Мирисът на хляба, или как да разкажем за Причастието?

2304 0

Автор: архимандрит Сава (Мажуко)
Източник: www.pravmir.ru
Превод: Татяна Филева

Архимандрит Сава (Мажуко) – за това какво е Причастие и колко трудно е да разкажем на непосветените хора истината за него.

За някои хора Причастието е немислим подвиг. Какво говоря? Не за някои, а за много. Може би за болшинството от хората. И аз самият отнасям себе си към това болшинство.

Евхаристията е такава светиня, че с ума си чувстваш, с кожата си разбираш, че се докосваш до нещо наистина свещено. Ти, човекът от плът и кръв, със своите дребни мисли, суета и тревога, не просто се докосваш до Тялото на Бога, но вливаш в жилите си Неговата свещена Кръв. Кръвта на Бога умива твоето сърце, променя те, връща те при самия себе си.

Това е невероятно. Но то е факт. Как става това? Как изобщо е станало възможно? Как след това съм останал жив? За това може да се говори много. Но няма да можеш да го чуеш, ако сам не си го преживял от личен опит. А ако си го преживял, ще предпочетеш мълчанието.
Това – истината на Евхаристията – е свещен трепет от докосването до истинската светиня, почти изпепеляващ ужас от свещеното. А наоколо е съвсем различно – по детски спокойна радост, „неизказана тишина”, радостта да бъдеш, да дишаш, да се молиш, да тичаш, да ликуваш от това, че си вечно жив и си заобиколен от вечно живи.

Символът на свещения ужас: свещеникът стои до престола и сякаш вика от най-дълбоката бездна на отчаянието: „Боже, очисти ме, грешния!” Символ на мирната радост – детето, което дъвчи просфорка. Децата страшно обичат просфорите. Забелязали ли сте? Толкова весело е да гледаш как някой малчуган, държейки с двете си „лапи” „осветеното хлебче”, пъхтейки и дишайки тежко, с пределна сериозност го излапва.

И действително, има нещо безкрайно спокойно и в самия облик на осветените хляб и вино. Колко спокойно, колко мирно става на душата, когато гледаш просфорите. Наистина мирна жертва!

А за теб е тънкият, нежен момент на литургията. Свещеникът стои в олтара. Ето, след малко ще запеят „Верую”. Батюшката взема в ръце покрова, с който са покрити Чашата и Дискосът, и започва да „вее” над светинята, четейки Символа на вярата. И за мен винаги е радостно да вземам в ръце този покров, защото тънкият мирис на виното и хляба прониква през него, и от това на душата става толкова хубаво, толкова спокойно и радостно.

Как изобщо се съчетават в литургията тези две невероятни състояния: детската мирна радост и свещеният трепет? Всичко е много просто. В Евхаристията се срещаме не с безличната святост, не със страшните космически стихии, а към нас върви Живият Бог, нашият истински Баща, любещ и нежен. Той се докосва до нас, Неговата Кръв обновява нашите души, Неговият Дух оживява нашите тела. Страшно е. И радостно.

Истинската икона на Евхаристията е евангелската история за умножаването на хлябовете. Тя присъства във всяко от четирите Евангелия. Стара, много стара история. Христос целия ден е проповядвал в пустинно място, хората са се изморили, къщите им били далече, нямало с какво да се нахранят. У апостолите се намерили само пет хляба и две рибки, но с това как ще нахраниш толкова народ?

А Господ просто се помолил, благословил и нахранил всички. Обикновено чудо – така мислим ние, християните, и мислим за това уморено, не забелязвайки, че чудото не може да бъде обикновено. Нали ние се удивляваме на това някак унило, без ентусиазъм: да, Бог е извършил чудо, нахранил е пет хиляди души, но нима за Бог е нещо трудно да извърши чудо? Нали Той е Бог, всемогъщият Творец и Промислител, за Него би трябвало да бъде лесно и да изцелява, и да възкресява, и да умножава хлябовете?

Но още в древността са разбирали: историята с хлябовете е особена. Евангелист Йоан, който не се отличавал със склонност да повтаря в своето Евангелие онова, което другите евангелисти преди него вече са казали, все пак споменал чудото с хлябовете в своето тайнствено благовестие, и го споменал именно в шеста глава, в която подробно се преразказва беседата на Христос за Небесния Хляб, тоест за Евхаристията. Чудото с хлябовете било илюстрация, проясняваща богословието на Евхаристията. Това било не просто чудесно събитие, а преди всичко знамение, жива икона на Вечната Литургия.

А какво е Евхаристията? Трудно е да се обясни с две думи, особено на нецърковен човек. Думите се подбират трудно, съпротивляват се, изискват уговорки и уточнения. Това не е проста задача дори и за богослова.

Но Господ ни е донесъл този дар, достъпен за всеки – за учения и за непосветения, за богослова и за простия човек. Не можеш да обхванеш тази тайна с мисълта си: просто гледай иконата на Евхаристията, чудото на умножаването на хлябовете, и не се гордей, а смирено се приближи към потресените апостоли, раздаващи с трепетни ръце хляб на народа. И пристъпи към тази тайна на богообщението, пусни Христос в своя живот, в своята кръв, в своята плът, в самите дълбочини на своята душа и се моли за това нейните вътрешни хранилища, тъмни и необозрими, да се озарят със светлината на Неговата любов. Моли се Христос да те оживи, да те напои с истински живот, защото именно в това е смисълът на Евхаристията – да оживи мъртъвците, да нахрани нашите души и тела с истински, Божествен живот.

И това е истинска, много лична и интимна среща с Живия Бог. Не с идея, не с учение или философска система, не с тайнствена нетварна енергия. Самият Той, Творецът на света, измислил и мен, и моята история, се среща лично с мен в моята най-дълбока вътрешност, в такива дълбини на моето същество, за които и самият аз не съм си помислял.

Моят мъдър приятел с тъжна усмивка и непоправимо добри очи веднъж ми разказа как станал вярващ човек, преживявайки лично и много живо този опит на срещата с Бога в Евхаристията. Той бил отраснал в обикновено съветско семейство, не познавайки нито Бога, нито Църквата. Живеел, както расте тревата – пионерско детство, училищни грижи, увлечение по бокса – напълно понятен живот, без мистични тайни и метафизични тревоги.

Неочаквано започнали да отварят храмовете. А в нашия град Гомел върнали на вярващите Петропавловския катедрален храм. Това било много необичайно. Оказало се, че има и някакъв друг свят, много древен и традиционен, и там има хора, живеещи свой пълноценен и пълнокръвен живот! Той започнал да се отбива в храма. Нищо не разбирал. Никого не познавал. Просто гледал. Било интересно. Необикновено. Запознал се с една монахиня, която приемала записки с имена за поменаване. В началото просто се познавали, после започнали и да разговарят.

– А ти причастявал ли си се някога?

– Не. А как става това?

– Ще ти разкажа.

И тя му разказала за Причастието. Не богословска теория, не катехизис с позоваване на Писанието и Отците. Просто го научила как да се подготви. Съветският ученик, за ужас на родителите, мъжествено постил цяла седмица. Търпеливо четял трудната книга „Молитвослов”, дори без да се надява да се ориентира в древното наречие. В навечерието на Причастието, както обикновено, гледал някакъв банален филм по телевизията; сутринта отишъл на литургия, без изобщо да разбира какво прави, защо е дошъл и какво трябва да очаква. Установено е да се причастяваме – ще се причастя. А ти вярващ ли си? Ще видим.

Отишъл на изповед. Останал на цялата служба. Пристъпил към Причастие. С ръце, кръстосани на гърдите. Ясно произнесъл името си. Батюшката му подал с лъжичката късче хляб с вино. Необикновен вкус. Непривичен. И това е всичко. Повече няма какво да се разкаже. Това било всичко. Така той станал вярващ. Там, пред Чашата, срещнал Христос. Как може да се разкаже за това? Опитай, ако можеш.

Нямало видения. Нямало гласове, пророчества, необясними чудеса. Земята не се раздвижила под краката му. Урагани не сривали мазилката от стените. Но това било докосване до нещо истинско и свято. До Някого. Никой не го очаквал. Не го викали. Младият човек и не мислел, че това може да се случи с него. Той не знаел какво е Евхаристия, не бил чел Писанията, не бил изучавал историята на Църквата и житията на светиите. Нещо бил чул. Нещо бил прочел оттук-оттам, но съвсем не мислел, че ще стане така. Те просто се срещнали. Той просто дошъл. И останал.

След Причастието седял пред входа на църквата. Било свежо. Ухаели цветя. Имало пейки. В храма още се молели, пеели. И настъпила необикновена тишина. А наоколо вървели хора. По пътечката бягали спортисти. И той си помислил: нали е толкова просто – да се убедиш в това, че има Бог на света: пристъпи към Чашата и просто се причасти. А те бягат, бродят по пътечките на парка и говорят за живота. А трябва само да се отбиеш в храма, и Бог ще излезе да те посрещне. Това е толкова просто. Просто е да го преживееш. Но нима можеш да го разкажеш?

Христос говорел за Небесния Хляб – и на учениците, и на юдейските законници. Не Го разбрали. Не Го чули. А кроткият и мълчалив ученик, младежът Йоан, просто запомнил всичко, предчувствайки, че това е много важно, и че по-късно ние всичко ще разберем.

И той, апостолът на Любовта, не сбъркал. Защото в началото е опитът, след това разбирането, и вярата идва след Срещата, която никой не очаква, която не можем да планираме или да уговорим. Но само така ние ставаме вярващи – лично срещайки Бога, неочаквано застигнати от Него.

И затова е толкова тревожно и толкова радостно да отиваш на Причастие – на среща с Бога, разбирайки с Кого ще се видиш, с Кого ще се причастиш, Кой завинаги ще остане с теб.