Автор: Йоан Корнаракис
Превод: Константин Константинов
Основен и съществен критерий за истинността на духовния живот на християнина винаги е неговата връзка, или по-скоро видът на връзката му с тези две евангелски ценности — истината и добродетелта!
Неоспорим факт е, че всеки съзнателен християнин винаги се намира между истината и добродетелта, доколкото духовният му живот е усилие да се съобрази с двете основни заповеди — а) „познайте истината и истината ще ви направи свободни” и б) „бъдете съвършени, както е съвършен и Небесният ваш Отец”.
Тези две заповеди наистина са съществени, защото, когато се прилагат с „ум Христов”, те винаги водят до един и същ резултат: автентично и боголюбивото преживяване на съвършенството в Христа Иисуса.
Всъщност в тези две заповеди е събрано цялото съдържание на Христовото Евангелие, тъй като Истината е Христос и тъй като съвършенството в Евангелието означава, че християнинът трябва да достигне до „познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство”.
Но проблемът за отношението на християнския човек към истината и добродетелта става екзистенциален за неговия духовен живот, т.е. превръща се в съществен критерий за истинността на неговото християнско самосъзнание, защото голямата трудност при преживяването на тези две евангелски ценности се състои главно във възможността този човек да има или да няма нужда да избира твърдо и непоклатимо между истината и добродетелта, като основен критерий за автентичен духовен живот, истината!
Проблемът за отношението на християнина към истината и добродетелта е изяснен от Господ и представен с голяма яснота, особено в притчата за фарисея. Основното послание на тази притча във връзка с автентичността на християнското самосъзнание е, че религиозният човек, на когото липсва смирение (и следователно автентично себепознание), се стреми постоянно към добродетелта, защото добродетелта обикновено е явното външно свидетелство (демонстрация) на съвършенството или поне на пътя към съвършенство.
Но въпросът, който се чувстваме длъжни да си зададем в този момент, е — защо религиозният човек търси външна демонстрация на своята добродетел?
Съвременните познания за начина, по който функционира човешката психика в такъв случай, ни помагат да разберем, че всеки човек избира „добродетелта” като основно преживяване, защото това преживяване задоволява до известна степен и потиска в известна дълбочина вътрешните психични потребности от самоутвърждаване и самооправдание спрямо себе си и изискванията на социалната сфера. Но в такъв случай „добродетелта” функционира като „маска”, тъй като се използва от човешката психика като психологическо компенсиране на жизнени недостатъци и пропуски в отношенията на човека с реалния образ на самия себе си. Това означава, че когато представата за себе си не е задоволителна поради травматични преживявания, свързани с чувството за малоценност и непълноценност, човешката психика реагира, като създава фиктивен образ на себе си, който сега функционира като маска, като фасада. Следователно „добродетелта” като маска се използва за задоволяване на психичните потребности от самоутвърждаване и социално признание. Ето защо фарисеят се позовава на външните си добродетели: „постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам”; религиозните му добродетели съставят религиозната му маска, която той издига като знаме на превъзходство и величие спрямо другите хора; „не съм като другите човеци”!
От друга страна, предпочитането на „добродетелта” неизбежно предполага „изтласкване” на истината в периферията на личното и общественото съзнание. Доколкото „добродетелта” побеждава в социалната сфера, аз предпочитам „добродетелта” и я издигам в себе си като основен компас за хода на живота ми. Но подобно настояване върху първостепенната ценност на „добродетелта” неизбежно ме води до изопачаване или отричане на истината. Така се случва, че много от нас, християните, иначе „добродетелни” християни, постъпват несправедливо спрямо истината. Да я използваме, за да подкрепим нашата „добродетел” (нашата фасада), например в случаите, когато половината от истината ни служи, или да я пренебрегнем и отречем в случаите, когато уважението ни към нея вреди на нашата фасада или на интересите ни въобще!
На въпроса — към коя от двете ценности принадлежи първо уважението — към истината или към добродетелта, свети Максим Изповедник отбелязва кратко:
„Защото не добродетелта е заради истината, а истината заради добродетелта.”
След това той обяснява последиците от първенството на истината или първенството на добродетелта.
„Защото онзи, който върши добродетелта заради истината, той не се наранява от стрелата на тщеславието.“
Светоотеческата аксиома — „Добродетелта се преживява заради истината, а не истината заради добродетелта” — е (трябва да бъде) крайъгълен камък за истинността на нашето християнско самосъзнание. Да живеем „в истината” означава борба, болки, сълзи, скръб, размисли и безчестие, тъй като истината никога не се преживява без болки и без кръст. Но добродетелта, която не се ражда и не идва от борбата и страданията за истината, е само тщеславие и високомерие, т.е. „маска”.
Ето нашият проблем: какъв е основният критерий и мотив на нашите действия и на живота ни въобще? Истината (Христос) или фантазията за нашето превъзходство до един Христос по угодата на нашите слабости?
Всъщност във всеки момент от живота си ние се намираме между истината и добродетелта! Какъв е първият ни избор?
