождение.
Кратис бил много богат. И си представете един богат човек, от онази епоха, който носел отличителни дрехи, живеел в хубава къща, имал и много пари. Богаташът от онази епоха правел каквото си искал, имал и власт. Кратис направил нещо. Запомнете Диоген с фенера и това, което ще ви кажа за Кратис, защото ще видите една висша философия, която може да издигне човека до истинското богословие.
Кратис в даден момент продал къщата си, нивите си, обърнал ги в пари и влязъл в една лодка. Учениците му наблюдавали това. Тогава учениците се отнасяли благоговейно към учителя си, защото всяко негово движение и слово било поучение. Той влязъл в една лодка, съблякъл скъпите си дрехи, поставил всичките си пари в лодката и запалил всичко. Изгорил цялото си имущество, а след това започнал да разпръсква пепелта в морето. Учениците стояли на брега и го гледали. И какво казали? Това, което казали и за Диоген. „Учителят полудя”. Ама възможно ли е да изгориш цялото си имущество? Да изгориш дрехите си? Трябва да си луд. Когато излязъл навън, вече нямал нищо, гол излязъл на брега. И го попитали:
— Учителю, какво направи?
И чуйте какъв отговор дал:
— Кратис задържа Кратис. (Ο Κράτης κράτησε τον Κράτη)
Това означава, че човек — този велик философ го проумял — може да се разпилее в своите дрехи, пари, къща, работа и така да загуби самия си живот. Колко трагично. Затова той изгорил всичко. Това означава, че трябва да намеря душата си, която е разпиляна в хиляди неща, да се смиря, с тази душа да срещна другия, да му състрадавам, да го уважавам, да го обикна, да го прегърна и приема, защото той е моят кръст. Ако намериш кръстта си, си намерил човека, който си. И със сигурност в това, което ще живееш с другия, ще почива и Божията благодат, ще отморяваш с другия и върху вас ще почива Божията благодат.
Това е бракът, това е връзката, това е любовта, това е спасението за човека, умъртвяването на тази самота, която от мъчителен ад става състояние на общение с другия и божествено общение с Бога.
