Милосърдието на владиката

1084 0
korona

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Често се възхищаваме на примера на бележити духовници и истински боговидци, четем техните благодатни творения, цитираме ги с патос и се прекланяме пред благочестието им. Слава на Бога и на Неговите угодници! Така трябва и да бъде. Защото Бог е дивен в своите светии. Той, Подателят на благата,  животвори и по неизказан начин благовести на нас, нерадивите и недостойните, които искат да живеят в Царството Му.

Но в суровата школа на битието, в нестихващото Евангелие на живота, винаги можем да открием примера и на други наши наставници и събратя, на наши братя и сестри, които макар и да не са прославени от светата Църква, също са оставили образци за подражание. Ние, лутащите се из криволичещите житейски пътеки, можем да ги съзрем и да се поучим от тях. Благословени и преблагословени сме от Небето, ако Бог отвори духовните ни очи, за да пресеем зрънцето от плявата и не само да го запазим дълбоко в себе си, но и да го предадем на околните като светлина на духовния опит.

Ежедневието на енорийския свещеник е изпълнено със срещи, които винаги са поучителни и вдъхновяващи. Но по-важното — носят малките бисери на онази особена Богоистина, която Творецът пръска сред нас.

Минаха години от неочакваната кончина на дядо Кирил, но те са достатъчни, след като утихнаха събитията, за него да станат известни доста неща и винаги да бъде споменаван с добро. Преди няколко месеца един познат в разговор на кафе ми сподели следното: „Изживях голяма лична трагедия. Имах ресторант в местност край града и печелех добре. Бях известен в моите среди и си позволявах един по-свободен, даже охолен живот. Бях богат и имах връзки навсякъде. С радост черпех от благата на живота, канех висшестоящи в ресторанта си и се радвах на тяхното присъствие. Винаги около Коледа канех дядо Кирил да ми гостува, за да благослови настъпващата година. Той беше широкоскроен човек и обичаше веселбите. Идваше със свои познати, отслужваше водосвет, държеше проповед и после оставахме на маса с часове. Много говореше, шегуваше се и беше приятен събеседник — одухотворен, забавен, оригинален. Увещаваше ме да ходя на църква, подаряваше ми иконки и календари, подканяше ме да посещавам по-често храма и да се моля. Имах много подаръци от него. Отношенията ни бяха изпълнени с добронамереност, доверие и топлота. Понякога му се обаждах по телефона и се виждахме.

Но ми се случи нещастие — претърпях тежък пътен инцидент. С голямо усилие успяха да ме върнат към живота. Направиха ми една след друга няколко операции и дълго време лежах в болница. Това се отрази зле на бизнеса ми — всичко тръгна надолу. Изхарчих сума ти пари за лечение. Напуснаха ме любими хора. За кратко време всички ме изоставиха. Роднините ми обърнаха гръб. Взеха ми всичко. Аз се превърнах в получовек. Бях изпаднал в немилост. Дори достигнах дотам, че нямаше къде да живея и се наложи един приятел да ме приюти — даде ми една стаичка. Бях съсипан отвсякъде. Останах без каквито и да е средства и обикалях безпомощен по улиците. Никой не ми обръщаше и най-малкото внимание. Наближаваше Коледа, а аз нямах никакви пари. Беше ужасно. Чудех се към кого да се обърна за помощ. Не ми се живееше. Хрумна ми да се обадя на дядо Кирил. Той ми отговори и ме покани в Митрополията. Отидох и ме заведоха на втория етаж в кабинета му. Той ме прие радушно, пихме кафе и говорихме. Аз се разплаках и му разказах какво ми се беше случило. Разказах му всичко — за катастрофата, за операциите, как съм останал сам, отхвърлен и забравен. Без връзки и средства. Той прояви голямо съчувствие. Просълзи се и се разчувства. Почна да ми говори мило и внимателно: „Голямо изпитание ти е дал Господ. Само недей да униваш и да изпадаш в отчаяние! Той няма да те остави. Моли се и бъди търпелив! Най-вече се моли — това е най-важното! Всичко ще се оправи.”Аз му отговорих, че нямам сили и желание за нищо и че се чувствам непотребен. После през сълзи го помолих: „Ако можеш помогни ми!”. Той ме погледна замислено, започна да ме успокоява и всячески да се старае да ме утеши. Видно беше, че му е болно за мен. После хвана телефона и каза на някого: „При теб ще слезе един човек. Дай му двеста лева!”. Човекът отсреща взе да му говори нещо, но той го прекъсна ядосано: „Нали ти казах — двеста. Повече няма какво да ти обяснявам!”. После блъсна телефона. Въздъхна и пак започна: „Не се притеснявай. Постепенно всичко ще отмине — Бог е милостив. Само вярвай и се моли.” После стана от стола си, благослови ме и ме прегърна. Със сълзи на очи ме изпрати с думите: „Ако имаш нужда от нещо — обаждай се!”. Аз слязох на първия етаж и там ми дадоха двеста лева. Не можех да повярвам! Не само не бях мечтал за такова посрещане, но и за толкова пари! Това беше преди 15 години и сумата беше почти една минимална работна заплата. Посрещнах празниците като човек и успях да си стъпя на краката!”.

Изслушах разказа и се разчувствах. Потопих се в спомените си за дядо Кирил. Той беше наистина интересен човек. Личност, за която много може да се говори. Една част от хората го харесваха, други — изобщо не го приемаха. Предизвикваше напълно противоречиви коментари. Оценките следваха една след друга, от всички страни. Какво ли не понесе в края на житейския си път — обиди, подигравки, груби епитети, некоректни сравнения. Как ли не го наричаха — „търговец в храма”, „владика бизнесмен”, „ченге в расо”. Толкова много кал беше хвърлена по него. А драмата на душата му остана неизвестна.

Наистина не беше лесно да си покрай владиката. Беше надарен с много дарби и по своему беше непредсказуем и непредвидим. Но имаше милостиво и милозливо сърце. Беше истинско изпитание да се служи с него. Свещениците и дяконите стояха под напрежение. По време на службата беше нервен, избухваше, правеше забележки на висок глас. Но после идваше при теб и весело казваше: „Ти не се обиждай!”. После те потупваше по рамото и с усмивка добавяше: „Няма нищо! Хайде, хайде! Всичко е наред!”. Бързо прощаваше и лесно забравяше. Имаше нещо детско и невинно във всичко това. И най-важното — беше състрадателен и отзивчив. На моменти се държеше като дете — вълнуваше се, възклицаваше и се умиляваше с цялото си същество.

Странно нещо са владиците! Никой, освен Господ, не може да разбере тайната на личността им. Всеки от тях е многостранен, богат на таланти и настроения. Над тях е само Христос. Те са Неговите наместници на земята и имат велика и неизказана власт над поверените им от Бога епархии. Те са образи Божии — икони Христови. Строги и взискателни, трудни и дистанцирани, но и внимателни, грижовни и милостиви. Достъпни в недостъпността си и недостъпни в достъпността си. Особени и неразгадаеми. Те са духовни отци на всички в епархията си — на вярващи и невярващи, на православни и неправославни, дори и на ония, които нямат никакво отношение към тях. Но колко красива е тяхната милост! Толкова чиста и затрогваща! Те са като една отворена книга, която не можеш изцяло да прочетеш. И никога не можеш да кажеш, че ги познаваш или че знаеш как ще постъпят.

Дано Бог бъде милостив към дядо Кирил! Много пъти съм се питал: Къде ли е душата му? Но винаги съм се утешавал с думите на Свещеното Писание: „Блажени милостивите, защото те ще бъдат помилувани”(Мат. 5:7). Господ ни е дал това обещание, защото е велик във всичко, но най-вече в милостта и състраданието Си. Защото Той е тайновидец, приятел и сърцевед и най-важно — любящ Баща, Който е благ в силата и силен в благостта. Затова всички ние имаме надежда за своето лично спасение и за това на нашите ближни. Както изрича един от великите боговидци на 20 в., св. Паисий Светогорец: „На Страшния съд Бог ще гледа да оправдае човека, а не да го обвинява!”.

Да бъде милостта Ти, Господи, към всички нас и най-вече към ония, които проявяват милост към своите ближни — живи и покойници. Амин.