Автор: Игумен Нектарий (Морозов)
Източник: www.pravmir.com
Превод: Павел Стефанов
Игумен Нектарий (Морозов) говори за своето последно пътуване до воюващата Чечения, срещата си с отец Анатолий Чистусов, и за единственото ценно нещо, което е намерил сред ужасния ад на войната.
Това пътуване е особено запомнящо се за мен, даже до някои незначителни детайли, които здраво са се впили в съзнанието ми. Може би това е така, защото това беше последното от малкото ми изключително запомнящи се командировки до воюващата Чечения. Или може би поради една незабравима среща, която се състоя именно по време на това последно пътуване, на която всичко останало просто стана “незначително”.
Беше краят на пролетта или началото на лятото на 1995 г., не помня точно. Помня само, че беше парламентарна ваканция, когато депутатите от Съвета на Федерацията и Държавната Дума помолиха двама от своите колеги да посетят Чечения, за да разберат какво всъщност става там след превземането на Грозни, и да научат какво би могло да се очаква там в близко бъдеще. Тяхната задача беше да научат повече и след това да информират останалите след завръщането си в Москва. Като журналист на мен ми се даде възможност да ги придружа, което и приех.
Виктор Курочкин от Съвета на Федерацията и Виктор Шейнис от Държавната Дума, които ме бяха поканили, имаха доста сложна задача: да се срещнат с един от лидерите на чеченските бунтовници (в случая Аслан Масхадов) и да видят в личен разговор какви са шансовете за “мирно уреждане на въпроса”. Т.е. има ли реалистични средства да се избегнат бъдещи кръвопролития и в същото време да се запази Чечения в състава на Русия? Затова всяка сутрин, много рано, ние напуснахме нашия малък хотел в също така малкия град Назран и отивахме в Грозни. Там известен местен “познат” ще ни даде някои “съвети” за това как бихме могли да намерим Масхадов.
Ние отивахме там всеки ден, все едно като на работа. Възприемахме развалините на Грозни като нещо познато. Беше ми дори трудно да си спомня как градът изглеждаше преди, въпреки че съм бил там преди войната. Нашите опити да намерим лидера бяха безплодни, но ние не се обезсърчавахме. И специално аз, защото вече имах достатъчно информация като журналист. Освен общата цел, която ние тримата имахме, имах също така и моя собствена.
Тези, които са следели сраженията в Грозни по телевизията може би все още помнят историята за храма „Св. Архангел Михаил“. Докато се чували звуците на обстрел и гърмежи наоколо, посред този ужасен кошмар няколко руски жени стояли пред една църква … Те казали:
“Когато започна всичко, ние се събрахме тук; Господ ще ни съхрани по молитвите на св. Архангел Михаил!”.
Така че, разбира се, аз много исках да отида в този храм и да видя какво се беше случило с него и с тези жени. По същия начин, аз исках да говоря с предстоятеля на храма, отец Анатолий Чистусов. В действителност, аз исках да се срещна с него повече отколкото с Масхадов.
Когато най-накрая разбрах, че няма възможност за мен да напусна нашата група, без да изложа нашата основна задача на риск, аз помолих моите спътници да се отбием до този храм заедно. Бях много доволен и благодарен на тях, когато те с готовност се съгласиха.
… Един бърз поглед беше достатъчен, за да се разбере, че войната не е пощадила храма. Впрочем, беше пощадила (или по-точно казано – Господ беше съхранил) тези, които са идвали с надежда в Божията милост под Неговия подслон. Самият храм беше опожарен, но неговият свещеник, отец Анатолий, бе спасил антиминса от огъня и продължаваше да служи в кръщелнята, която беше пристройка около сградата на храма.
Всичко наоколо беше в руини … Имаше прах, която сякаш висеше във въздуха, без да пада към земята. Това беше прах, който беше смес от барут, тухлени останки, вар, и човешки ужас, човешка болка и нечовешки страдания. Тази смес след това беше проникнала и попила във всичко.
В средата на всичко това имаше един руски свещеник с кротко, удивително спокойно, мирно лице, който събра около себе си своето паство. Не мисля, че това бяха само редовни енориаши; те бяха просто хора, които бяха уплашени и нямаха друго място къде да отидат. Ние говорихме с отец Анатолий и той ми каза как запалили храма, как е спасил антиминса от пожара и как са празнували Пасха. Хората бавно се събраха около нас, особено около отец Анатолий. Аз видях това и очите ми се изпълниха със сълзи. Предполагам, че за първи път в живота си разбрах какво всъщност означава това – пастир и неговото паство, защото те бяха наистина близо до него както овцете с техния пастир. Те нямаха никой, освен Бога и свещеника, който може да ги защити и от който се нуждаеха. Всичко беше много трудно и страшно там, но изключително достоверно; вероятно поради ситуацията нямаше нищо изкуствено. Всичко беше така както е било предназначено да бъде … Имаше един пастир, който беше готов да положи душата си за овците си, и там беше неговото паство …
Докато той ни показваше условията, в които живееха хората в близост до храма, един млад човек с книга в ръце се приближи до него и попита:
„Отче, мога да прочета това? Ще благословите ли?”
Този въпрос изглеждаше толкова странен и неуместен в това място и в този момент… Но не и за отец Анатолий. Той спря, взе книгата от ръцете на човека, внимателно я прелисти, и отговори:
„Да, можеш. Бог да благослови.“
Имахме много малко време и бързахме, така че нямах много време да говоря с него. Казах на отец Анатолий за желанието ми да се върна и да пиша за тях.
“Защо?”, Попита той. “Мислите ли, че това ще бъде от полза?”
В действителност, това едва ли беше полезно за тях в момента: колкото по-малко хората, които са подпалили и разрушили храма, ги помнят, толкова по-добре.
Обаче, когато той каза това, аз си мислех за нещо друго. Всъщност, аз не мислих… Не зная как да се изразя по-ясно.
Аз го гледах в очите: те бяха толкова мирни, спокойни, и безкрайно дълбоки, колкото той самият беше. В неговите очи имаше нещо удивително: кротост, светла любов, и болка, която беше опитомена и завладяна от тази любов. След това изведнъж ме порази: “Това наистина е мъченик. Мъченик!” Това усещане беше толкова силно, че напълно ме изпълни. Но след това то ме остави.
Дадох му единственото, което имах с мен, което беше свързано с Църквата: една наскоро публикувана книга, озаглавена „Велик в малкото“ от Сергей Нилус. В замяна, той ми даде една малка икона на преподобния Серафим. И така, ние се разделихме.
Мисията на нашата група се оказа доста успешна. Успяхме да се срещнем с един човек на име Иса в село, който беше представител на Масхадов за такива “външни отношения”. Случайно попаднахме на преговорите между Масхадов и с командващия тогава групировката на руските войски Генадий Трошев. Преговорите се провеждаха в същата къща, в която бяхме отседнали. Не ни беше позволено да участваме в тях, разбира се; но благодарение на Иса, ние успяхме да се направим среща с Масхадов и да посетим базата на чеченските бунтовници във Ведено на следващия ден.
На път за там аз се почувствах болен: или имах хранително отравяне, защото когато бяхме гладни ние бяхме купили нещо от един набързо създаден пазар някъде из разрушения Грозни, или страдах от инфекция. Не съм сигурен, но се почувствах много зле и всичко, което се случваше около мен, изглеждаше неясно. Все едно в мъгла, аз видях Масхадов, който говореше с моите спътници в една студена сграда, която приличаше на бивше училище. Противно на всички очаквания, стана ми жал за него. Войната е безумие, особено ако тя има “национално” вмешателство или контекст. Веднъж ако се въвлече в тази война, човек обикновено не може да се освободи от това безумие – дори ако този човек е бил, като Масхадов, съветски офицер и родолюбец на своята страна, а не само “малка, но горда” историческа родина.
През същата тази мъгла видях Ринат (или Руслан), който ни беше последвал. Той беше дошъл след брат си, който е бил пленен от руските сили във Ведено. Беше му обещано, че брат му ще бъде върнат. Видях също един млад пленен войник, който беше освободен заради нас по заповед на Масхадов като знак на добра воля. Взехме този войник с нас. Видях също един силен и висок чеченец, който изглеждаше така, сякаш беше болно дете, и който ни придружи. Той каза на войниците по пътя:
„Вижте каква красота има тук! Елате и ни посетете, когато всичко свърши; Аз ще ви покажа всичко!“
Войникът кимна тихо …
Като болен, не можах да се сдържа и попитах чеченеца:
„Ти какъв беше преди войната?“
„Пожарникар“, отговори с усмивка.
„А какъв ще бъдеш след войната?“
„Не знам“, отговори тъжно.
По някаква причина, аз много ясно си спомням един епизод във Ведено. Шейнис и аз седяхме на верандата на жилището на Масхадов в очакване на колата. Имаше много хора около нас, чийто външен вид ме накара да се чувствам смутен в сърцето. Това чувство се засили в присъствието на един зверски изглеждащ брадат мъж, който стоеше близо до нас на верандата, меланхолично почиствайки огромна сабя, изцапана с кръв.
“Всичко това е по вина на евреите”, каза той сериозно.
Спомням си, че нещо подобно често се казваше около Шейнис. Той каза същото нещо, което обикновено казваше:
„Но защо поради евреите? Аз например също съм евреин…“
“Това е, за което говоря“, каза чеченецът отново сериозно, продължавайки своето почистване.
Шейнис не продължи дискусията. Нито пък аз имах намерение да я продължавам.
През нощта спах много лошо в тази къща “на границата” на селото. Имах треска и се събуждах постоянно с една и съща мисъл: “Какво правя тук? Какъв е смисълът от това?” Единственото смислено нещо беше, че бях влязъл в разрушения храм на св. Архангел Михаил…
Тази мисъл не ми даде покой дори в самолета и докато пътувахме от летището в Москва се удивлявах, че нямаше война тук, нямаше и руини, но цели сгради и усмихнати и весели хора. Всъщност и по-късно тази мисъл не ми даваше покой.
Когато вече живеех в манастира, разбрах, че отец Анатолий Чистусов е бил пленен от чеченските бунтовници през февруари 1996 г. Той е бил пратен в специален концлагер, където е бил бит, измъчван и накрая убит. Малко преди разстрела си той казал на своя съкилийник, игумен Филип (Жигулин), който като по чудо оцелял:
“Можеш ли да си представиш? Ако те ни убият, ние ще бъдем мъченици. Мъченици!…”
