Автор: Деян Петров
„…за човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно.“ Мт. 19:26
Възлюбени в Христа Бога братя и сестри!
Колко много ни обича Бог и колко неуморно се грижи за нас. Как всеки миг на живота ни получаваме изобилните Му дарове – за телата и душите ни и винаги и във всичко е до нас и ни подкрепя и напътства и с присъщата Си мъдрост допуска и редица изпитания за проверка на силите и преди всичко вярата ни, както и за наше изправление. Най-вече обаче ни обича – възлюби ни дотолкова, че даде Своя Син, за да не погине нито един от вярващите в Него, но да има вечен живот (Йн. 3:16). И на тези, които ни питат или ни упрекват защо всичко не ни е съвършено в живота, защо не върви по мед и масло като сме християни, ние отговаряме именно с тези думи – Бог не ни е обещал, че няма да страдаме или че няма да имаме грижи, напротив, Неговият пример беше да пострада на кръста до смърт и то без вина, но Той ни завеща Пътя Си, заповедите си – правила за живот, които ако опазим, ще имаме живот вечен.
Всеки господар, силен човек или цар има поданици, последователи, слуги, на всички той обещава и дава според заслугите им или по лична симпатия. Така е устроен светът и затова ние най-често търсим одобрението, похвалата и добрата оценка на такива хора. Гледаме да им услужим, да им се харесаме – за да получим нещо и защото знаем, че те са силни, се надяваме. И постоянно опитваме да им угодим или да направим някаква сделка. Да дадем, за да получим; да направим нещо, за да ни сторят друго желано. Дори в любовта мислим така, в брака, в дома, сред приятелите. И много често работи – носим заплатата си в къщи, а съпругата ни се грижи за останалото; правим подарък на началника, той пък ни дава тъй желаното работно място; отиваме да помогнем на другаря в беда, той пък ни услужва по един или друг начин. Още от римско време и досега е известна и се прилага сентенцията “Quid pro quo” – нещо за нещо, сиреч, ти на мен – аз на теб, така работи светът. Работи, но не съвсем. Защото ако този принцип, принцип безспорен и повсеместен беше справедлив и безотказно действащ, вече много отдавна щяхме да живеем не в Златния, а в Платинения Век – та нали всеки има достатъчно връзки, познати, контакти, вършил е услуги, помагал е – значи всички щяхме да сме отдавна щастливи и доволно сити – във всяка своя нужда. Но не е така, и Слава Богу!
Не е така не защото някой друг има по-силни връзки или повече контакти, както често си мислим, или защото му е дадено повече и от по-хубавото – каквото и да си мислим, че е то – служба, заплата, почести. Не е така, защото Всемогъщия Господ Бог ни обича и Божията искра в нас не позволява да бъдем заслепени от земното и да забравим къде е истинският ни дом – при Отца, дето има много жилища… И когато Синът дойде пак и ще ни вземе при Него Си, за да бъдем и ние, дето Е Той (Йн. 14:2).
Именно законът на любовта, а не законът на размяната е този, според който се построява и съществува истинската реалност, истинските отношения, а не привидните, които си мислим, че представляват света. Не „Комуто Каквото“, а „Колкото – Толкова“, без изискване, без сметки и подготовки, сложни схеми, подробно планиране и изтощителни кроежи – а просто, ясно и истинско – обичам ли, давам всичко и нищо не искам в отплата отказвам се, от каквото и да е и всъщност получавам всичко. Всички мъченици, живи или пострадали за вярата, са пример за това. С любовта и търпението се спасяваме. А да обичаме трябва всички, не само тези, които са ни приятни, дори повече – един човек да не обичаме, все едно никаква любов не изпитваме, както е писал Августин Блажени. И ето – в днешното Литургийно Свето Евангелие нашият Господ Иисус Христос, да се слави името му вовеки, ни дава пример не с притча, а със срещата с богатия момък, истинска случка. Той бил примерен, юдеин, спазващ заповедите и именно за наше поучение в разговора, предаден ни от Евангелиста това става съвършено ясно – Божиите заповеди, известни на всички са отново повторени и младежът утвърждава, че ги спазва и то не от сега, а отдавна. Той обаче ясно разбира, че нещо не му достига и затова търси отговора – и го търси на правилното място – от Господа. Този момък не е изкусител, опитващ се да улови Иисус Христос в отговорите Му, това е човек, наистина желаещ да изпълни със смисъл дните си и да познае и постигне Божието Царство, да има живот вечен. Всъщност, ние всички знаем, че душите ни са безсмъртни, че вече веднъж родени, не ще умрем никога. Целият ни живот е една голяма подготовка за неизбежната среща с Бог и стремеж към това, да дадем добър отговор на Неговия Съд – както се молим на всяка Света Литургия. Спасението, постигане на Божието Царство е неговата и нашата цел, а всъщност и Бог желае това за нас, защото Синът не дойде да съди света, а да го спаси (Йн. 3:17), съдът предстои. Но какво отговори Спасителят на търсещия момък, опазил вече заповедите? Какво се оказа, че не му достига, и то при положение, че той е живял съгласно закона? Не убивал, не прелюбодействал, не крадял, не лъжесвидетелствал, почитал родителите си и обичал ближния като самия себе си… Стоп! Ето тук се намесва Господ – след като любовта е тази могъща сила, която спасява, след като всичко изпълняваме точно – пости, молитви, богослужения и се изпълваме с умиление за нашите ближни, че и милостиня даваме, какво не ни достига, Господи? – и Той се намесва и казва „иди, продай имота си и раздай на сиромаси…“, прибери бездомника у дома, бъди до брата си, когато страда и т.н., знаем и как продължава евангелската случка – момъкът се натъжил и си тръгнал, като се отказал от Небесното Царство, знаем и ние какво правим в ежедневието си и как отговаряме на зова на Господ през нуждите на ближните си, знаем и какво ни очаква при срещата с Бога в бъдния ден за това (Мт. 7:21-23). Не е ясно вярата ли му е била малко, страхът ли е бил повечко или послушанието към родителите, не ясно и нашето ежедневие защо е такова, но важното е друго – ако нямаме съвършената любов, дори да си продадем имотите и да влезем в новините като най-големите дарители в историята, раздали всичко на сиромаси (всъщност, в този век по-вероятно е да ни обявяват за луди, а не за съвършени), дори да предадем телата си на изгаряне, ако нямаме любов, нищо няма да ни ползува. (1 Кор 13). Всеки ден Бог иска нещо подобно от нас – с ръката на просяка – пияница, всяка неделя чакащ пред храма, с устата на ближния, който отново несправедливо ни обвинява в какво ли не, а пък ние сме толкова добри и чисти християни, със собствената ни съвест, която ни изобличава постоянно за всичко, което правим или не правим, а знаем кое е правилно и достойно. И пак не намираме сили да го вършим (Рим. 7:18). Защото това е истинската любов, любов невъзможна.
Възлюбени в Христа Бога братя и сестри, понеже сме толкова далеч от съвършенството, а сме обречени на безсмъртие, защото рано или късно ще се явим пред Христовото съдилище, за да получим заслуженото (2 Кор. 5:10) и най-вече – заради безграничната Божия любов, която трябва да ни е пример за подражание или поне за стремеж към не, Бог ни е дал Свещеното Писание и заповедите – като утеха. Та тях ако изпълняваме и пазим неопетнени от грях като постоянстваме в добрите дела, ако пребиваваме в Църквата телом и духом и прибягваме към Светите Тайнства, ако се трудим във всичко това, Божията благодат в нас не ще е напразно и Всемогъщия Господ Бог ще е с нас през всички дни до свършека на света (Мт. 28:20). Тогава на дело ще видим, че съвършената и истинска любов, невъзможната за човеци, но възможна за Бога и Неговите следовници любов е тази, която животвори, преобразява, всепобеждава и на нея, заедно с надеждата и вярата се крепи всъщност всемира. Амин!
