Мнимото смирение

1089 0

Автор: отец Ясен Шинев
енорийски свещеник в Старинен храм „Успение Богородично“ (Малка Богородица) и храм „Св. Атанасий“ — гр. Варна

Когато някой повярва в Христос и реши да Го следва по тесния път към Неговото царство, той бива обхванат от едно особено неофитско въодушевление и религиозен патос. Сърцето му се възпламенява от „небесния огън” и той е готов да извършва велики дела в името Господне. С цялото си същество усеща преобразяващата сила на Божията благодат и преминава в едно друго, по-висше духовно състояние. С непознат дотогава плам се отдава  на молитвата и четенето на духовна литература. Неудържимо купува икони и книги и желае непрестанно да благовести.

След първоначалния патос обаче неофитът започва да притихва, да премисля и съобразява приетото с жива вяра, като духът му постепенно придобива една особена разсъдителност. Той започва да проумява, че голяма част от богословските термини и понятия не могат да бъдат така лесно усвоени и преживяни, както първоначално си е мислил. Тогава все повече да се вглъбява в себе си и с болка осъзнава, че най-простите неща в богословието са всъщност най-трудно приложимите на практика. В тази особена ситуация неофитът прилича на човек, който с устрем изкачва стъпалата към някой връх, но в един момент забелязва, че първите измежду тях са най-стръмните и изискват най-много внимание. Ясни и прозрачни понятия, които дотогава той е недооценявал или подценявал, всъщност са основни, целеполагащи и ангажиращи неговия леко преситен вкус. Например — смирението.

Да, навсякъде в духовната литература се говори за него. Него проповядва с примери и дела  Спасителят и възхвалят светите отци, а всички духоносни отци препоръчват като всеобща рецепта за изцеление на падналата човешка природа. Подвизаващият се  постепенно разбира, че всъщност това е едно дълбоко вътрешно състояние. Неизследимо и съкровено, истинска бездна от познание и мъдрост. Колко лесно е да кажеш „смирение”, а колко трудно е да го живееш. Не само да се му се възхищаваш, но и да се опитваш да го приложиш в своя личен духовен път. Колко болезнено е да го положиш като печат върху всяка християнска добродетел в нововъзприетата от теб християнска етика! Всички говорят за смирението, но коя негова разновидност имат предвид? Тази, която е истинско духовно състояние или онази, която се рекламира и афишира пред другите? Външното или вътрешното смирение? Мнимото или истинското?

Защото много често ние, православните християни, изпадаме в едно странно състояние, което не е нито духовно, нито чисто, а напротив, душевно и болно. В общуването си с вярващи и невярващи ние казваме: „Ох, трябва да се смирим”,„Колко съм горделив!”,„А за нас — смирение” или с лека досада повтаряме: „Смирението е пътят.” Нещо повече — обичаме да афишираме това състояние при всяка среща или по-задълбочен диалог. И сякаш сме попаднали в двойна съблазън. В една измамна самозаблуда. Превърнали сме смирението в индулгенция, в привиден щит против въображаемите нападки на околните. И сякаш задължително трябва да го изявим, да го изтъкнем и да въздъхнем с добре заучен тон. Фалшиво да сведем глава, а вътрешно да тънем в прелест и самодоволство.

В този дух е и наставлението на св. Иоан Златоуст, който изрича следното: „Никога не се превъзнасяй със своето смирение! Може би ти се струват смешни тези мои думи, че смирението може да те превъзнесе, когато е неискрено. Как и по какъв начин? Когато то служи за това да се покаже пред хората, а не пред Бога, когато е проява на твоето прославяне и тщеславие и когато е дело на дявола. Както мнозина се славят с това, че не били тщеславни, така се превъзнасят и със смирението си  от високомерие. Ти си смирен, най-смиреният от всички? Не се превъзнасяй с това… Ти се смиряваш да се свободиш от гордостта, но щом поради смирението изпаднеш в гордост, по-добре не се смирявай!”(„Бисери от духовната съкровищница на светите отци”).

Такова смирение е като фалшива монета, която вкарваме в общуването си с околните. Можем да заблудим тях, но не и Бога. Защото Той е тайновидец и сърцеведец, проникновен и съкровен Отец, Който „не гледа на лице “. Болезнена и изобличаваща всеки от нас е истината, че в общуването си с другите ние носим няколко маски, които сменяме в зависимост от обстановката и хората. Маски за пред висшестоящи, други — за пред колеги, а трети — за вкъщи. И ние сме придобили навика да ги надяваме светкавично просто за да се предпазим от враждебността около нас и да скрием своята ранимост. А и много по-често го правим заради интереса, който преследваме, като превръщаме това в добре обмислена стратегия на въшното ни поведение.

Колко много фалш и притворство има в нас! Колко неестественост и прикритост! Колко често обичаме да си мием ръцете с мръсна вода и после да се хвалим, че са  чисти! Но ние сме прозрачни за Бога и това наше поведение е не само осъдително, но и душегубително. Защото Бог не само наблюдава, но и изпитва сърцата ни. Ние сме изпаднали в самозаблуда и в положението на хора, които се самоосъждат в своята нищета.

Един от боговидците на светото Православие на 20 в., св. Порфирий Кавсокаливит (старецът Порфирий) изрича следното: „Моли се Бог да Ти даде свято смирение. Не такова смирение, когато казват „Аз съм последен” и „Аз съм смирен”. Това е сатанинско смирение… Не казвай, че имаш такива и такива недостатъци. Нищо не казвай. Труди се, считай себе си за нищо, а всичко останало остави на Бога”(„Избрани съвети”). Неговите думи са не просто плод на натрупаната духовна мъдрост от срещите му с поклонници, но и вдъхнати „свише”, слизащи от Отца на светлината.

Подобно духовно състояние е определено не просто като  фалшиво и богопротивно, но и като „сатанинско”. Смирение на дявола. Свидетелство не за духовно богатство, а за бедност и нищета, белег на отдалеченост от живите извори на Бога. Ние се опитваме да го превърнем в билет за рая, а всъщност то е пропуск за ада. Едно светло наметало, с което прикриваме мрачната си същност. Лицемерие, което си мислим, че ни защитава, докато всъщност то ни обвинява в недостойнство и се е превърнало в наше изобличение.

Истинското смирение е като кладенец, в които потъват всички мътни води. Неизследима бездна, която е трудно обозрима с нашите ограничени сетива. Не само награда, но и победа и достижение. Спечелена позиция, отвоювана с пролята кръв и пот на челото в нестихващата стихия на невидимата бран. Печат на Христа, а не белег на дявола.

Всички светии са били смирени. Те са се различавали в пътя и даровете си, получени свише, но са имали един задължителен белег — смирението. Но не са се стараели да бъдат такива, за да спечелят одобрението или възхвалата на околните, а за да постигнат едно извисено състояние на духа. Навлезли са дълбоко в себе си, преместили са планини и низини, за да достигнат до него. В стихията на своята лична „метаноя”са горели като  огън и са преминали от мрак в светлина. Не са развявали смирението като знаме, а са го пазели като бисер в сърцето си .

Спасителят ни призова към спасение. Но това е възможно и достижимо само и единствено ако преминем през горнилото на искреното и дълбоко смирение. Няма как, дори и да искаме, да заблудим или измамим Христос, Сина Божи, Който с пример и слова е образец за проявено смирение. В този дух са и словата Му, които са като рецепта по пътя за царството Божие: „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (1Петр. 5:5).

Дървото на смирението винаги има дълбоки корени. Не е задължително да има зелени листа, а да ражда зрели плодове, които да израснат върху клоните на християнските добродетели. А от нас се иска да отхвърлим всяка заблуда и мрачна сянка и да очистим душите си от налепите на нашето неизтощимо себелюбие, за да облечем дрехата на светлината. Защото само с нея можем да продължим напред по тесния път към Небето и да намерим място в несъкрушимото Божие царство!