Любов, граничеща с безкрая

464 0

Автор: архим. Павел Пападопулос
Превод: Константин Константинов

Повечето хора се влюбват в другия, защото не го познават. С други думи,  влюбват се в тайното, в непознатото, в надеждата за едно лице, което ще осъществи копнежите им. Затова и мнозина не след дълго губят любовта и ентусиазма си. Връзката им е започнала по погрешен начин и е останала такава, след като  егоцентричната измама на себичността е породила разрив. Затова хората се разделят, след  като са охладнели помежду си.  Познанието на другия ги е разочаровало. Очаквали са едно, а друго са намерили. Искали са другият да бъде по техните мерки и теглилки. Но не той е виновен, а ние. Много пъти в една връзка само искаме, без да даваме, и постоянно търсим задоволяване на своето его и воля.

Така се разочароваме, защото егоцентричността не ни оставя да приемем, че другият не е съвършен, че егото ни не е съвършено. Разочароваме се, след като сме очертали щастието си в рамките на хедонистичното ни подчинение.

Затова се проваляме да живеем богоугодно. Животът ни се превръща в потвърждение на плиткоумието, което ни е обзело. Една връзка, пълна със самота. Една празнота, предизвикана и поддържана от неудържимото ни себелюбие. И любовта, и връзката вече изглеждат като врагове. А  откриването към другия като капан. Невинаги обаче е така…

Съществуват хора, които колкото повече напредват във взаимното си опознаване, толкова по-голяма обич придобиват. И обичта им се променя и става любов. Една връзка на взаимно проникване  и мир. В теб се ражда усещането за нужда от другия. За твоето „несъществуване” без него.

Това е един начин на живот съгласно троичния първообраз. Затова тези хора нямат нужда от материалното, за да са щастливи. Задоволяват се с докосването на своите погледи. Стига им да могат да кажат на другия: „Благодаря ти, че ме оставяш да те обичам”. Стават творци на своя собствен живот. Живеят живота като връзка с другия. Смъртни хора, които обаче са вкусили свободата на вечността. Тогава законите отпадат, бронирането на правата ни губи своята сила. Вече не съществуват граници,  защото действието на връзката е неограничено. Подобно на вътрешнотроичното общение на любовта. Връзката с другия става благословение, а не проклятие, дори и да е несъвършена.

За всичко това обаче е нужно смирено сърце, освободено от манията за себеобожествяване. Нужна е благодатта, която „немощното лекува и недостигащото възпълва”. Бог съществува като отношения между Лица, и човекът е призван да се спаси, т.е. да се възпълни чрез участието си в троичната връзка Бог-човек-ближен.