Автор: архим. Варнава Янку
Превод: Константин Константинов
Коментирайки петото блаженство на нашия Господ, св. Григорий Нисийски казва: „Милостив и блажен е само Бог. Човекът само тогава се уподобява превъзходно на Бога, само тогава става свой на Бога и достоен за божественото блаженство, когато е милостив. Защото е придобил белега, с който Бог определя Себе Си“ (Пето слово върху блаженствата). Следователно блаженството не е подобряване на човешките възможности, не е нравствено развитие, а резултат от нашето уподобяване на Бога. То е дар на Неговата благодат.
Св. Григорий продължава: „Някой би могъл да каже, че когато човек стане милостив и човеколюбив, той печели положителното разположение на другите. Това е най-голямата награда за милостивото му сърце. Защото „каквото посее човек, това и ще пожъне“(Гал. 6:7) и мисля, че сеенето е доброто човешко разположение, а жътвата е възнаграждението за доброто разположение.“
Думите на св. Григорий означават това, което казваме толкова просто на всекидневен език: „Каквото даваш, това и получаваш“. Както се държим в живота с другите, това и получаваме. В междуличностните отношения, когато проявяваме човеколюбие, състрадание и милосърдие, другите ни приемат. И ние чувстваме признанието като награда за милостинята и положителното отношение към всеки човек.
Според св. Григорий, „милост е доброволната скръб за чуждите беди, състраданието от любов към тези, които страдат, за неприятните неща, които ги спохождат. Жестокият, свиреп човек е недостъпен за онези, които го доближават. Състрадателният и милостивият обаче споделя състоянието на тези, които имат нужда и става за скърбящия това, което търси неговата страдаща душа. Човешкият живот се дели на противоположни състояния: ако милостта не смекчи сърцето ти, няма да се втурнеш да облекчаваш изпитанието на другия. Можем да кажем, че свойство на милостинята е усилването на любящото разположение, смесено със състрадание към страдащия човек. Желанието да станеш причастен на скърбите на другия е белег на онзи човек, който превъзхожда в любовта“.
Това значение на милостинята е достъпно и понятно за всеки, но не е единственото. Св. Григорий навлиза в други по-дълбоки значения и казва: „Ако прочетем внимателно това блаженство на Господа, ще видим, че то крие една друга дълбочина и един друг духовен смисъл. За този, който желае да привлече милосърдието на Бога, да привлече Неговото човеколюбие и милостиня, най-прекият и сигурен път е да стане милостив към другите. Това благосклонно разположение на тези, които проявят милост, ще остане и след настоящия живот завинаги във вечността. В деня на Съда милостивият ще бъде признат от облагодетелстваните и ще бъде възхваляван пред Бога и пред цялото творение. Това ще е висшето блаженство за този, който е бил милостив към братята си“.
Понякога ние се объркваме, защото се опитваме да бъдем аналитични в своите тълкувания. Духовните понятия обаче са много прости, както и думите на св. Григорий: „Ако искаш да получиш Божията милост и благодат, най-краткият път е и ти да си милостив към другите“. Тоест да прощаваш и да си снизходителен. Това потвърждава евангелското слово на Господа, че мярата на съда на човека, мярата на неговото спасение, мярата на личното му духовно преуспяване е мярата на любовта и на милостинята: „Доколкото сте сторили това на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили“(Мат. 25:40). В лицето на всеки наш брат без разлика присъства Христос. Той приема помощта към брата ни, сякаш е отправена към Самия Него.
Ако искаме да изследваме в какво духовно състояние се намираме и колко сме напреднали в добродетелта, най-сигурният критерий е милосърдното разположение към другите, особено към тези, с които влизаме в директна връзка, във взаимозависимост и конкуренция. Автентичността на милостивото сърце се открива най-вече в нашата връзка с онези, с които влизаме в сблъсък. Критерият дали наистина участваме в духовния живот, дали имаме духовно здраве и вкусваме Божията благодат зависи от нашата вътрешна откритост към близките ни, както и към всеки човек. Без милостта страдаме от най-лошата духовна болест — вътрешната жестокост, зад която се окопаваме, за да оправдаем себе си.
Ако искаме да намерим силата, която ще ни освободи, трябва да открием едно друго оправдание — единството с брата ни. Нужно е да открием този начин на живот, който ни съединява дори с онези, които са ни онеправдали. Ако не преодолеем събитията в живота си, които ни оправдават външно, не е възможно да придобием съзнание за нашето състояние и да видим Божието лице. Милостинята е онова вътрешно събитие, което се извършва основно в сърцето, освобождава го и определя възможността ни за срещата с Бога. Когато започнем да се освобождаваме, ставаме милосърдни, милостиви, придобиваме чувствителност за всяко нещо. Сърцето ни е смекчено към всеки наш ближен.
Когато сърцето ни е инатливо, кораво и мудно, ние боледуваме духовно. Когато искаме да решим проблемите в отношенията ни юридически, да изтълкуваме нещата и да направим заключението, че в крайна сметка ние сме онеправданите и другият ни онеправдава, ние ставаме абсурдни. Не е възможно по този начин да намерим покой, не е възможно в нас да се развие живот. Ако искаме да се развием духовно, съществува един друг смисъл на живота — смисълът на милостинята, тоест сблъсъкът с правдивия ни съд.
Нека видим как се открива милостинята в евангелската притча за блудния син (Лк. 15:11-32). Особено впечатляващо е немилосърдието на по-големия син. Зад своя религиозен формализъм и външна лоялна мисъл той окопава себеоправданието и духовната си самодостатъчност. Неговото немилосърдие не му позволява да приеме прошката за брата си, той не може да издържи етоса на милостинята. Това му пречи да влезе в празненството на радостта, което е вкусването на божествената милост. Той вярва, че години наред е работил покорно на своя баща. Не се чувства като негов син, а като слуга пред господаря си. Не приема връзката с него като сърдечно отношение, отношение на любов и на свобода. Отношението му се определя и затваря в схемата наемник-господар. За него е невъзможно да приеме свръхлогичното опрощение на блудния брат от страна на бащата.
Понеже е затворен в една безличната връзка с Бога, немилосърдният религиозен човек често не може да разбере логиката на празненството, на милосърдието, на вкусването на Божията милост. Той е неспособен да се открие за Бога. Проявява вътрешна съпротива. Претендира за оправдание. Не се колебае да стане жесток, защитавайки своето достойнство, изтъквайки своите дела и нравствена добродетел.
Приемайки блудния син, Бог Отец му показва една друга логика: логиката на милостинята и на копнежа за неговото спасение. Завръщането на блудния син отменя всякакви схеми и системи. Бащата приготвя радостно празненство в съгласие с Божията воля и милостиня. Бог няма нужда да утвърждава или да доказва правотата Си, защитавайки Своите заповеди или законнически разпоредби. Неговото оправдание е спасението на човека. Неговото оправдание е завръщането на блудния син. И ето, завръщането е вече факт. Законите се отменят. Устройва се празненство.
В притчата за блудния син има един много силен израз с голяма духовна дълбочина: „И когато беше още далеч, видя го баща му, и му домиля“. Когато блудният син бил още далеч, той се втурнал да го прегърне. Когато синът се върнал, бащата не помислил да му покаже греха, не искал да заличи индивидуалността на детето си. Не го изобличил съобразно нравствените закони, за да му покаже, че трябва да го накаже. Не го интересували собствените му основания. Искал с цената на всичко да спаси детето си. Бил преживявал своята лична тревога чрез премеждието на болката и търпението. Само един такъв етос може да освободи другия и да му даде възможност някога да се събуди и да потърси истински Бог Отец.
Ние искаме да правим всичко без лични жертви. Когато една майка или един баща искат да задържат детето при себе си, те го правят, защото не искат да изпитат болка, да се тревожат и да търпят, докато то се намира далеч от тях. Бащата от притчата обаче оставил блудния син да отиде в далечна страна и самият той изживял мълчаливо болката на търпението и очакването. Неговата загриженост останала същата, когато детето му живеело далеч в разпътство. Накрая онова, което вразумило блудния син да се върне, била силната любов на бащата дори и по време на раздялата. Това бил споменът за висотата на живота в бащиния дом. Този спомен го съпътствал в далечната страна. Този спомен го подбудил да дойде „в себе си“ и да каже: „Ще се върна при баща ми! Ще му кажа: съгреших!“.
Макар че живеел в разпътство, блудният син продължавал да нарича баща си „татко мой“ и бащата, веднага щом го видял отдалеч, се втурнал към него, преди лукавият да свари да го плени. Втурнал се и го прегърнал. Сякаш му казвал: „След като се върна, вече нищо не ме интересува! Приемам те тозчас както си!“. Изненадал го със своята любов. Не го оставил дума да промълви. Устроил празненство за завръщането му. Заклал угоеното теле, дал му обуща и пръстен. Възстановил го в първата му красота — тази, която бил временно загубил. Това е етос. Това е милостиня. Това сме призвани да правим и ние.