Любов и доверие

2783 0
doverie

Автор: архиепископ Йоан (Шаховски)
Из книгата „Апокалипсис на малкия грях”
Източник: azbuka.ru
Превод: Силвия Николова

Може ли човек да бъде обичан и да му се няма доверие? Може. Истинската любов към човека съвсем не означава обоготворяване на всички негови качества и преклонение пред всички негови действия. Истинската любов може да забелязва и недостатъците на човек, толкова остро, колкото и злобата. Дори още по-остро. Но, любовта не е като злобата, а по свой начин, с любов, се отнася към недостатъците. Любовта пари и спасява човешката душа за вечността; злобата я стопява, убива. Любовта обича самия човек; не неговите грехове, не неговото безумие, не неговата слепота … И още по-остро, отколкото злобата, вижда всички несъвършенства на този свят.

Подвигът на духовната прозорливост вижда всички грехове на хората и съди всяко зло, като при това, не осъжда никого … Само свише озареният човек е способен на такава любов. Старецът Амвросий Оптински и Преподобният Серафим са обичали хората с пламенна любов, и, в Духа, са им служили. Само че, не всичко им се е откривало, откривало им се е малко. Те са опазвали душите си от хорските погледи, прониквайки със своя взор в душите на хората. Духовникът по време на изповед не открива своята душа на изповядващите се. Душата на истинския духовник обаче, е открита, макар и не показно, но с любов. Именно чрез любовта се открива и опазва светът.

Старецът не всякога и не на всички открива всичко, което знае от Бога. Но, като се съобразява със състоянието на всеки един човек, той подхожда индивидуално.

Майката, която не казва всичко, което си мисли на детето си, не го крие от не любов, но не му се доверява от любов. Тя скрива от него всичко, което не е полезно, защото то още не е пораснало, за да го приеме с незрялото си тяло и в своята все още незряла душа.

Неискреността, не непосредствеността, не простотата, както и „недоверчивостта”, могат да бъдат благи … Лекарят не разкрива всичко на болния, началникът на подчинения, учителят на ученика.

Състоянието и възрастта, вместимостта и подготвеността определят предмета и истината, явени в света.

Човешката душа е подобна на кораб. Корабът има подводна част, душата трябва да има своето невидимо за света съзнание. Не „подсъзнание”, но скривано, заради благото на истината, съзнание. Злото трябва да се потиска, за да не засегне всички.

Да крие душата своето зло, понякога е духовна необходимост; скриването на собствената доброта почти всякога е израз на мъдрост и праведност.

Не всяка „не прямота” е неправда; и не всяко „недоверие” е измяна на предшестващото доверие. Доверие до последно може да имаш, освен на Бога Триединния, и на всички Негови закони и слова. Недоверието към себе си всякога е мъдрост, и всяко истинско, положително недоверие, според любовта към другите, е продължаващото свято недоверие към самия себе си… Понеже човек не е свободен във всеки час в своите дела и слова, се мята в злото, и сам не си дава сметка за това.

„Не си имайте доверие във всичко” … – този израз има дълбок и спасителен смисъл. Своят опит, своят ум, своето сърце, своята мисъл, своето настроение …всичко това е лабилно, бедно и неопределено; тук няма абсолютен предмет за доверие … А от недоверието към всичко неустойчиво произтича все съвършеното и безгранично доверие към Бога Триединния.

На ближния толкова не бива да се доверява (и толкова може!), колкото и на себе си. А на себе си, само според своята мярка и съгласно с Откровението Божие, с волята Христова, открита в света, и откриваща се в душата.

Само на духовните отци и ръководители – истински и изпитани в Христа, можем да се доверим изцяло дори повече, отколкото на себе си, и да предадем своя слух и своята душа в името на Бога.

Моят ближен, моят приятел, е частица от мен самия (тъй като той е частица от цялото човечество, от което и аз съм частица). Следствието на първородния грях, страстите, са присъщи и на него, и на мене. Разбира се, те са в различна мяра и в различни оттенъци, но както той, така и аз, имаме основание да не се доверяваме на нашата все още двойствена природа и непреобразена воля. Ние действаме, почти всякога, „според страстите си” с греховен примес, а не „безстрастно”, не свободно во Христа.

Аз съм променлив, непостоянен; колебая се между различните „попълзновения” на лукавия в чистите дълбини на моята душа, и от това мятане се вдига тинята от дъното. Моят ближен е така променлив, както съм и аз, и е толкова способен на добро, колкото и на зло.

Аз имам нужда да се проверявам постоянно, и моят ближен – също. Аз трябва да проверявам без умора своите действия в света: „по Бога” ли са те? От проверки се нуждае не само злото, но и „доброто” в мен, понеже злото често пъти е очевидно, докато доброто изглежда сякаш е „добро”, а в действителност е зло. Впрочем, и злото има нужна от проверка; и на злото не бива да се „доверяваме” само от първия признак на злото. Хората са помрачени (каквито сме и ние) и добре се представят за лоши, ако това е съпроводено с болка, тегота и оскърбление на нашето себелюбие.

Тук не става дума за злата подозрителност, а за благото творчество на недоверието към себе си и към всички, които ни обкръжават в света.

Грехът, почти винаги, ни се представя като нещо „сладко”: – не трябва да се доверяваме на тази сладост, защото тя е най-горчивата горчилка и страдание. Страданието (напр., в борбата за чистотата на тялото и душата) ни се представя непоносимо и отвратително. Не бива да се доверяваме и на този извод. След благите страдания следва мир, който превишава всякаква радост.

Хората са много и, често пъти, говорят продължително, като че техните идеи трябва да служат на благото; но, колкото и да е невероятно, това е съблазън, защото пустотата се лее от устите им. Не бива да се доверяваме на всички думи на човеците …Те често пъти сами страдат от изреченото и се разкайват.

Да, не всичко, което излиза от човека (дори при най-благородните му намерения!) е благо. Много неща са ненужни, напразни, греховни и са такива не само заради логичния извод, че те са ненужни, но и поради това, че някои ги приемат невнимателно.

Като задълбочаваме нашата любов към хората, ние не бива да забравяме никога, че всички човеци са болни и трябва да се живее сред тях в постоянна трезвост, не само по отношението на себе си, но и по отношението на всички обкръжаващи ни … Само при спазването на тези правила ще последват добри плодове.

Разбира се, недоверие трябва да имаме не към самия човек, а към състоянието, в което се намира. Степента на доверие всякога следва да бъде променяна съразмерно със състоянието на просветеност на човека в Бога. Ако човекът, когото обичаме и комуто до този момент всякога сме се доверявали, изведнъж се яви пред нас нетрезв и започне да ни дава съвети, ще изчезне ли любовта ни към него?

Ако ние го обичаме дълбоко, нашата любов няма да изчезне, дори няма да отслабне. Но, доверието ще изчезне не само към думите, но и към чувствата на този човек заради състоянието му.

Опиянението от вино у хората е много по-рядко, отколкото опиянението от някаква друга страст: гняв, злопаметство, похот, сребролюбие, славолюбие … Страстите, като виното, действат на разума и волята на човека, и развращават душата му. Опияненият от някаква страст не владее себе си, престава да бъде самият себе си, става „игралище на бесовете”. Това важи дори за тези, които в свободните от страстите време биват изпълнени с истинска дълбина и чистота Христови, доколкото те са възможни в пределите на нашата земна, лична и нравствена греховност.

На по-светлото състояние на човека се полага и по-съвършено доверие. Например, аз искам да произнеса слово или да приема Светите Тайни, но чувствам, че душата ми е пълна със смущения и страсти … В този случай аз трябва да постъпя според Евангелието, т.е. като оставя своя дар до жертвеника и да отида да се помиря от душа „със своя брат”. Иначе казано, да се умиротворя, да вляза в небесния живот. Ето това е образец на праведно и благо недоверие към себе си в името на Христовата любов към самия себе си. Моята егоистична любов, напротив, би искала да презре, не забелязвайки моите недостатъци и би посочила душата ми като „достойна”. Тя би й се доверила неправедно и би й позволила според нейното греховно състояние, да се излее над света, или необезпокоявано да се приближи към Бога, към Неговата горяща къпина. Тя би си позволила, не по заповедите Божии (чиито съд е: „изуй ботушите си” (Изх. 3:5), т.е. греховното състояние на душата), а по своеволие … И бих се опарил от неприложимите закони на Божията чистота.

Без съмнение, аз съм длъжен да се отнасям безпристрастно към себе си и другите. Но, няма ли това да означава, че аз „съдя” някого, въпреки Словото: „не съдете, да не бъдете съдени” (Мат. 7:1)? Разсъждението е признак за възхода на човешката душа от лошата й младост. Това разсъждение е „мъдрост”, за която е казано ”бъдете мъдри като змиите” (Мат.10:16). Разсъждението е венец на любовта и Светите учители на Църквата дори – о тайна! – го считат за по-висше от „любовта”, по-висше, разбира се, от „човешката”, неразумната, често дори гибелна любов. Разсъждението е небесната мъдрост в живота, духовният разум на любовта, което не отнема нейната сила, но й дава сол.

„Не хвърляйте бисера си” (Мат.7:6) – това не означава отсъствие на любов (Словото Божие учи само на една любов!). Това е мъдростта на любовта, знанието на висшите закони на небето, изливащи се върху целия греховен свят, но не смесващи се с нищо греховно.

„Не хвърляйте бисера си” – е заповед за недоверието в любовта, заповед, водеща към любовта, към предпазващата любов.

„Да дойде Твоето Царство, да бъде Твоята воля” (Мат. 6:10). Аз непрекъснато искам да осъществя тази любов в себе си и във всички – да опразним „своето царство” и да открием Бога.

Да не се доверяваме, да не приемаме нищо „свое”, „човешко” греховно и полугреховно … Открийте своя слух и своето сърце (в цялата им дълбочина!) само за Божието, чистото, светлото … „Да дойде Твоето Царство!” Аз, до смърт, не искам да се успокоя в жадуването си за него, за всички. Аз се моля, и думите не излизат хладно от устата ми, те се отронват от цялото ми естество, и ме измъчват като, че съм в пустиня.

Сладък е Съдът Божий, извършващ се в моето сърце, над моето сърце … Пришествието Христово е сладко за мен. Аз срещам Господа навсякъде.
Сладък е Съдът Божий, който се извършва в моето сърце, над моето сърце … Сладостно ми е Пришествието Христово. Аз срещам Господ навсякъде. Не навсякъде обаче, Той ми се явява, но аз Го срещам във всяка дума, във всяко дихание, в разговорите, в намеренията и в действията на човеците.

Аз искам само Него. И искам да изпитвам ненавист към всеки, който не е в Неговата правда. Аз искам всичко само в Него, без Него нищо не ми е необходимо, всичко ми е безкрайно тежко и мъчително. Той е светлината на сърцето ми. Аз не бих направил нищо добро, ако знаех, че това добро не Му е угодно. Аз знам всякога – и ден, и нощ, – че Той е близо до мен, но аз невинаги чувствам Неговото горещо дихание, понеже самият аз не всякога съм устремен към Него и не Го искам повече от всичко друго. Аз чувствам такава немощ в това свое преживяване, такава слабост и нищета, че в нищо земно не мога да се успокоя, нищо не може да ме поддържа. Понеже Той е, Който е казал: „Моят Мир ви давам” (Йоан 14:27).