Автор: о. Спиридон Скутис
Превод: Константин Константинов
Стената ми в социалните мрежи се е превърнала във витрина на моя егоизъм и аз всячески се старая да изложа там продуктите на живота си, за да получа лайкове и виртуални сърчица и да се почувствам по-добре.
Родителите публикуват бележниците и дипломите на своите деца, снимки на бебета си от родилния дом и снимки на децата си, когато завършат университета и отдолу следват невероятни коментари: „Перфектен! Перфектна! Тя е твоята принцеса! Прекрасен е, момичетата ще търчат след него!“. Едно дете, четейки тези коментари, какво ще почувства? Смирение или егоизъм? Какво ще стане с тази детска душа при първия удар в живота, когато сте надули егоизъм ù и сте ù внушили, че е най-добрата и уникалната на света?
Лични снимки, които много пъти минават през Фотошоп преди да бъдат публикувани на стената ми, за да завалят сърчица като дъжд и да ми оправят настроението и живота. Какво се крие зад всичко това? Несигурност и невероятен нарцисизъм. За какво употребяваме социалните мрежи в крайна сметка? Защо са ни необходими? Някои ги използват по професионални, образователни или пастирски причини, други за осведомяване, докато една част от обществото иска да живее чрез тях и да покаже нещо фалшиво, преоблечено като истина, за да се почувства по-добре. Какво обаче става, когато зданието се срути в хода на действителността? В крайна сметка знаем ли какво искаме от живота?
Любов към теорията и отказ от делото. Живеем в епоха, в която сме се влюбили в теорията и мъртвите философеми. Например във Фейсбук виждаме стихове, пълни с философия и любов, и си казваме: „А, отвън живеят ангели, а не хора!”. Но нещата не стоят така. Хубави са стиховете, публикувани на стените в социалните мрежи, но когато тръгна да разговарям с жена ми, с детето ми, с мъжа ми, с началника ми или съседа ми, тогава всичко отива на кино и проявявам истинското си аз. Особено ние, свещениците, когато виждаме хората да споделят сърчица, цветя или стихове и да се обявяват против злото, докато самите те са зли, тогава имаме „из Лицемерието чтение”. В крайна сметка, след като съществува толкова много любов в социалните мрежи, защо навън в света цари толкова много зло? Значи нещо не е както трябва.
Някой пише на стената си във Фейсбук, че не му харесва предателството и лицемерието, а може и той да е излъчвал толкова отрова, колкото нямат всички змии на света. Хубава е сцената с кафе в ръката, с лаптоп върху краката и споделяне на стих от някой философ или свети отец. Но на дело какво става? На дело по един странен начин всичко отива на кино. Във всекидневната среща с истината, с реалността, с лъжата, с пропагандата забравяме всичко и се показва нашето истинско аз. Естествено ние никога не сме виновни. Винаги другият е виновен, затова нека публикуваме някой стих за ударите под кръста, за да изпратим едно злостно послание с много адресати.
Това е маската на социалните мрежи. Някой е Понтий Пилат в живота си, но във Фейсбук го играе преп. Онуфрий, за да получи лайкове и да задоволи своя нарцисизъм.
Длъжни сме да се влюбим в делата на духовния труд. Да оставим теориите и философемите, а на който му стиска, както казва народът, да говори директно; да оставим розовите стихчета, цветенцата и панделките, защото не сме в основното училище. Виждаш стените във Фейсбук и казваш: „Леле! Колко много любов има по света!”. Но когато падне маската на екрана, виждаме нещо различно.
Отците на Църквата ни увещават да обикнем аскезата, защото тя е майка на освещението. За да направим това, е нужен труд, четене, молитва, коленичене пред иконите. Нужно е всекидневно да излизаме от своя комфорт, да променяме своето аз и да насочваме компаса на битието си на изток, там, където изгрява Слънцето на Правдата Иисус Христос, за да блесне истината в нашия живот.
Нека станем истинни и простодушни навсякъде — в реалния живот, в социалните мрежи, в супермаркета, когато паркираме колата, когато говорим на детето си или когато прегръщаме жена си. Нека отхвърлим фалша, защото в противен случай отново ще придобием нещо фалшиво. Фалшиви очи, фалшиви устни, фалшиви усмивки, фалшиви нозе. И всичко това, за да спечеля какво? По някой лайк във Фейсбук или в Инстаграм, за да научим колко сме красиви. Една ефимерна връзка, една сладостна вечер, за да кажем: „Най-накрая е моя!“.
А със сърцето си кога ще се занимаем? С нашия вътрешен младенец, който плаче постоянно, защото в него отсъства Христос, кога ще се занимаем сериозно? Нека хвърлим маските в кошчето за отпадъци и живеем живота си реално и автентично. Нека оставим „битието“ ни да разгърне своята реалност, за да научим диагнозата си, да изцелим раните си и да се преобразим чрез тайнството Изповед. С други думи, чрез съработничеството със благодатта.
