Миграцията и вечният живот

1810 0

Автор: Деян Петров

Слово за 5 Неделя след Неделя подир Въздвижение

„…чедо, спомни си, че ти получи вече доброто си приживе…” Лк. 16:25

Пред смъртта всички сме равни, както и пред бедността. Виж, с богатството е различно – всякакви дивотии може да извърши човек, особено ако има повечко възможности. Но гладния, болния, петимния да се нахрани с остатъците от трапезата ни има доста по-ограничени възможности за избор – или да приеме случващото се със смирение и с вяра в Божия промисъл, или да роптае, да негодува, да върши беззакония като ги оправдава с бедността и онеправдаността си. Накратко, да похули Бога и отхвърли волята Му.

Времето, в което живеем изобилства от чудеса и като такова ни поставя непрестанно на изпитания. Както за съвременниците на Иисус Христос и Светите Апостоли е било предизвикателство да чуят, да видят и да се докоснат до Бога, така и за нас е разтърсващо да бъдем Божии избраници, християни, да бъдем Господни. Защото именно това е, което всеки ден изживяваме – чуваме тихия, но настойчив глас на Господа, виждаме болката Му в онеправданите, мъката Му в угнетените, разбираме какво е оскъдица и болест по бедните и страдащите. Да, чуваме, че и виждаме, въпреки че се опитваме всячески да не си признаем това, а и дали правим нещо? Дали като богатия безименен от днешното Евангелско четиво прекарваме безгрижно дните си в забавления и пируване, защото дори да не е точно така за всички ни, знаем, че често се отдаваме на разхищение, на безсмислени и празни занимания, на разточителни забави – пилеем чувствата си, претоварваме сетивата си, харчим ненужно времето, парите, енергията си. А всеки ден пред портите на дома ни виждаме един бедняк и болен като Лазар, копнеещ за остатъците от трапезата ни – да се нахрани, да получи малко внимание, комат хляб, паричка, отношение. Той е с различни лица, но един и същ – през очите му ни гледа Господ Иисус Христос. И никога не бива да забравяме парадоксалното в това да сме християни и обещанието да сме верни, защото именно като даваме – получаваме; като осъзнаем, че сме слепи – проглеждаме; като станем прости – помъдряваме; последни като бъдем – биваме първи и като умрем всъщност оживяваме.

Но какво толкова имаме, за да дадем, ще каже някой? Ние също бедстваме, толкова неща ни липсват, недостатъчни са ни, че и на тези около нас не достигат, как да дадем, като нямаме излишък? А защо трябва от излишъка си да даваме? А на нас пък защо да ни дават, защото и ние винаги нещо от някого искаме? Сигурно и богаташът така е мислел, за да е оставил Лазар все беден, гладен и навън, извън прага на дома му. В Евангелското четиво става ясно, че го познава, дори по име, но Лазар все така си бил просякът, а богатият все така си пирувал. Години наред. И пак, дори не буквално, да не забравяме, че разказът се отнася до нас, до всеки един от нас – както цялото Евангелие. Заради дрехите ни, заради храната, колата, дома, компютъра ни, заради целия ни живот, за всеки ден. Сигурно богаташът е имал всички основания да не пусне Лазар в къщата си – той очевидно е бил мръсен, имал рани, болен, нетактичен, невъзпитан, може би и престъпник дори да е бил, Светите Отци смятат, че е бил заради греховете си в това окаяно състояние. Всички основания имало, за да бъде оставен вън, както и станало. Но после, когато настъпило очакваното, всъщност не точно очаквано, но сигурно продължение на живота в смъртта – и за двамата в много близки моменти, първо и съвсем естествено за бедняка, а после и за богатия, тогава идва истинската развръзка. Не само заради пропастта между тях двамата, която не може да бъде премината – пропаст, видима и на този свят, но истински осезаема и всъщност непреодолима именно и единствено в отвъдния, не и заради смяната на местата на двамата – кой се радвал и кой страдал, а заради шока, че всичко това винаги сме го вярвали и знаели, но сме си затваряли очите, ушите, сърцата и сме стискали в ръцете си това, което сме си мислели, че имаме, но всъщност никога не ни е принадлежало – къщи, пари, храна, време, чувства, добри думи… Че това, което сме проповядвали е истина. И че няма връщане назад, нито възможност за промяна.

Страшен, но и истинен е този миг, в който ще отпаднат всички илюзии, заблуди и независимо от изкусните опаковки ще блесне същината на битието – че сме безсмъртни, че има живот след смъртта, че съществуват Рай и Ад и ангелите и демоните, че Бог и сатаната са съвсем реални, а не метафори или литературни образи, картини, символи, поводи за вълнение, за празници или ограничения. И ако сме сигурни, че това откровение е за всеки, дори за невярващите или полу – вярващите или малко – вярващите и колебливо – вярващите, какво е извинението да не променим живота си още сега, днес, в този момент? Дори само за да си осигурим по-добро бъдеще, а ние сме майстори на това – да търсим по-добра работа, образование, дом, само не и вечното си обиталище и да изберем къде да е то – в радостта и светлината или в мъката и мрака. Защото в сянката ставаш невидим, виковете ти не достигат оттатък, а в празника на топлината и яркостта на Божията любов не виждаш и не чуваш друго, то и не ти трябва. Това е всъщност пируване бляскаво, а не това, описано в разказа за богатия – с ежедневни богати трапези, меки свилени дрехи и приятни за ухото и окото гледки. И защо да бързаме тук и сега с преходни и оставящи горчив вкус наслади, вместо вечните, непреходни и несравними, каквито око не е виждало, ухо не е чувало и езикът не може да опише? Защо търсим материалното, стремим се към богатство и разкош с извинението, че всичко все ни е недостатъчно, и сме готови да идем накрай света и да сме имигранти в чужда страна, за да спестим пари и да придобием желаните вещи и удобства. И на всичкото отгоре да похулим онези, които идват при нас, водени от същите мотиви. Какъв пример им даваме всъщност? В какво се проявяваме като християни?

Ето, богаташът получи доброто си приживе и не просто заради това, че е бил богат, а заради жестокосърдечието си бива затворен и в мъки в ада. Да внимаваме, ако сме богати! Беднякът пък Лазар не заради страданието си приживе, а заради търпението и кротостта, заради смирението и затова, че не похулил Бога и понасял трудностите цял живот, в отвъдното бил отведен от Ангелите в Лоното Авраамово. Да внимаваме и ако сме бедни! По думите на светия Софроний Врачански богатството бива дадено на човек, за да го раздаде, а трудностите и бедността – за да ги човек понесе. Но после каква радост и изобилие идват! Какво невеществено наслаждение, дори от мига на смъртта, да прозреш мирозданието в цялост и осъзнаеш силите зад сивата фасада на видимия свят, да усетиш, че ветрецът, росата, усмивката на детето са най-близкото до ангелско докосване и все пак несравними с него. Да бъдеш понесен от безплътните светли същества към Небето, към Господа, да пребиваваш сред Светците – безтелесен, но присъстващ, усещащ, да си там, напълно да се слееш с безмерната любов и радост и да си истинският ти – личността, съществото, което винаги си бил, но вече без никакви ограничения на плътта, на обществото, на поднебесните духове в този свят…

Това пътуване е всичко, за което съществуваме и то за всеки от нас е започнало от мига на зачеването му. То продължава през целия ни живот и ние избираме стръмната и тясна пътека нагоре или широкия и лесен път надолу. Ние решаваме накъде да вървим, в коя държава да живеем, за какво да похарчим парите си, с кого да споделим трапезата си, втората си риза, времето си. До един момент. Нататък вече просто получаваме справедливата отплата и то в такъв преумножен мащаб и с участието на такива свръхестествени сили, които определят мирозданието, че вече нищичко не зависи от нас, от оня предел нататък. Затова е особено важно какво правим днес, независимо бедни ли сме или богати, защото и в Рая и в ада има и от двата вида хора, и независимо къде сме и с кого сме, защото цялата земя е Господня, независимо емигранти ли сме в нечия страна или граждани на държава, в която имигрират други хора, защото както се отнасяме с гостите, така ще се отнасят с нас, като сме гости. Защото в очите на бедняка ние сме богати, но пред истински богатите сме най-окаяни бедняци. И това не се отнася само за материални блага. Защото ако храним в копаня старците си, децата ни ще подготвят за нас отсега коритце в калта на двора, за, когато остареем.

А отговорът на всички въпроси е прост – чудото не прави вярата, а я подкрепя и любовта е всичко на света, която е най-великото чудо и прави чудеса. Затова, да бързаме да обичаме, да се стремим да раздаваме, да бъдем истински християни. Защото само така и само тогава и ние ще бъдем обичани, и то истински, ще имаме всичко и ще пребиваваме с Христос. Завинаги. Какво друго би имало значение и ценност, сравнено с това? Да бъдем обичани, да имаме и да сме Божии? Това Той завеща на Светия Апостол Петър като на три пъти го закле ако го обича, да се грижи за християните; това разказа с устата на Светия Апостол Павел като описа любовта по начин, по който никой никога не я е разказал и постави пред християните невъзможния идеал, към който да се стремят, и дори никога да не го достигнат, но в усилието си към него да бъдат на превъзходния Път; това е и смисълът на Светото Възкресение и обновлението при всяко Свето Причастие – спомен, заръка и обещание за вечен живот и възможност още тук и сега да се подготвим и да бъдем сигурни накъде сме се запътили – към ада или към Рая.
Нека Всемилостивия и Вселюбящ Господ Бог ни напътства, пази и помага, да ни пробуди от съня на тлението и призове към Себе си по молитвите на Светите Безсребърници и Чудотворци Козма и Дамян, Светите Прпмчци Яков Костурски, дякон Яков и монах Дионисий, за слава на Светата Троица, амин!