Мафията вън

1008 0

Автор: дякон Ангел Вангелов

На пръв поглед това е само един силен лозунг. Не е част от нас, не ни засяга пряко. Ние не сме мафиоти. Ние не сме милионери, не решаваме човешки съдби.

Да! Но и ние сме в мафията, друг е въпросът дали това ни харесва и искаме ли да излезем.

Няма да говоря за неща извън нас, за еврофондове, за подкупи, за злоупотреби за милиони. Ще говорим за по-прости неща. Всеки от нас е бил безработен, всеки от нас си е търсил работа.

Моя близка си търси работа, иска да стане детска учителка, завърши магистратура с отличие, взе всички изпити, подготви си сама всички курсови работи. Обича деца и чувства, че работата с тях е нейното призвание. Започна да търси работа, кандидатства на всички обявени места, на повечето изобщо не й се обадиха, а от тези, от които й звъннаха за интервю и се яви, установи, че такова всъщност няма. Явяват се около 100 кандидати, няма тест за определяне на компетенции, няма класиране по успех от диплома, няма значение оценката, която е получена при стажа от старшия учител.

Всички тези неща, които в една нормална среда щяха да помогнат на директора да избере най-подготвения, който от своя страна да даде най-много на учениците и на училището, тук са без значение.

Сещате се кой беше основният критерий? На кого си човек, имаш ли човек?

Резултатът е лош подбор на „правилни хора”, които всъщност в големия си процент не са най-добрите кандидати, лошо преподаване, лошо усвояване на материала от децата, лоши резултати за учениците и лоши показатели за училището. Като финал – изгубени деца, загубени поколения и съсипана образователна система.

Това няма никакъв смисъл, толкова е очевидно неправилно, че се запитваш, защо един директор би го направил.

При отговора на въпроса виждаме мафията, виждаме, че сме в нея, тя определя живота ни и не само нашия, а и на децата ни.

Би го направил или заради пари и материални облаги, или за да направи услуга на някого, от когото на свои ред ще чака услуга. Пример – взимам дъщерята на еди-кой си общински съветник, а моята снаха почва работа в някой отдел на общината и така до безкрай.

Разбити и обречени съдби, системи, хора.

Това прави мафията с нас, оставя ни без надежда и без изход, смазва ни. Всъщност мислим си, че има изход и доста тръгнаха през него – чужбина.

По-големият проблем според мен обаче е друг. Ние до толкова сме свикнали с мафията, че я приемаме като нещо нормално. Готови сме да търсим връзки, да предлагаме, да даваме, само и само да се набутаме някъде. Ние приемаме, че така работи системата, даже и не осъзнаваме, че това е израждане, тумор, с който трябва да се борим.

За да видите колко е лишено от смисъл това, си представете, че овцата сама отива в пещерата на вълка, да я изяде, направо няма смисъл.

Защо обаче сме такива? Може би мафията е първо в сърцата ни. Ние сме готови на малки компромиси със себе си, за да постигаме своите малки победи. Думата ни не е „да – да и не – не”.

Мисля си, Христос дали се бореше с мафията, дали и това не беше една от причините да бъде разпнат. Всички спорове с фарисеите, книжниците и тогавашния елит не бяха ли борба с мафията. Говоренето за свобода, за идеали, за любов не е ли борба с мафията. Всъщност не е ли това единственият начин за борба с мафията – идеалите и любовта.

Звучи романтично, даже за днешните ни умове – малко малоумно, вече няма идеали, няма неща, за които да сме готови на всичко, тук изключвам материални придобивки и пари.

Не е ли християнството призив за борба с неправдата до постигане на идеал по примера на нашия Бог. Не означават ли това думите на Христос: „…оставете мъртъвците да погребват своите мъртъвци, вземете кръста си и ме последвайте”, а апостол Павел допълва, че сме призвани към съвършенство и то съвършенство в пълнота, не към дребното мишкареене, което започва първо в съзнанието ни и се пренася към живота ни.

Трудно е за изпълнение. Борбата е цял живот и понякога коства много лишения, загуба на комфорт и др., но пък при победа наградата си струва – небесното царство на мира и любовта и живот вечен.

Понеже сме слаби, а борбата е трудна, Бог ни даде надежда за победа в лицето на всички светци, живели преди нас, в чудесата, които и днес се случват и никой не може да обясни.

Даде ни надежда в св. Евхаристия – даде ни възможност от земята да се качим на небето, дори и частично, дори и за малко.

Християните са призвани, те са обречени да се борят с мафията, с мрака в сърцата си, само в тази борба ставаме Христови последователи и на дела, а не само на думи.