МИРЯНИНЪТ И ПОСЛУШАНИЕТО

1299 0

poslushanieАвтор: Йеромонах Амвросий Янг

Превод: Татяна Филева

В днешно време нивото на духовността в църковния живот е толкова ниско, че Божията воля е от миряните да не се изисква нищо повече от доброволно послушание към духовника. Да се отива по-далеч от това, е не само опасно, но поставя под въпрос и самия Божи промисъл.

По определение, православен християнин е този, който се стреми да изпълнява заповедите и изискванията на православния живот, както учи Евангелието и Свещеното предание. Блогоговейно присъствие на богослуженията, често пристъпване към Светите Тайни, спазване на установените от Църквата пости, даване на милостиня, придобиване на дух на милосърдие – всичко това е минимумът, който трябва да изпълнява човекът, решил да следва Господа.

Това свято послушание, впрочем, е само началото за всеки християнин; това са първите стъпки в духовния живот, според учението на Господа: „Ако Ме любите, опазете Моите заповеди. Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби. Който Ме не люби, не спазва словата Ми” (Йоан. 14:15, 21, 24). Затова и св. Паисий Величковски пише: „Съвършеното послушание към Господа е спазването на Божиите заповеди и Неговите думи”.

Ето защо първите стъпки по пътя на послушанието са толкова важни. И все пак, тъй като представляват усилен, упорит труд да се върви по тесния път цъм Небесното Царство, те често биват игнорирани от страна на новоповярвалия християнин. Това е причината, поради която свещеникът първо възлага на новоповярвалия да се упражнява в рутинното благочестие, както посочихме по-горе, и да придобие навик в него, за да изпита неговото послушание и с това да докосне сърцето, а не разума му.

По думите на св. Йоан Кронщадтски, много опасно е да развиваме – да образоваме – само разума и интелекта, пренебрегвайки сърцето. Трябва да се съсредоточим преди всичко върху сърцето, защото то е животът. Сърцето ръководи мислите, желанията и наклонностите на човека.

Много от преминаващите в православната вяра не отиват по-далеч от тези очаквания. Но онези, на които е дадено да възрастват в духовния живот, вместо мляко, ги чака силното вино на православното послушание. Целта на този кратък текст е да разкрие същността на послушанието на мирянина към неговия духовен отец.

Съществуват три общи принципа, които ще разгледаме тук. Първо, трябва да направим разлика между старец и духовен отец. Старецът изпълнява пророческо служение в Църквата; той е почитан от всички като такъв, който открива Божията воля на другите. В света днес на практика няма истински старци, а онези, които твърдят за себе си, че са старци и позволяват на хората да ги наричат така – особено тук, в Америка, където Православието е крайно незряло – не служат на Православието. Има много новообърнати, които поради недостатъчно силна воля (както и поради своите убеждения) са готови да се отрекат от здравия разум и разсъждение, създавайки култ към личността, който няма нищо общо с духа на Православието. Факт е, че миряните много често не разбират ролята на стареца и на духовния отец.

Второ, послушанието към духовния отец е въпрос не толкова на управляване и подчиняване, колкото на ръководене и следване. С други думи, духовният отец не може да гледа на себе си като на някой, който издава заповеди, а като на такъв, който със своите думи и пример ръководи поверената му от Бога душа. От житията на светиите са ни известни много такива примери. Трябва да почертаем, че отношението между вярващия и неговия духовен отец не се основава на обета за послушание, (макар че по благодат това може много силно да свърже духовния отец и духовното чедо). Вместо това съществува жива връзка между две души, едната от които е по-опитна от другата, между тази, която може да посочи пътя, защото вече е преминала по него, и другата, която е готова да вярва и да следва.

Схиигумен Йоан, дългогодишен отец-изповедник на манастира Валаам, който има много духовни чеда-миряни, казва: „Мъдростта на духовния живот така подробно се описва в писанията на светите Отци, но онова, което те пишат, най-добре може да бъде разбрано чрез живота. Духовните отци трябва да живеят в съгласие с тези принципи, според силата и благодатта, която им е дадена. На онези, които се обръщат към мен за съвет, аз казвам своето мнение, но добавям, че трябва и сами да размислят за всичко, което съм им казал”. Духовният отец не принуждава, не нарежда, не заповядва, а взема своето духовно чедо за ръка и го води нежно, но сигурно.

Трето, онези, които могат да предложат истинско духовно ръководство, днес са толкова редки, че мирянинът трябва много да внимава на кого поверява душата си. Ето защо великият старец на ХІХ век, Макарий Оптински, пише следното до един мирянин: „Наистина е голяма утеха и голяма помощ, че сте намерили учител, под чието мъдро ръководство да се изцелите от своеволието и гордостта. Днес е много трудно да се намери такъв”. Ако преди сто години е било трудно да се намери духовен отец в Русия, колко по-трудно е днес! Съвременникът на стареца Макарий и сам велик духовен учител, епископ Игнатий Брянчанинов, е предупреждавал ръководените от него: „Суетните и твърдоглави обичат да учат и да дават своето мнение. Те не се интересуват дали техният съвет е правилен… не мислят за това, че могат да нанесат непоправима вреда на своя ближен с неопитен, погрешен съвет… Те искат да направят впечатление на новоначалните и така да ги спечелят за себе си. Искат хората да ги хвалят, да бъдат авторитетни светители, мъдри свещеници, учители с духовен опит. Искат да нахранят своята ненаситна суета”.

Тогава как мирянинът, който вече е напреднал в поста, бдението, молитвата и т. н., да намери посоката, необходима на неговата душа за по-нататъшното й израстване? В повечето случаи енорийският свещеник ще насочи този човек към някой опитен монах, който ще може да му даде наставления. В противен случай, както казва владика Игнатий, „мирянинът би трябвало да търси Божията воля в Свещеното Писание, молейки се Бог да му изпрати помощ. Може би в определен момент Бог ще му изпрати мъдър свещеник и духовен отец, но междувременно той трябва търпеливо да чака и да не бърза да се предаде за ръководство на друг, за да не стане роб на човек, а Божи служител. Ако накрая Бог изпрати духовен отец, тогава”, пише владика Игнатий, „с плач и сърдечни въздишки усърдно се молете Бог да не допусне да се отклоните от Неговата свята воля, за да последвате падналата човешка воля, своята собствена или волята на ближния – своя духовен съветник” (духовен отец). В същия дух старецът Макарий пише следното на свое духовно чедо: „Ще се опитам да ти отговоря най-доброто, на което съм способен, но трябва и сам да се молиш. Моли се Бог да ми даде правилните думи, за да ти кажа онова, което ще ти бъде от полза”.

Един от белезите, по които мирянинът може да разпознае своя духовен отец, е следният: духовният отец не копнее да дава духовни съвети; напротив, самият той твърди за себе си, че няма знание и е недостоен – както пише старецът Макарий: „Говоря ви не онова, което сам съм измислил, а това, което съм прочел в писанията на Светите отци. Моят единствен скромен труд е изборът на откъс от онези писания, които съответстват на вашия конкретен случай”. Също така и владика Игнатий пише, че Отците забраняват сами да даваме съвети на нашия ближен, ако той не ни попита.

Доброволното даване на съвети е знак за това, че ние смятаме, че притежаваме духовно знание и богатство, което ясно разкрива нашата гордост и самоизмама. Днес колко духовници биха могли да издържат този тест? Може би само няколко. Истинските духовници дават съвети със страх Божи и само защото друг ги е попитал; те не очакват постоянно, безпрекословно послушание, а оставят това на разсъждението на своето духовно чедо. Така те защитават и себе си, и духовното чедо. Впрочем духовно зрелият мирянин знае, че ако слуша своя духовен отец във всички неща, които не противоречат на Божия закон или на неговия здрав разум, Бог никога няма да го изостави.

Всеки, който е чел в писанията на Светите отци и в житията на светиите за послушанието на миряните, вижда, че днес послушанието е само бледа сянка на онова, което някога е било в Църквата. Нивото на духовност в църковния живот в днешно време е толкова ниско, че Божията воля е от мирянина да не се иска нищо повече, освен доброволно послушание към духовника. Да се отива по-далеч от това е не само опасно, но и поставя под въпрос и самия Божи промисъл. Духовното израстване за мирянина все още е възможно, макар и много бавно и мъчително. Но въпреки това духовното развитие е факт. По думите на владика Игнатий: „Това е велика Божия тайна, велико благословение за нас, да се нахраним с трохите, падащи от трапезата на нашия духовен отец. Тези трохи не са храна, която ще ни насити, но могат да предотвратят гладната смърт”.