Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна
Ние не можем да се смирим много. Толкова сме повредени от първородния грях и податливи на неспирните атаки на бесовете, че тази задача е почти невъзможна за нас. Причината е проста — нямаме достатъчно духовна сила, за да извършим това, а и си оставаме малко или много маловерци.
За нас, съвременните православни, в пълна степен се отнасят думите на св. ап. Павел: „…желание за добро има у мене, но да го върша не намирам сили“(Рим. 7:18). Това стряскащо самопризнание е като отрезвяване за всеки, които се подвизава със стихиите на „невидимата бран“. Нещо повече, то се е превърнало в печална диагноза за нашето духовно състояние.
Уви, такива са нашите плодове в упражняването на всяко духовно състояние. Тръгваме с порив напред, но при първата насрещна съпротива от видимия и невидимия свят се объркваме, забавяме ход и се разколебаваме. Затова и Бог не ни дава много, защото не можем да го понесем и задържим като дар и благодат. Желанието ни твърде често се разминава с възможностите ни. Сблъскваме се със суровото лице на нашата слабост.
Винаги е било така и особено сега в настоящото време, което във висша степен е проповед на гордостта. Проповед повсевместна, настъпателна и дори агресивна. За всички, които не са християни, смирението не е нищо друго, освен проява на слабост. Съзнателна или не изява на малодушие, за която човек плаща скъпо в безпощадната житейска война. Смирен означава слаб.
Ние знаем и вярваме, че не е така, четем многократно светото Евангелие и наставленията на светите отци, но живеем в света, храним се в него и се движим сред неговите отровни извори и трябва поне пред себе си да признаем, че колкото и да се стараем да не пием от тях, техните води ни заливат и омърсяват. Няма как средата около нас да не ни въздейства и да не се отразява в крехкото огледало на нашата променяща се личност.
И тогава ние се огъваме и изпадаме в ситуацията на св. апостол Петър, който потъвайки в морето на изкушенията, след като се е поддал на своето малодушие, призовава Спасителя и приема Неговата протегната ръка. Когато един вярващ човек е в началото на своя път и прохожда в боговдъхновеното учение на Христос, той е толкова вдъхновен и опиянен от небесния огън и от преобразяващата го Божия благодат, че изгубва усещане на обективната реалност и изживява във възторг чудото на първоначалната благодат. И това наистина е чудо. Ново раждане, разчупване на стереотипа и превръщането му в нова твар в Христа. Тогава му се струва, че всички духовни категории, за които светата Църква проповядва от зората на своето раждане — любов, смирение, търпение, жертвоготовност — са не само прости и разбираеми, но и достъпни и лесно постижими. Първоначално полузаслепен, той се хвърля от подвиг в подвиг и гори, гори, гори… Но постепенно ревността му намалява, огънят започва да отслабва и той вижда истинската същност на нещата и остава изненадан. Защото тези стари и според него дори овехтели духовни категории, погледнати от пиедестала на самодоволството му на съвременен човек, се оказват необикновено трудни.
Сякаш човек навлиза в някакви сенчести дерби и колкото по-дълбоко прониква в тях, толкова повече се учудва и задъхва. Появяват се първите страхове и ако той не ги преодолее с пълно напрежение на свободната си воля и със съветите на опитни духовни очи, може да се изгуби в тях. И дори по-лошо — да се върне назад разочарован и да започне да води предишния си светски начин на живот. А после да бъде смазан от подигравките на демоните.
Защо става така? Най-простите и на пръв поглед разбираеми неща са най-трудни. Това е един от парадоксите на вярата. Любов — колко ясно звучи и как тривиално се приема в обществото през призмата на всичките ù и особено на най-низшите ù проявления. Но кой от нас обича всички хора и ги обича достатъчно? Не само враговете си, а и далечните, близките и най-близките си хора. Кой обича ближния като себе си или поне половината от това?
А смирението? Няма понятие, което езикът на светото Православие да изговаря толкова често и навсякъде, и въпреки това колко удивително трудно е неговото упражняване на практика.
Страшно е човек да види своята немощ. Да се изправи пред суровата реалност на собственото си нищожество и да я понесе. Тогава всичко в него настръхва и изумен, той изрича с трепет: „Господи, нима това съм аз?!“. Затова и светите отци като истински сърцеведци и терапевти на всяко състояние на душите казват, че Господ Бог дава постепенно прозрение за нея, защото ако тя се открие изведнъж в цялата си пълнота, никой от нас не би имал силата да я понесе. Затова и в подвизаването на „невидимата бран“ най-осветените и просветени души, заслужили мястото си до Христос — светците и всички праведници — са се смятали за дълбоко недостойни и дори в предсмъртния си час са плакали и са молили за милост пред Неговия съд.
И обратно, всички, които в светата Църква имат високо мнение за себе си, или все още не са наясно с истинската си същност, или просто са незрели души, заслепени от своето самолюбие. А дори и по-лошо, попаднали са в плен на най-коварната духовна болест — прелестта. Не просто учението, а практиката ни показва, че няма как да бъдеш истински християнин, ако имаш високо мнение за себе си. Затова и толкова настойчиво отците на Източната църква препоръчват на всеки, който иска да бере добри духовни плодове, да се самонаблюдава. Не само от дистанция, както е прието по неправилен начин да се изразяваме — „само за големите грехове“, но и за всеки грях или помисъл в рамките на всеки един ден.
И нещо още по-важно, да споделяме помислите си с духовните си наставници, за да разкъсаме паяжината на врага на нашето спасение — дявола. Затова и са толкова проникновени думите на Пречистия Иисус, изречени тихо и умолително: „и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си“ (Мат. 11:29). И Неговият пример на Син Божи и единствен Богочовек в историята е последван от всички, които са заслужили да бъдат с Него в пребиваването си в Царството Божие.
Смирението е мерилото за степента на духовна зрялост на всеки един християнин, независимо дали е духовник или мирянин. То и най-вече то е най-верният показател за степента, до която е достигнал. И е не просто важно, а основно, определящо, фундаментално, както за пребиваването му тук, в калната стихия на света, така и за основната цел на подвига — спасението на душата.
Един от забележителните боговидци на 20 в., св. Паисий Светогорец (1924-1994), обичал да повтаря на идващите при него поклонници едно свое особено актуално наставление. А именно, че Христос, виждайки нашето жалко духовно състояние, особено сега в тези трудни времена, е готов, когато съзре дори и една сълза или стон като проява на покаяние от една страдаща душа, да бърза да се намеси заради неизчерпаемата Си любов към своите. И затова разсъждавайки за значението на смирението, той изрича пред отец Дионисий Тацис: „Бог желае само едно от нас — смирение. Той няма нужда от нищо друго — само да се смирим, за да може да ни направи причастни на Божествената Си благодат… Той иска от нас само да се смирим и така да отговорим на Неговата любов с любов и благодарност. Така Божията благодат ще ни накара да възлюбим Бога и да Го познаем: тя ще направи всичко за нас само ако се смирим и ù позволим да действа.“
Затова, ако искаме да сме Негови приятели, а не наемници, съслужители, а не слуги, сме длъжни да се смиряваме. Да, повече от ясно е, че ние не сме смирени, но нека правим опити колкото се може повече, по всякакъв повод и начин, пред околните и най-вече пред себе си да се смиряваме. Колкото повече, толкова по-добре… Когато сме горе и когато сме долу, в радост и в скръб, в отношенията си с висшестоящи и подчинени. И особено в най-тихите ни часове, пред съда на неспокойната ни съвест, без маска и грим, с усилие и въздишка, проплаквайки и преодолявайки нашата окаменялост. А Спасителят Христос ни е обещал, че виждайки тези наши опити, ще ни даде „благодат въз благодат“ и ще ни изпрати Своите свети ангели, които да ни помогнат в странстването ни в долината на сенките.
